Местните евреи се радвали, ако не на симпатии от страна на населението, то поне на това, че имало респект към тяхното присъствие край голямата река. Още по турско време се настанили на пъпа на града, направили сетне големи къщи и още по-големи банкови влогове, като за по-сигурно си спретнали тяхна банка - най-напред „Гирдап”, а сетне „Мизрах” и„Геула”, а някъде между тях преминало и кооперативното спестовно дружество „Ахадуд” Въпреки че били от един етнос, сторили разграничение помежду си - богатите и тия с голям авторитет, оформили ложата „Тешуа”, което на български значело „Изгрев”. Всъщност, те се събирали най-често след залез слънце, тогава когато удряли кепенците на магазините, излизали от директорските стаи на фабриките или от адвокатските кантори. Най-голямата фабрика край Тунджа била тяхна – капиталът преди години се появил по линия на чифути от Милано и  около 900 души от местните българи работели на смени в тъкачницата. Воят на сирената, обявяваща началото на работния ден, се чувал чак в бежанския Търновски квартал, и жените на бегом се изнасяли, дърпайки след себе си  децата, за които имало детска градина по пътя за фабриката.
Още от 1926 година направили тенис корт в двора на предприятието, но той не бил за простосмъртните и там събирали тен и се учили на аристократичния спорт момчетата от Авраамовото племе. Двайсетина лета управител на тъкачната фабрика бил Нисим Илил, който се ползвал с доверието на капиталистите от Милано и това го правело възлова фигура. Той обичал хазарта, още повече обичал сексуалните забавления, като си подбирал млади работнички, за да се хвали после със завоеванията си при среднощните гуляи. Властта в града край голямата река не го долюбвала, въпреки големите му пари и  началникът на местния гарнизон дори издал заповед офицерите да не се събират с него след падането на здрача.
Част от офицерите на Негово Величество цар Борис Трети обаче виждали живота като нощно приключение и пристъпвали заповедта, впримчени в чара на покера и богатите трапези, плащани често от господин Нисим Илил. Той, разбира се, бил член на тайната ложа „Тешуа”, но поради богатството си рядко присъствал на сбирките и трудно изтърпявал дневния ред и ритуалите на масоните от неговия етнос.
Менторът и другите ръководни лица в „Тешуа”  го порицавали за отсъствията, ала това не му правело никакво впечатление, защото, така или иначе, те пак допирали до него. Едни искали да назначи евреи на работа във фабриката, друг молел за пари, понеже имал болно дете или пък щял да жени дъщеря си.
Тия с прозаичните молби не били от тайната бенеберитска ложа, но все пак прошенията им стигали до нея и трябвало да им се отговори по един или друг начин. Понякога давали по някой лев, както се получило с прошението на Юда Калдерон, който искал да задоми дъщеря си, по-често отказвали, а голямото имотно разделение сетне станала  и една от причините  част от евреите да прегърнат болшевизма. Наближаването на Хитлер стегнало обръча около масонската им ложа и в един прекрасен ден тя престанала да съществува, а направеното наскоро еврейско училище се превърнало в полицейски участък. В него биели по ташаците по-непокорните комунисти, а част от самите евреи били по онова време пратени в концлагери. Концлагерите се намирали в райони, където сетне, след Девети, провождали да възстановяват силите си работническата класа и партийните функционери, като Свети Врач или местността Кайлъка край Плевен. Въпреки това хората от Авраамовото племе искали да осребрят след Девети септември изпращането им извън града на голямата река. Част от тях получили възлови длъжности в милицията, други станали фактори в спорта, трети влезли в единствения печатен орган, четвърти се издигнали в йерархията на партията.
Пак живеели на пъпа на града, в огромните къщи с иначе малки дворове/ жените им не обичали да отглеждат цветя или дървета и не им трябвало подобно пространство/. Мнозина се изселили при появата на новата държава Израел, за да се появят в родния град четиридесет и кусур години по-късно и да си върнат имотите, влезли в списъка на народната власт. Които останали обаче, били кътани като писани яйца и малцина работели по фабриките и заводите.
Нисим Илил не се чул никакъв - дали заминал и той за Израел или отишъл при своите покровители в Милано, останало тайна. Етносът обаче се топял - трудно намирали свои хора, за които да омъжат дъщерите си и все по-често търсели жених от Пловдив, София или  Русе. Банките се разбъркали – най-напред „Гирдап”, след това и „Геула”. Кой какви пари смъкнал при тия финансови операции, никога не се разбрало, макар да имало и българи, които участвали с пари в тях.
Българите често следвали евреите при търговските операции - щом част от Авраамовото племе се включило с финикийски знаци в кооперативното кино „Светлина”, строено през 1925 година, и българите се намножили, закупувайки акции в него.
Край голямата и вече мътна река, нямало сблъсъци на верска основа – в Педагогическата гимназия учели един до друг българи, арменци и евреи, сетне така било и в мъжката гимназия, построена с парите на тежкия търговец Иван Райнов Марков. Той цял живот цепил стотинката на две, ала не му било писано да види рахат – и двете му дъщери умрели рано от болестта на бедните - туберкулозата, а местните шепнели, че някога, когато бил чирак, Райнов намерил престилка с жълтици и така се отделил от братята Минови, на които дотогава помагал из дюкяните.
Завещал всичко за направа на гимназия – всичко, до последния грош, и така  спечелил след кончината си 11 некролога и опело, което местното население рядко било виждало. Имало траурно шествие, трудно било да се запомнят тези, които държали речи за добродетелите на стария скъперник, погребан в самия двор на най-голямата черква - „Свети Николай”. Иван Райнов предал Богу дух през 1934 година, три лета по-късно станала и новата гимназия, като някой лев добавила все пак и държавата. Кръстили училището на неговото име, сетне обаче, когато Девети се настанил и край тая река, му изхвърлили името, за да осъмне след време гимназията с нов патрон.
Новият патрон - Димитър Димов - бил професионален бунтар – въпреки че завършил през 1922 г. местната Педагогическа гимназия, учил децата от ден до пладне, понеже три години по-късно му лепнали смъртна присъда и петнадесет години лежал из затворите на Третото българско царство.
През 1940 г. все пак го пуснали на свобода, за да му изгубят бързо дирите. Превърнал се в нелегален, известен на съратниците си и като Бай Даньо. Обявили го по едно време за шеф на Шеста въстаническа оперативна зона, за която малцина били сигурни сетне дали изобщо е съществувала. Съществувала или не, но някогашният педагогист почнал бясна кариера – оглавил милицията в Бургас, сетне станал  генерал/ военно образование нямал, но в ония дни никой не искал подобни дипломи/. После почнал да изпада от сметките на Политбюро на компартията и го пратили посланик.
В Китай. Въпреки това си било понижение в партийната йерархия. Дълги години родната му къща, така се водела, макар той да бил бежанец, и да е раждан в село Търново, Османска империя, се водела светиня и всички деца от града и региона минали през прага на къщурката, за да разберат нещо от живота му.
Нищо не разбрали, ала такава била хавата -  водили ги по всякакви землянки, къде реални, къде измислени, а там щатни хора от партийната хранилка описвали подвизи, каквито изобщо нямало. Като смъртта на Недялко Царев, за когото с маниакална упоритост говорели и пишели, че за да не попадне в ръцете на фашистите, възпламенил бомба и тя разкъсала на парчета и него, и партизанката М.
След време един местен рошльо се вгледал в смъртния акт на Царев, подписан от лекар, където черно на бяло пишело, че при огледа на трупа имало само една рана и тя била от куршум, а тялото си било цяло целеничко. Смотали някъде тоя смъртен акт и 45 години въртели версията за бомбата, която Недялко Царев взривил и от него останали само парчета месо.
Междувременно реката почнала от ден на ден и от месец на месец да става все по-маловодна и все по-мътна. Минералната вода, открита току на пъпа на града в късната есен на 1934 г., на разкрач от чудесната градска градина, почнала да чезне и се загубила напълно. Фактът не оповестили никога публично, чешмяната вода се топлела с гориво до нужната степен и митът си съществувал.
Край реката обичали митовете, особено, когато те имали политическа закваска. Избори за кмет нямало, по тая причина лесно и бързо пробутвали някой правоверен комунист за първи човек в града. И все пак внимавали. Внимавали, понеже първата жена-кмет в България била именно край голямата река и макар да изповядвала революцията, почнала да критикува тоя или оня за несвършена както трябва работа и да прави опасни обобщения, че нещата не вървят към добро. Мара Атанасова Джукелова се казвала, имала висше образование още по царско време и се вглеждала упорито в разходите и приходите в градската хазна. Уж я издигнали като секретар на Околийския комитет на партията, но и там не стояла мирна и решили да я отстранят тихомълком.
Междувременно тя залитнала към идеите на Толстой, станала председател на местното вегетарианско дружество и това ги облекчило в раздялата с нея.
Повече не я потърсили за нищо – нито да бъде в някой президиум, нито да пращат пионери при нея, за да ги учи на ум и разум. Така си и останала стара мома и я виждали да излиза от бащината си къща в най-стария тукашен квартал Каргона, мълчалива като сянка…