КОНЧЕ МОЕ

Борис Христов

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден - само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал - препускаше душата
и подир тебе аз - едно сърце двуного...
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува -
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег... и белия целувам -
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето - сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.