Чудя се дали някой подкокоросва онези млади ентусиасти, дето все още скандират възторжено по митингите и току попържат мръсните комунисти. Чудя се, защото е очевидно, че тези младежи не помнят комунистическото време, а казвам „все още”, защото е нелепо да се скандира точно по този начин днес. Нелепо е, защото е минал почти четвърт век от промяната и подобен жест е по-скоро недемократичен и някак нелогичен.

Всъщност, съвсем логичен си е, съвсем на мястото си е, но само ако мръсните комунисти са заклеймявани от мръсни комунисти. Ето, в това е част от „очарованието” на българския преход, това натрупване на абсурди го прави и забележим, и забавен. Забавен, но някак отчайващо забавен, припомнящ натрапчиво онази популярна китайска мъдрост, която гласи: ”Не дай Боже да живееш в интересни времена!” Най-интересното на нашите интересни времена, без съмнение, е тъкмо в повратливостта ли, да река, пластичността ли, на родните антикомунисти, които са, общо взето, все комунистически изчадия. Не казвам дечица, да речем, а ги назовавам изчадия, защото отцеругателството, според Библията, е голям грях, докато те гледат на него, като на трамплин към успеха.

Имат основание, щом се вижда, че да псуваш мръсните комунисти днес, с повод или без повод, е не само мода, но и трасиране на пътя към лелеяната власт. Така правят, общо взето, абсолютно всички, като се почне от ранните антикомунисти, които не само псуваха татковците си, висши партийни функционери и борци против фашизма и капитализма, както гордо се назоваваха, а и самите те бяха я ченгета, я партийни секретари, я „две в едно”. Три в едно, ако трябва да бъдем точни, защото дето бяха и партийни секретари, и ченгета, но набързо станаха партийни секретари и на напиращите към новата власт хора.

И тази колкото необичайна, толкова закономерна метаморфоза, накара известният съветски дисидент, писателят Сергей Довлатов, да промълви омерзен, че след комунистите мрази най-много антикомунистите. А родните дисиденти, доколкото ги имаше, още по-омерзени, промълвиха, че след като са преживели комунистическия ад, сега ще трябва да преживеят и този. Само че никого не мразеха тези достойни хора, Атанас Москов или Илия Минев, например, бяха отчаяни, може би, но великодушни, пък и щастливи, че са доживели да видят комунизма рухнал.

Докато така наречените антикомунисти, затирили се към властта, спомняте си, пък и виждате какво се случва и досега, мразеха със страшна сила, като същински комунисти. Така ни възпитаваха в училище, силно да любим строителите на социализма, и силно да мразим враговете на народа, а тях са ги възпитавали, по аналогичен начин, и в семейството. Врагове на народа, трябва да се подчертае, бе едно доста смътна формулировка, разкодирана понякога, като се говори най-общо я за капиталисти, я за империалисти, но означаваща всякога врагове на властта.

Комунистите, тези яростни, несломими доктринери, гордо изричаха, че тази власт с кръв са я взели, а и се кълняха, че с кръв ще я дадат. Това, за кръвта, бе само една метафора, разбира се, но кръвожадна метафора, подчертаваща отношението им към властта. Може спокойно да се каже, че властта бе, преди всичко, самоцел за тях, а сетне се позамислиха как да я използват по-пълноценно, докато техните изчадия, оказва се, все още не са се замислили. Да, баналната вече максима, че тези хора не са забравили нищо старо и не са научили нищо ново, продължава да е удивително актуална. Животът, самият живот, красноречиво потвърждава правото й на съществуване, чрез битието и подвизите на забравени герои като Стоян Ганев, да речем, и незабравими като Бойко Борисов.

За Стоян Ганев не си струва да се говори, защото отдавна е извън политиката, като че ли, но Бойко, виж, си струва да анализираме, щом се заканва, че ще се върне на бял кон. Дори само това тъй живописно завръщане някак намирисва на комунизъм, но то е нищо, разбира се, ако си припомним някои други неща. Бог знае дали е научил нещо Бойко Борисов от негово величество Симеон Сакс-Кобург-Гота, българския цар, но е очевидно, че е научил немалко от другаря Тодор Живков, комунистическото слънце.

