×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

От калта на Калчево до титлите в Мексико и Мюнхен Featured

Събота, 11 Август 2012 04:44

Борислав Ненов
Преди няколко години се случи, място на действието бе ресторант „Тунджа”, причината да сме там се състоеше в церемонията по награждаването на 10-те най-добри спортисти на  Ямбол. Всичко вървеше така, както си е от много време – конферансиета, спортистите и техните треньори издокарани в най-хубавите си дрехи, навалица от бизнесмени, които трябваше да връчат наградите.
Позната история, поне до момента, в който двукратният олимпийски първенец Петър Киров не хвана микрофона и не отпраши назад през годините, тогава, когато родното му село Калчево тънело в мрак и в кал. Един от най-големите състезатели в борбата класически стил тъкмо тогава, около церемонията за Топ 10, или малко преди това, бе станал професор в Националната спортна академия и може би бе дръпнал едно питие в повече, понеже бе многословен и твърде емоционален.
Това си мислех и аз, и мнозина други тогава, в оная декемврийски вечер, когато масите се огъваха от пържолите, виното и ордьоврите и все имаше какво да се притури, ако някой пожелаеше.
Защо си  спомних оная привечер, докато в понеделник, шести август, африканската жега бе налегнала града ? По транзистора съобщаваха, че Христо Маринов и Иво Ангелов, борци именно от класическия стил, отпаднали от сметките за златото, а единият нацяло приключил участието си в Олимпиадата. Още в самото начало. Не зная точно къде и как са израснали, но надали са газили гъстата кал на село Калчево, ставаща още по-мрачна, поради липсата на осветление.
Големият Петър Киров не беше забравил тая кал. Без нея той навярно нямаше да почне да усвоява тънкостите на борбата на твърде късна възраст, някъде на 18 години, докато сега децата влизат в тренировъчната зала на 9-10 години. Влизат и най-често бързо, само след няколко месеца или след година-две, решават, че безкрайните схватки с чучелото не си заслужават, понеже навън светът е по-лесен и много по-забавен.
Младостта на двукратния олимпийски първенец от Мексико през 1968 и Мюнхен 1972 година е щяла да мине като шлосер, очаквайки безкрайно дълго да му дадат жителство в Ямбол, а след цяла вечност и жилище.
Олимпийското злато му донесе чисто нова „Волга” и апартамент в столицата на България, нещо, което той надали някога е сънувал. В Ямбол го посрещаха като цар, поднасяйки му наръч цветя и „сложен” винаги на първа страница на единствения тогавашен вестник „Народен другар”.
Защо се връщам към тези неща, след като зная, че днес е пазарна икономика и който победи в Лондон вероятно също ще получи ключовете от нова и модерна кола и пари, доста пари. Може би защото има и много други варианти за него – да влезе в някоя банда, която да изнудва хората, да стане бабаит в столична дискотека, продавайки чрез подставени лица дрога на хлапаците или чисто и просто да безделничи, залепил се за родителите си
Докато за Петър Киров навремето имаше два варианта – или завръщане в калта на село Калчево, или цял живот с шлосерските инструменти в ръцете.
…Боян Радев, също двукратен олимпийски шампион, но от Токио и Мексико, бе увековечен навярно преди трийсетина лета в документален филм. Радев бе хванал вече от столичното  лустро - в устата му димеше пура, на врата му артистично бе метнато шалче, косата - бохемски пусната. Държеше обаче да го снимат как слиза от „Мерцедеса” си на един баир и гледа оттам към родното си село Мошино, Пернишко.
„Ако не беше спортът, сигурно и досега щях да бъда каруцар ей там, някъде по улиците на селото”, каза един от най-големите български състезатели по борба, който носеше съперниците си като агнета, преди да залепи плещите им на тепиха.
Няма, разбира се, нищо срамно да бъдеш шлосер или каруцар, но тия двама българи разбираха, че са имали страхотен шанс да надскочат това, което са живели бащите и дядовците им и да свирят химна на България в тяхна чест. В Токио, в Мексико, в Мюнхен.
Някои сега псуват по форумите Стефка Костадинова. Стефка, едно от чудесата в леката атлетика, чийто световен рекорд не може да бъде подобрен вече 25 години, поставен е на 30 август 1987 г. в Рим.
Стефка, подобно на повечето състезателки на висок скок, беше стройна, фина, хубава.Щеше да се похарчи като топъл хляб, ако търсеше да се задоми набързо и да прекара живота си или в някоя канцелария, или като дребен началник.
Не е трагедия, на толкова хора така преминава живота. Вместо това момичето от Пловдив всеки божи ден повтаряше и повтаряше ония девет крачки, след които отскачаш и трябва да преодолееш летвата.
Нищо и никаква работа, ама докато си лежиш на дивана и потупваш по кълките булката си, а сетне я пращаш да донесе още вино от килера.
Представите си ги тримата – Боян Радев с каруцарските дрехи, Петър Киров из калта на Калчево и Стефка Костадинова, която не може да си позволи самостоятелен апартамент, а трябва да живее при родителите си в пловдивския квартал.
И още веднъж си ги представете – Радев с „Мерцедеса” и една от най-големите колекции на картини в България, Киров на професорската катедра, почетен гражданин на Ямбол, и Стефка, пред която всички спортни величия по света и сега стават прави.
Дали пък тук не е един от отговорите за слабото представяне на българските спортисти в Лондон?...

Read 2731 times
Rate this item
(1 Vote)

Последни новини

Copyright © 2024 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */