Глава 23.
Бляскавият бал у Сатаната

Наближаваше полунощ, наложи се да побързат. Маргарита като през мъгла виждаше някакви неща. Запомни свещите и един басейн с мозайка от скъпоценни камъни. Когато Маргарита стъпи на дъното на този басейн, Хела и Наташа, която й помагаше, плиснаха отгоре й гореща, гъста и червена течност. Маргарита усети на устните си солен вкус и разбра, че я мият с кръв, Кървавата мантия се смени с друга — гъста, прозрачна, възрозова, и на Маргарита й се зави свят от розовото масло. После хвърлиха Маргарита върху кристално ложе и почнаха да я разтриват с големи зелени листа, докато кожата й заблестя. В това време котаракът се втурна да помага. Той приклекна в краката на Маргарита и заразтрива ходилата й така, сякаш лъскаше на улицата ботуши. Маргарита не запомни кой й уши пантофки от листца на бледа роза и как тези пантофки се закопчаха от само себе си със златни катарами. Някаква сила вдигна Маргарита, изправи я пред огледалото и в косата й светна диамантена кралска диадема. Отнякъде се появи Коровиев и окачи на гърдите на Маргарита тежка глава на черен пудел в овална рамка и с тежка верижка. Това украшение обремени извънредно много кралицата. Верижката веднага й претри врата, главата я накара да се превие. Но имаше и нещо, което възнагради Маргарита за неудобствата, причинени й от верижката с черния пудел: почтителността, с която почнаха да се отнасят към нея Коровиев и Бегемот.

— Нищо, нищо, нищо! — дърдореше Коровиев от вратата на стаята с басейна. — Няма как, трябва, трябва, трябва… Позволете, кралице, да ви дам един последен съвет. Между гостите ще има различни, ох, най-различни хора, но никому, кралице Марго, никому ни най-малкото предпочитание! Дори ако някой не ви хареса… разбирам, че вие, естествено, няма да изразите това на лицето си… Не, не, просто е немислимо! Ще забележи, веднага ще забележи! Трябва да го обикнете, кралице, да го обикнете! Стократно ще бъде възнаградена за това домакинята на бала. И още: никой да не бъде отминат! Поне усмивчица, ако няма време за две-три думи, поне леко извръщане на главата! Всичко друго, само не пренебрежение, от него ще залинеят…

И Маргарита, придружена от Коровиев и Бегемот, прекрачи от стаята с басейна в пълен мрак.

— Аз, аз — шепнеше котаракът, — аз ще дам сигнала!

— Хайде! — отговори в тъмното Коровиев.

— Бал! — изврещя, котаракът с всичка сила и в същия миг Маргарита изстена и затвори за няколко секунди очи. Балът се стовари върху нея отведнъж като светлина, а в същия миг и като звук и миризма. Повлечена под ръка от Коровиев, Маргарита се озова сред тропически лес. Папагали с червени гушки и зелени опашки прехвърчаха сред лианите и оглушително крещяха: „Възхитен съм!“ Но гората скоро свърши и вместо спарения като в баня въздух изведнъж ги лъхна прохладата на бална зала с колони от някакъв жълтеникав, искрящ камък. Тази зала, както и гората, беше съвсем безлюдна и само до колоните стояха неподвижни голи негри със сребърни ленти в косите. Лицата им станаха мръснокафяви от вълнение, когато в залата влетя Маргарита със свитата си, към която се беше присъединил отнякъде, и Азазело. Тогава Коровиев пусна ръката на Маргарита и прошепна:

— Първо към лалетата!

Пред Маргарита изникна ниска стена от бели лалета, а зад нея тя видя безброй лампи с абажури и пред тях белите гърди и черните рамене на мъже с фракове. Тогава Маргарита разбра откъде идеха балните звуци. Върху нея се стовари ревът на медните инструменти, а изтръгналият се изпод него плисък на цигулките сякаш обля тялото й с кръв. Оркестърът от близо сто и петдесет души свиреше полонеза.

Човекът с фрак, който се извисяваше пред оркестъра, щом видя Маргарита, пребледня, усмихна се и с едно замахване на ръцете вдигна на крак целия оркестър. Без да прекъсва нито за миг да свири, изправеният оркестър заливаше Маргарита със звуци. Човекът над оркестъра се извърна и й се поклони ниско, с широко разперени ръце, а Маргарита се усмихна и му махна.

