ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?

Това ли трябваше да видя в края на годината?
Да видя как изчезнали от себе си и плюли върху
всичко, което вчера са боготворели, хора
ръкопляскат на Делян Пеевски и го избират за ново
божество?

И Елена Йончева между тях.. Вярно, малко си кривеше
главата – да не я снима камерата, и ръкопляскаше с
половин ентусиазъм, но беше там. Язък за барута и
язък за надеждите. Така я харесвах и така ѝ вярвах.
Мислех, че поне тя не е боклук.
Но парите позлатяват всичко – дори и боклука, дори
най-дебелия и миризлив боклук.
Това ли трябваше да видя в края на 2024 година? –
Как Йордан Цонев – и той, е открил Новото начало и
тръгва по пътя на светлото бъдеще на държавата?

Слаба ракия се оказахме ние, българите. Слаба ракия
сме били и по турско, и по царско време, слаба
ракия и по време на комунизма, слаба ракия и сега.
Оня ден слушах случайно речи на Тодор Живков. Умрях
от срам. Не знам какъв държавник е бил, сигурно е
бил някакъв държавник, но много често изявите му
бяха за смях. Така беше и с голяма част от
тогавашните партийни ръководители. Малцина имаха ум
в главите си. Повечето бяха подмазвачи и глупаци.
И най-големият глупак винаги съм бил аз.

Като постъпих на работа в Окръжния комитет на
Комсомола в Ловеч (извинявам се за този личен
момент), се оказа, че единствен аз от секретарите
на Окръжния комитет не мога да пиша доклади. Пиша
аз, та се късам моята част от докладите, давам я на
първия секретар и той не включва нищо от това,
което съм написал.

После в Централния комитет беше горе-долу същото.
Отговарях за средствата за масова информация и
най-много в ЦК в докладите да влизаха по две-три
изречения от моите писания.

Кажете ми сега, и с това приключвам личния момент,
как е възможно изобщо да си правя илюзии, че съм
някакъв писател, като нищо от написаното от мен
никога не влизаше в официални доклади? И тогава, и
сега. Наистина съм голям глупак.

И защото наистина съм глупак, ще напиша и че преди
осемдесет и девета година съм работил като секретар
на ОК на ДКМС в Ловеч и като заместник-завеждащ
отдел на ЦК на ДКМС. Тази ми номенклатурна дейност
е продължила точно седем години. После трийсет
години бях учител и все ми се натякваше, че съм
враг на народа, че съм номенклатура. Трябваше да
съм благодарен, че ми е позволено и това.

Правя го, защото се оказва, че едва ли не само аз
съм работил там, че само аз съм бил член на
Комсомола и на БКП и че всички освен мен са били
изключвани от Комсомола и от Партията. Напоследък
излезе една много смешна мода – ако някой, не дай
си, боже, си признае, че е бил член на БКП, винаги
добавя: „Ама не съм подавал молба за приемане.
Приеха ме, без да разбера.“ А истинска класика в
това отношение е: „Бил съм член на БКП, но дядо ми
го убиха комунистите“.

Трийсет и пет години след преображенията на
комунизма абсолютно същите гении ни управляват,
абсолютно същите гении пишат доклади, четат ги и
вземат решения. Вземат решения на Куково лято –
макар че куковото лято и кукуто като идея и дух
победиха и се реят над всичко.

Куку духът е в
същността на преображението. Да се правиш на ударен
и на хампи и да се хилиш, и да си пълниш джобовете
с пари, с кичове и с кървави боклуци. Никаква
демокрация не изградихме, никакъв либерализъм –
преминахме през кърджалийски, бандитски и свирепи
години, станахме васали и подлоги и с голяма болка
казано – на практика изчезнахме – изчезнахме като
идея, като дух, като бъдеще. Аз така го виждам,
дано да бъркам.

Представяте ли си държава, в която герои са Георги
Марков – конституционен съдия, неподписал
Конституцията на Република България, сътрудник на
Държавна сигурност, станал острие на СДС, депутат
от ГЕРБ и сега – орбанист? Именно Георги Марков и
Йордан Цонев са символите на нашия преход. И да
знаете – това не са хамелеони – това са нашите
образци, мерило и пример.

Толкова ли беше изпращял Ахмед Доган – да не
разбере, че няма как да се прави на Буда и накрая
да не го изхвърлят като парцал? След изнасянето на
мумията на Георги Димитров от Мавзолея това е
второто изнасяне – на жива мумия.
И да знаете, че много ме е яд на турците в
България. Щом и те се оказаха мекерета, значи
възродителният процес е успял.

Това ли трябваше да видя в края на 2024 година –
как Харизанов, говорейки за пет хиляди осемдесет и
пети път по телевизията за последните няколко
месеца, каза, че със социалист за политика не може
да се говори. И допълни: „Да говориш със социалист
за политика е все едно да говориш с астролог за
наука“.

Скъпият ми Харизанов, скъпият ми ръководител на
Напоителните системи и поливни съоръжения в
България, скъпият ми мрачен анализатор и политолог
– свил се е като гъба пред вожда си Бойко Борисов –
бивш член на БКП и млад отявлен комунист, ама сега
не иска да говори със социалисти.
Такива ли хора заслужаваме да ни се лигавят в края
на 2024 година?

Това ли доживях да видя – как вече посрещаме Орбан
като Господ и как не разбираме, че и той идва, за
да ни командва от името на Тръмп и да се интересува
единствено от унгарските ползи. И как ние, като
внезапно осветени от прожекторите свенливи моми, се
радваме, че ни е забелязал.

Омерзен съм от превъплъщенията, пребоядисванията и
издокарването на българската журналистика, на
българската интелигенция, на българската
политическа каста. Отвратен съм от невъзможността
да пазим равновесие – до Главчев ли опряхме да ни е
министър-председател, да се гърчи като глист и да
не може да каже две изречения, без да хълца и да се
черви.

Каква е тая държава и система, която е пленница и
заложница на три-четири свине, мутри и проститутки
и се мята като риба на сухо?
Може ли цялата ни европейщина и евроатлантищина да
се крепи на интересите на двама-трима души?

Това ли трябваше да доживеем през 2024 година? – Да
наричаме Путин убиец, а за убиеца Нетаняху да си
траем и да си налягаме парцалите. Не че Путин не е
убиец – убиец е и още как, убиец е и Зеленски,
убиец е и Нетаняху, и Байдън… Убийци са всички,
които превърнаха земното кълбо в одрана кожа – в
кървава одрана кожа. Тръпки ме побиват, като си
помисля, че тоя перко Тръмп идва на власт. Честно
ви казвам, изтръпвам, като си помисля, че
политиката е единствено сделка. Всичко ли е сделка
на тоя свят – политика, бизнес, литература,
изкуство, живот, любов? Сърцата ни сделка ли са?
Съвестта ни и тя ли е сделка?

Как стана така, че довчера политиката трябваше да е
справедливост, а днес вече е модерно да е сделка?
Не че политиката не е сделка, но поне не ни лъжете,
че е нещо друго. Защото някой глупак като мене може
и да повярва.

Това ли трябваше да дочакаме през 2024 година? И
тази ли година ще я изпратим с Комиците и ще я
посрещнем с идиотите? И все така – докрая…
Сега стана ли ви ясно защо никога не може да бъде
включено в официален доклад това, което пиша? Прави
са били някога моите партийни другари, прави са и
сега същите партийни господа.

Николай Милчев@акцент