— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно бръмчене.
Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:
„Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.“
После мисли още дълго и си каза:
„А единствената причина да си пчела — доколкото знам — е да правиш мед!“
То се изправи развълнувано.
— А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!
Така мечето започна да се катери по дъба.
И
се
катери,
и
се
катери,
и
се
катери,
и
както
се
катереше,
то
си
затананика
една
песничка.
Ето
каква
му
беше
песничката:
„Ах, не е ли смешно,
че обичам мед?
Бръм… бръм… бръм…
Чудя се защо!“
Покатери се още
по-нагоре
и
още
по-нагоре,
и
още
малко
по-нагоре,
и
се
сети за
друга песничка:
„А колко смешно би било, нали,
мечките да бяха вместо тез пчели:
кошера си щяха с мед те да напълнят
(ако пчели бяха мечките сами)
в дънера, на ниско — да не качвам стълби!“
То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се Песничка.
Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето… онова клонче…
Пррасс!!!
— Помощ! — извика Пух, като се блъсна в един клон, десет стъпки по-долу.
— … ако само не бях… — каза той, като полетя към друг клон, двадесет стъпки по-надолу.
— … исках само да… — заоправдава се Пух, като се превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-ниско…
— … исках…
— … разбира се, то бе малко така… — допусна той, като бързо се провря надолу между шест други клончета.
— … всичко се случи поради… — реши той, като се сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.
— … всичко се случи поради обичта ми към меда. Ох! Помощ!
Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си и започна пак да мисли.