— Не, не, не е достатъчно — зашепна Коровиев, — той няма да мигне цяла нощ. Викнете му: „Приветствувам ви, царю на валсовете!“

Маргарита извика тези думи и се учуди, че гласът й, звучен като камбана, заглуши воя на оркестъра. Човекът се разтрепери от щастие и притисна лява ръка към гърдите, а с дясната продължи да дирижира с бял жезъл оркестъра.

— Не, пак не е достатъчно — зашепна Коровиев, — погледнете наляво, към първите цигулки, и кимнете така, та всеки да помисли, че сте познали именно него. Тук са събрани все световни знаменитости. Ето онзи там, зад първия пулт, е Виотан! Така, много добре. Сега да продължим!

— Кой е диригентът? — попита, отлитайки Маргарита.

— Йохан Щраус! — извика котаракът. — И нека ме обесят на някоя лиана в тропическата гора, ако някога на някой бал е свирил такъв оркестър! Аз ги поканих. И забележете, нито един не се разболя и нито един не отказа!

В следващата зала нямаше колони, вместо тях от едната страна се издигаха стени от червени, розови, млечнобели рози, а от другата — стена от кичести японски камелии. Между тези стени вече бликаха съскащи водоскоци, а мехурчетата на шампанското кипяха в трите басейна, от които първият беше прозрачнотеменужен, вторият — рубинен, третият — кристален. Край тях сновяха негри с алени ленти в косите и пълнеха от басейните със сребърни черпаци разлати чаши. В стената от рози имаше отвор и там върху някаква естрада се беше развихрил човек с червен фрак с лястовича опашка. Пред него гърмеше непоносимо висок джаз. Щом видя Маргарита, диригентът й се поклони толкова ниско, че ръцете му докоснаха пода, после се изправи и викна рязко:

— Алилуя!

Той се плесна по коляното — раз, по другото — два, грабна от ръцете на крайния музикант чинелите и удари с тях по колоната.

Отлитайки, Маргарита видя само, че виртуозът джазбандист, в двубой с полонезата, която духаше в гърба на Маргарита, удря с чинелите джазбандистите по главите, а те приклякат в престорен комичен ужас.

Най-сетне долетяха до същата площадка, на която, сети се Маргарита, я бе посрещнал в мрака Коровиев със светилника си. Сега на тази площадка очите й се заслепиха от светлината, която се лееше от кристалните гроздове. Маргарита бе настанена на определеното й място и под лявата си ръка видя ниска аметистова колонка.

— Можете да се подпрете върху нея, ако ви стане много трудно — прошепна Коровиев.

Някакъв чернокож хвърли под краката на Маргарита възглавница с извезан златен пудел и като се подчиняваше на нечий ръце, тя стъпи върху нея с десния си крак, свит в коляното. Маргарита се опита да се поогледа. Коровиев и Азазело стояха до нея в тържествени пози. До Азазело — още трима млади мъже, които смътно й заприличаха на Абадона. В гърба й вееше хлад. Маргарита се озърна и видя, че по мраморната стена зад нея струи пенливо вино и се стича в леден басейн. До левия си крак усещаше нещо топло и мъхесто. Беше Бегемот.

Маргарита стоеше нависоко, а под краката й се спускаше стълба, застлана с килим. Долу, толкова далече, сякаш гледаше през обърнат бинокъл, Маргарита виждаше просторно преддверие с огромна камина, в чиято студена и черна паст спокойно можеше да влезе петтонен камион. Вестибюлът и стълбата, залети с бодяща очите светлина, пустееха. Сега звуците на духовите инструменти едва долитаха до Маргарита. Постояха така неподвижно близо минута.

— Но къде са гостите? — попита Маргарита Коровиев.

— Ще дойдат, кралице, ей сега ще дойдат. Гости ще има предостатъчно. Но аз, откровено казано, бих предпочел да цепя дърва, вместо да ги приемам тука на площадката.

— Какво, да цепиш дърва ли? — подхвана словоохотливият котарак. — Аз пък бих предпочел да съм кондуктор на трамвай, а от тази работа по-неприятна няма.

