...Беше стигнал да градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена. А ето, че тук само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!

„Ако види това – каза си той, – тя ще бъде много обидена … Ще почне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А пък аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като болна, защото иначе, за да унижи и мене, тя наистина би се оставила да умре …“

А след малко си каза: „Аз се смятах за богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги – с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц …“ И легнал на тревата, той заплака.

Тъкмо тогава се яви лисицата.
- Добър ден – каза лисицата.
- Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Коя си ти? – каза малкият принц. – Ти си много хубава …
- Аз съм лисица- рече лисицата.
- Ела да играеш с мене – предложи и малкият принц. – Толкова ми е тъжно …
- Не мога да играя с тебе – каза лисицата. – Аз не съм опитомена.
- Ах, извинявай – рече малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи „да опитомяваш“?
…
- То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.
– Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисицата. – За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света …
- Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цветче … мисля, че то ме е опитомило.
- Възможно е – каза лисицата. – На земята могат да се видят най-различни неща…
…
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.
- Моля ти се … опитоми ме – каза тя.
- На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Tрябва да потърся приятели и да проумея много неща.
- Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш – каза лисицата. – Хората нямат вече време да проумяват нищо. …. Ако искаш да си имаш приятел – опитоми ме!
- Какво трябва да направя? – каза малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…

На другата сутрин малкият принц пак дойде там.
- Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време – каза лисицата. – Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си …
…
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:
- Ах! … Аз ще плача.
- Ти си виновна – каза малкият принц, – аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисицата.
- Но ще плачеш! – каза малкият принц.
- Разбира се – каза лисицата.
- Но тогаз ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисицата – поради цвета на узрялото жито.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш , че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.
И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всичките, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом … – каза той.
- Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най- хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите … Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея … Хората са забравили тая истина, но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
- Аз съм отговорен за моята роза … – повтори малкият принц, за да го запомни.

Из “Малкият принц” – Антоан дьо Сент-Екзюпери
в превод на Валери Петров