Научил е, преди всичко, езикът на омразата, който е поназнайвал, вероятно, още от дете, щом и той, въпреки неумелите импровизации на тема минало, е израснал, както се оказа, в милиционерско семейство. Научил се е и да хитрува, неуморно, с повод и без повод, като гарнира задължително думите с преструвки, живописни колкото думите, ако е възможно. Живописен, нека поясня, не значи находчив или запленяващ, в случая, а е намек за простащината и в думите, и в жестовете, пък и в помислите. А какви са те, помислите, изобщо не е трудно да се разбере, щом е ясно, че устремилият се към властта юнак е научил прекрасно езика на омразата.

Мръсните комунисти са нещото, което е необходимо да се кълне и сатанизира, със сатанинска омраза, дори ако баща ти е бил комунист, а и ти, както се полага на достойния син,  си бил комунист. Помните, надявам се, антикомунистическата риторика на Генерала, който бе комунист и син на комунист, а и ченге, както се оказа, висше ченге, възпитавало ченгета в Симеоново, докато е доктор на пожарникарските науки, а и сетне, като се превъплътява в будист.

Тъкмо тази риторика, ако си спомняте, го изстреля нагоре, към висините на родната политика, тъкмо тя го идентифицира с лелеяната от мнозина, Бог знае защо, желязна ръка. Бог знае защо, казвам, защото ако има мразени, най-омразни политици или държавници у нас, това са диктаторите Александър Цанков и Стефан Стамболов, които има защо да мразят мнозина. А инак, онази митингаджийска омраза, като че ли иде от преклонението към великия Сталин, който е не само желязна ръка, но и желязна глава, а и заседнал в железните сърца. Така или иначе, тръгвайки от омразата, Генералът бързо се превърна в любим народен вожд, досущ като Тато, когото продължи да имитира, като ръсеше неуморно бисери, подобни на неговите.

И, което бе по-важно, имитираше го не само с думи, но и с дела, незабравимо ще остане, например, онова несекващо рязане на лентички в градове, села и паланки. Незабравим, разбира се, ще остане и партийният форум в зала „Армеец”, който е по-грандиозен от партийните форуми в зала „Фестивална”, но не по-различен. Дори само този форум е най-красноречиво доказателство, че комунизмът не си отива, щом тези, дето му се възхищават, като че ли, са повече от тези, които се присмиват. И те, и вождът, дължа да отбележа, попържат настървено мръсните комунисти, макар да е ясно, от думите и жестовете им, какъв е произходът им.

А и досущ като истински комунисти, дължа да отбележа и това, се гордеят с братската прегръдка на великата Европейска народна партия, както бащите им се гордееха с братската прегръдка на великата КПСС. Нищо неочаквано в подобно поведение, тук, на Балканите, под синьото, родно небе, каза се вече, по-учудващото е, че ЕНП не се противопоставя на това и анахронично, и водевилно поведение. Проблемът обаче далеч не е само в ГЕРБ и Бойко Борисов, за жалост, като близнаци са му и тези, дето уж го отричат, „Атака” е усвоила не по-зле от него, например, и езика на омразата, и демагогията. Няма, може да се каже със сигурност, родна партия, която да не псува мръсните комунисти, като не правят изключение, разбира се, и уж левите партии.

Комунизмът не си отива, може да се твърди, защото всички, които го псуват настървено, още по-настървено следват завещанието на бащите си, ревностни доктринери са, досущ като тях, пък и циници, досущ като тях. Ако има някаква разлика между бащите и изчадията, тя е, че едните бяха несъзнателни циници, че грешаха най-често от простотия, докато другите са осъзнати циници, макар да не са преодолели простотията. Така или иначе, същественото е, че комунизмът не си отива, защото е заседнал дълбоко в душите на тези, които се кълнат, че са демократи, а са неспособни на нито един, дори на най-невинния, демократичен жест…