— Всичко трябва да е готово отнапред, кралице — обясняваше Коровиев и окото му проблясваше през пукнатия монокъл. — Няма нищо по-гадно от това гостенинът, пристигнал пръв, да се върти и да не знае какво да прави, а неговата законна усойница да го тормози шепнешком защо са дошли преди другите. Такива балове са за боклука, кралице.

— Да, да, за боклука — потвърди котаракът.

— До полунощ остават най-много десет секунди — добави Коровиев, — ей сега ще се почне.

Тези десет секунди се сториха на Маргарита безкрайни. Те явно бяха минали вече, а още нищо не се беше случило. Но изведнъж долу, в огромната камина, нещо се строполи, оттам щръкна бесилка, на която се люлееше полуизтлял скелет. Скелетът се изхлузи от въжето, удари се оземи и от камината изскочи чернокос хубавец с фрак и лачени обувки. В същия миг изхвърча и малък полуизгнил ковчег, капакът му отскочи и се изтърсиха още едни тленни останки. Хубавецът се втурна към тях и предложи галантно свита в лакътя ръка, вторият скелет се превърна в гола вятърничава женичка с черни пантофки и черни пера на главата и двамата, мъжът и жената, забързаха нагоре по стълбите.

— Първите! — възкликна Коровиев. — Господин Жак със съпругата си. Представям ви, кралице, един изключително интересен мъж. Закоравял фалшификатор на пари, държавен изменник, но доста добър алхимик. Прочу се с това — прошепна Коровиев на ухото на Маргарита, — че отрови любовницата на краля. А такова нещо не се случва всекиму! Вижте го колко е красив!

Пребледняла, Маргарита гледаше с отворена уста надолу и виждаше как през някаква странична врата на преддверието изчезват и бесилката, и ковчегът.

— Възхитен съм! — изкрещя котаракът право в лицето на изкачилия стълбите господин Жак.

В това време от камината долу се подаде обезглавен скелет с отсечена дясна ръка, удари се оземи и се превърна в мъж с фрак.

Съпругата на господин Жак вече коленичеше, бледа от вълнение, пред Маргарита, и целуваше коляното й.

— Кралице… — шепнеше съпругата на господин Жак.

— Кралицата е възхитена! — крещеше Коровиев.

— Кралице… — каза тихо красавецът господин Жак.

— Ние сме възхитени! — виеше котаракът.

Младите мъже, спътници на Азазело, се усмихваха с безжизнени, но любезни усмивки и вече побутваха господин Жак и съпругата му встрани, към чашите с шампанско, които негрите държаха в ръце. По стълбите тичаше нагоре самотният мъж с фрак.

— Граф Роберт — прошепна Коровиев на Маргарита, — обаятелен както винаги. Обърнете внимание, кралице, толкова е смешно: точно обратният случай — той пък беше любовник на кралицата и отрови жена си.

— Много се радваме, графе! — възкликна Бегемот.

От камината изскочиха един след друг, разцепиха се и се разпаднаха три ковчега, после се появи някакъв с черна мантия, а следващият, който изтича от черната паст, го удари с нож в гърба. Долу се чу сподавен вик. От камината се появи почти разложен труп. Маргарита замижа и нечия ръка, поднесе под носа й шишенце със сол за смъркане. На Маргарита й се стори, че е ръката на Наташа. Стълбите взеха да се пълнят. Сега вече на всяко стъпало стояха мъже с фракове, отдалече те изглеждаха съвсем еднакви, придружаваха ги голи жени, които се различаваха само по цвета на перата върху главите си и по обувките.

Към Маргарита, се приближаваше накуцваща дама със странен дървен ботуш на левия крак, свела поглед като монахиня, слабичка, скромна, а шията й, кой знае защо, увита с широка зелена кърпа.

— Коя е зелената? — попита машинално Маргарита.

— Много очарователна и солидна дама — пошепна Коровиев, — да ви я представя: госпожа Тофана, беше извънредно популярна сред младите очарователни неаполитанки, а също и сред жителките на Палермо, особено сред онези, на които им бяха дотегнали съпрузите. Нали се случва, кралице, съпругът да ти дотегне…

— Да — отговори глухо Маргарита, като същевременно се усмихваше на двамата мъже с фракове, които се наведоха един след друг пред нея да й целунат коляното и ръката.

— Та, значи — продължи Коровиев, като успяваше да шепне на Маргарита и същевременно да вика някому: — Чаша шампанско, господин херцог? Възхитен съм!… Нда, та госпожа Тофана влизаше в положението на горките жени и им продаваше стъкленички с някаква вода. Жената изсипва водата в супата на съпруга, той я изсърбва, благодари за грижите и се чувства превъзходно. Да, но след няколко часа усеща силна жажда, после ляга болен и след един ден прекрасната неаполитанка, нагостила съпруга си със супа, става свободна като пролетния вятър.

— А какво е това на крака й? — питаше Маргарита и подаваше неуморно ръка на гостите, изпреварили куцукащата госпожа Тофана. — И защо й е това зеленото на врата? Повехнала шия?

— Възхитен съм, княже! — крещеше Коровиев, продължавайки да шепне на Маргарита: — Великолепна шия, но в затвора й се случи една неприятност. На крака си, кралице, носи испанско ботушче, а за кърпата ще ви обясня: когато тъмничарите научиха, че близо петстотин несполучливо избрани съпрузи са напуснали завинаги Неапол и Палермо, в яда си удушиха в затвора госпожа Тофана.

— Колко съм щастлива, о, черна кралице, че ми е отредена високата чест… — шепнеше с монашеско смирение Тофана и се опитваше да коленичи, но испанското ботушче и пречеше. Коровиев и Бегемот помогнаха на Тофана да се изправи.

— Много се радвам — отговори й Маргарита, докато подаваше ръка на други.

Сега нагоре по стълбата напираше същински поток. Маргарита вече не виждаше какво става в преддверието. Тя механично вдигаше и отпускаше ръка, монотонно се усмихваше на гостите. Въздухът на площадката вече трептеше от неясната глъчка, а в напуснатите от Маргарита бални зали музиката шумеше като море.

— Ей онази там е много досадна жена — вече не шепнеше, а високо говореше Коровиев, сигурен, че сред тътена на гласовете няма да бъде чут, — тя обожава баловете и все мечтае да се оплаче от кърпичката си.

Маргарита улови с поглед между приближаващите се кого й сочи Коровиев. Беше млада, към двайсетгодишна, с великолепна стройна фигура, но със странно неспокоен и натрапчив поглед.

— Каква кърпичка?

— Нея навсякъде я придружава една камериерка — обясни Коровиев — и вече трийсет години й слага всяка нощ върху масичката носна кърпа. Щом се събуди, и кърпата е там. Какво ли не е опитвала — и в печката я гори, и в реката я хвърля, но нищо не помага.

— Каква кърпа? — шепнеше Маргарита и пак подаваше и отпускаше ръка.

— Кърпичка, поръбена със синьо. Работата е там, че като работеше в едно кафене, стопанинът я подмами веднъж да отиде с него в килера, а след девет месеца тя роди момченце, занесе го в гората и му затисна устата с носна кърпа, после зарови момченцето в земята. Пред съда каза, че нямала с какво да изхрани детенцето.

— Ами къде е стопанинът на кафенето?

— Кралице — изведнъж изскърца отдолу котаракът, — позволете да ви попитам: какво общо има стопанинът? Да не би той да е удушил детенцето в гората?

Без да престава да се усмихва и да подава дясната и ръка, Маргарита впи острите нокти на лявата в ухото на Бегемот и му зашепна:

— Слушай, мръснико, ако си позволиш още веднъж да се намесиш в разговора…

Бегемот изпищя някак не като за бал и изхриптя:

— Кралице… ще ми се подуе ухото. Защо да развалям бала с подуто ухо?… Аз имах предвид юридически… от юридическа гледна точка… Млъквам, млъквам… Приемете, че вече не съм котарак, а риба, само ми пуснете ухото.

Маргарита му пусна ухото, а натрапчивите, мрачни очи бяха вече пред нея.

— Толкова съм щастлива, кралице и господарке, че съм поканена на бляскавия бал на пълнолунието!

— И аз се радвам да ви видя — отговори й Маргарита. — Много се радвам. Обичате ли шампанско?

— Но моля ви, какво благоволявате да правите, кралице?! — извика отчаяно, но тихо Коровиев в ухото на Маргарита. — Ще стане навалица.

— Обичам — изрече с молба в гласа жената и изведнъж заповтаря механично: — Фрида, Фрида, Фрида! Името ми е Фрида, о, кралице!

— Тогава напийте се днеска, Фрида, и не мислете за нищо — каза й Маргарита.

Фрида простря към Маргарита и двете си ръце, но Коровиев и Бегемот много умело я отведоха встрани и тя се изгуби в тълпата.

Сега гостите вече прииждаха отдолу като стена, сякаш взели на щурм площадката, върху която стоеше Маргарита. Голите женски тела се изкачваха сред облечените с фракове мъже. Към Маргарита се приближаваха на вълни техните мургави или бели, кафяви или съвсем черни тела. В косите им — червени, черни, кестеняви или светли като лен — сред потоците светлина танцуваха и блестяха, и пръскаха искри скъпоценни камъни. Сякаш някой беше поръсил с капчици светлина и напиращата колона на мъжете — по жабата им святкаха брилянтени копчета. Сега Маргарита усещаше всяка секунда докосването на устни до коляното си, всяка секунда протягаше напред ръката си за целувка, а лицето и се вкамени в неподвижна приветлива маска.

— Възхитен съм — пееше монотонно Коровиев, — ние сме възхитени, кралицата е възхитена.

— Кралицата е възхитена — гъгнеше зад гърба й Азазело.

— Възхитен съм — възкликваше котаракът.

— Маркизата — мърмореше Коровиев — отрови баща си, двамата си братя и двете си сестри заради наследството! Кралицата е възхитена! Госпожа Минкина, ах, колко е хубава! Малко е нервна. Защо й трябваше да гори лицето на слугинята с машата за коса! Нищо чудно, че после я заклаха! Кралицата е възхитена! Секунда внимание, кралице: това е император Рудолф, магьосник и алхимик. А, ето още един алхимик — беше обесен. Ах, ето я и нея! Ах, какъв чудесен публичен дом държеше в Страсбург! Ние сме възхитени. Московска шивачка, ние всички много я обичаме заради неизчерпаемата й фантазия, имаше ателие и измисли ужасно смешен номер: проби две кръгли дупчици в стената…

— Без дамите да знаят? — попита Маргарита.

— Знаеха, знаеха, кралице — отговори Коровиев, — възхитен съм. Този двайсетгодишен хлапак се отличаваше от дете с най-странни фантазии, беше мечтател и чудак. Едно момиче се влюби в него, а той го продаде в публичен дом.

Отдолу течеше река. И на тази река не й се виждаше краят. Изворът й — огромната камина — продължаваше да бълва. Така измина час и почна втори. Маргарита усети, че верижката й тежи повече, отколкото в началото. Нещо странно беше станало и с ръката й. Сега, преди да я повдигне, лицето й се кривеше от болка. Интересните забележки на Коровиев вече не занимаваха Маргарита. И монголските дръпнати очи, и белите, и черните лица й станаха безразлични, те от време на време се сливаха, а въздухът между тях започваше, кой знае защо, да трепти и да струи. Остра болка като от убождане, изведнъж прониза дясната ръка на Маргарита, тя стисна зъби и се подпря на колонката. Сега отзад, откъм залата, долиташе някакво шумолене, сякаш криле докосваха стените, и беше ясно, че там танцуват несметни пълчища гости, а на Маргарита й се струваше, че дири масивните мраморни, мозаични и кристални подове в тази старинна зала ритмично пулсират.

Нито Гай Цезар Калигула, нито Месалина вече не заинтересуваха Маргарита, както не бе я заинтересувал никой от кралете, херцозите, кавалерите, самоубийците, отровителките, обесените, сводниците, тъмничарите и мошениците, палачите, доносниците, изменниците, безумците, тайните агенти, развратителите на малолетни. Всички имена се бяха объркали в главата й, лицата се бяха сплеснали в огромна пита и само едно лице се беше загнездило мъчително в паметта й, обрамчено от наистина огнена брада — лицето на Малюта Скуратов. Краката на Маргарита се подкосяваха, тя се боеше, че още миг и ще се разплаче. Най-тежки страдания й причиняваше дясното коляно, което целуваха. То беше подпухнало, кожата му беше посиняла, въпреки че на няколко пъти до това коляно се появяваше ръката на Наташа с някаква гъба и го изтриваше с нещо благоуханно. Към края на третия час Маргарита хвърли надолу съвсем отчаян поглед и трепна от радост — потокът от гости редееше.

— Законите на всички балове са еднакви, кралице — шепнеше Коровиев, — сега вълната ще почне да спада. Кълна се, остава ни да потърпим само няколко минути. Ето я и групата на брокенските гуляйджии. Те винаги идват последни. Да, разбира се, те са. Ето ги и двамата пияни вампири… и край? Ах не, още един. Не, двама са!

По стълбите се качваха последните двама гости.

— О, това е някой новичък — присви око през монокъла Коровиев, — ах, да, да. Веднъж Азазело му отиде на гости и на чашка коняк го посъветва шепнешком как да се отърве от едного, понеже този тук ужасно се боеше от разобличенията му. И нашият човек заповяда на свой познат, който зависеше от него, да напръска стените на кабинета с отрова.

— Как се казва? — попита Маргарита.

— Да си кажа правичката, и аз още не зная — отговори Коровиев, — трябва да питам Азазело.

— А кой е с него?

— Ами изпълнителят подчинен. Възхитен съм! — извика Коровиев на последните двама.

Стълбата опустя. За всеки случай изчакаха още малко. Но от камината вече не излизаше никой.

След секунда, без да проумее как беше станало, Маргарита се озова отново в стаята с басейна, там веднага се разплака от болките в ръката и в крака и се строполи право на пода. Но Хела и Наташа почнаха да я успокояват и пак я повлякоха към кървавия душ, пак разтриха тялото й. Маргарита отново се съвзе.

— Остава ни, кралице Марго — шепнеше появилият се до нея Коровиев, — само да обиколим залите, за да не се почувстват уважаемите гости изоставени.

И Маргарита отново излетя от стаята с басейна. На естрадата зад лалетата, където беше свирил оркестърът на царя на валсовете, сега беснееше маймунски джаз. Огромна горила с рошави бакенбарди танцуваше тромаво и дирижираше с тромпет. Насядали в редица орангутани надуваха лъскавите си тромпети. Весели шимпанзета с хармоники бяха яхнали раменете им. Два павиана, със същински лъвски гриви свиреха на рояли, но роялите не се чуваха, заглушени от трясъка, писъка и тътена на саксофоните, цигулките и барабаните в лапите на гибоните, мандрилите и другите маймуни. Върху огледалния под безброй двойки се въртяха като слети с поразително гъвкави и съвършени движения в една и съща посока — истинска стена, готова да помете всичко по пътя си. Живи атлазени пеперуди пърхаха над танцуващите пълчища, от таваните се сипеха цветя. Когато гаснеше електричеството, по капителите на колоните пламваха милиарди светулки, а във въздуха плуваха блуждаещи огньове.

После Маргарита се озова в басейн с чудовищни размери, заобиколен от колони. Гигантски черен Нептун изригваше от огромната си уста широка розова струя. Опияняващ мирис на шампанско се вдигаше от басейна. Тук цареше непринудено веселие. Дамите събуваха със смях пантофките си, подаваха чантичките си на своите кавалери или на негрите, които сновяха с чаршафи в ръце, и с викове се хвърляха като ластовички в басейна. Пенести стълбове се вдигаха до тавана. Кристалното дъно на басейна пламтеше, осветено отдолу, сиянието пробиваше дълбокия слой вино, в което прозираха сребристите плуващи тела. Изскачаха от басейна съвсем пияни. Смехът гърмеше под колоните, кънтеше като в баня.

Сред цялата тази бъркотия Маргарита различи едно съвсем пияно женско лице с безсмислени, но и в безсмислието си умоляващи очи, и си спомни една дума — Фрида. На Маргарита почна да й се вие свят от миризмата на вино и тя се канеше да излезе, но котаракът направи в басейна номер, който я задържа. Бегемот изговори някакви заклинания до широко отворената уста на Нептун и в същия миг плискащото се шампанско изчезна със съсък и грохот от басейна, а Нептун взе да бълва гъста тъмножълта вълна, която не искреше и не се пенеше. Дамите нададоха писъци и вопли:

— Коняк? — и се дръпнаха от брега на басейна към колоните. След няколко секунди басейнът беше пълен, котаракът направи тройно салто и цопна в разплискания коняк. После излезе, пуфтейки, с мокра папийонка, по мустаците му вече нямаше позлата и беше загубил бинокъла си. Само една жена се реши да последва примера на Бегемот — онази хитруша шивачката и нейният кавалер, неизвестен млад мулат. Двамата се гмурнаха в коняка, но в този миг Коровиев хвана Маргарита под ръка и те напуснаха къпещите се.

На Маргарита и се стори, че прелетя над някаква местност с огромни каменисти потоци и планини от стриди. После мина над стъклен под с пламнали отдолу адски огньове, сред които се суетяха дяволски бели готвачи. След това престана да съобразява каквото и да било и видя тъмни мазета, в които горяха светилници, а девойки обръщаха цвъртящо месо върху нажежена жарава и от големи халби се пиеше за нейно здраве. След това видя бели мечки, които свиреха на акордеони и потрепваха на една естрада „камаринската“. Видя и саламандър фокусник, който гореше и не изгаряше в някаква камина… И за втори път силите взеха да я напускат.

— Последно появяване — прошепна й разтревожен Коровиев — и сме свободни.

Придружена от Коровиев, тя се върна в балната зала, но сега там нямаше танци, а безбройните гости се тълпяха между колоните, опразнили средата на залата. Маргарита не помнеше кой й помогна да се качи на подиума, който изникна в това освободено пространство насред залата. Когато се изкачи, чу удивена, че някъде бие дванайсет, а според нейните пресмятания отдавна беше превалило полунощ. При последния удар на невидимия часовник сред тълпата от гости се възцари мълчание. Тогава Маргарита отново видя Воланд. Той вървеше, придружен от Абадона, Азазело и още неколцина, които приличаха на Абадона — черни и млади като него. Сега Маргарита видя, че срещу нейния подиум се издигаше още един подиум за Воланд. Но той не се възползва от него. Маргарита се изненада, че за тази последна тържествена поява на бала Воланд дойде така, както беше в спалнята. Същата мръсна кърпена нощница висеше на раменете му, на краката му имаше подпетени пантофи. Воланд носеше шпага, но използваше тази извадена от ножницата шпага като бастун, на който се опираше. Накуцвайки, Воланд спря пред своя подиум и в същия миг Азазело се изправи пред него с блюдо в ръцете, а върху блюдото Маргарита видя отрязаната глава на човек с избити предни зъби. Продължаваше да цари абсолютна тишина, наруши я звън, който прозвуча само веднъж и отдалеч, сякаш откъм главния вход — при дадените обстоятелства наистина нелепо.

— Михаил Александрович — тихо се обърна Воланд към главата, а клепачите на убития, се повдигнаха, а Маргарита изтръпна, защото на мъртвото лице видя живи, пълни с разум и страдание очи. — Всичко се сбъдна, нали? — продължи Воланд, като гледаше главата в очите. — Главата ви беше отрязана от жена, заседанието не се състоя и аз живея във вашия апартамент. Това е факт. А фактът е най-упоритото нещо на този свят. Но сега ни интересува не този вече свършен факт, а какво ще последва. Вие винаги сте били яростен проповедник на теорията, че след като главата бъде отрязана, животът на човека секва, той се превръща в пепел и изчезва в небитието. Приятно ми е да ви съобщя в присъствието на моите гости, въпреки че те самите са доказателство на съвсем друга теория, че вашата теория е солидна и остроумна. Впрочем всички теории са от един дол дренки. И една от тях твърди, че всеки ще бъде възнаграден според вярата си. Нека това се сбъдне! Вие изчезвате в небитието, а за мене е радост да пия за битието от чашата, в която ще се превърнете! — Воланд вдигна шпагата. В същия миг плътта по черепа потъмня и се сви, после се разкапа на късчета, очите изчезнаха и след малко Маргарита видя върху блюдото жълтеникав череп с изумрудени очи и бисерни зъби, оформен като чаша със златно столче. Капакът на черепа се вдигна — той беше на пантичка.

— Ей сегичка, месир — каза Коровиев, уловил въпросителния поглед на Воланд, — той ще се яви пред вас. Чувам сред тази гробна тишина как скърцат лачените му обувки и как звънти чашата, която е сложил на масата, след като е пил за последен път през живота си шампанско. А, ето го.

Устремен към Воланд, в залата влизаше нов самотен гост. Външно той се различаваше от многобройните мъже в залата само по едно: гостенинът просто се олюляваше от вълнение и това личеше дори отдалеч. По бузите му пламтяха петна и погледът му блуждаеше, изпълнен с тревога. Гостът беше зашеметен и това беше напълно естествено: смая го всичко и, разбира се, най-вече облеклото на Воланд.

Но той бе посрещнат с подчертана любезност.

— А, скъпи барон Майгел — с приветлива усмивка се обърна Воланд към госта, който пулеше уплашени очи. — Щастлив съм да ви представя — обърна се Воланд към гостите — многоуважаемия барон Майгел, член на зрелищната комисия и заемащ в нея длъжността екскурзовод, който запознава чужденците със забележителностите на столицата.

Сега Маргарита се смрази, защото позна този Майгел. Няколко пъти го беше срещала в московските театри и ресторанти. „Но как така… — помисли си Маргарита — значи и той е умрял, така ли?“ Но всичко веднага се изясни.

— Милият барон — продължи Воланд с радостна усмивка — беше така любезен, веднага щом научил за пристигането ми в Москва, да ми се обади и да ми предложи услугите си по своята специалност, тоест по запознаването със забележителностите на столицата. Съвсем естествено е, че бях щастлив да го поканя тук.

В това време Маргарита видя как Азазело предаде блюдото с черепа на Коровиев.

— Ах, да, бароне — изведнъж интимно сниши глас Воланд, — носят се слухове за вашата изключителна любознателност. Казват, че тя, наред с вашата не по-малко смайваща бъбривост, е почнала да привлича всеобщото внимание. Нещо повече, злите езици вече са ви извадили име на доносник и шпионин. И още повече — съществува предположението, че най-късно до един месец това ще ви доведе до печален край. И така, за да ви спестим мъчителното очакване, решихме да ви се притечем на помощ, използвайки обстоятелството, че ни се натрапихте за гост тъкмо с цел да видите и да подслушате колкото може повече.

Баронът стана по-блед дори от Абадона, който си беше изключително блед по природа, а после се случи нещо странно. Абадона застана пред барона и свали за миг очилата си. В същия миг нещо припламна в ръцете на Азазело, нещо изплющя тихо, сякаш някой плесна с ръце, баронът почна бавно да се свлича по гръб, алена кръв бликна от гърдите му и заля колосаната риза и жилетката. Коровиев подложи чашата под бликащата струя и я подаде пълна на Воланд. В това време безжизненото тяло на барона вече лежеше на пода.

— Пия за ваше здраве, господа — каза тихо Воланд, вдигна чашата и я докосна с устни.

Тогава стана метаморфоза. Изчезнаха кърпената нощница и вехтите пантофи. Воланд беше сега с черно наметало и стоманена шпага на бедрото. Той бързо се приближи до Маргарита, поднесе й чашата и й заповяда:

— Пий!

На Маргарита й се зави свят, тя се олюля, но чашата беше вече до устните й и нечии гласове, тя не разбра чии, й прошепнаха в двете уши:

— Не бойте се, кралице… Не бойте се, кралице, кръвта отдавна е попила в земята. И там, където се проля, вече има лозя.

Без да отваря очи, Маргарита отпи една глътка и сладка вълна премина през тялото й, в ушите й нещо зашумя. Стори й се, че оглушително кукуригат петли, че някъде свирят марш. Тълпите от гости взеха да губят облика си: и мъжете с фракове, и жените се превърнаха в скелети. Пред очите на Маргарита тление обхвана залата, която се изпълни с гробовен дъх. Колоните рухнаха, угаснаха светлините, всичко се сви, нямаше вече никакви водоскоци, камелии и лалета. Остана просто онова, което си беше: скромната гостна на бижутершата, а от притворената врата се процеждаше ивица светлина. През тази именно открехната врата влезе Маргарита.