Някои си спомнят гласа му като „уморен, но ясен и чист“, други като „слаб, женствен“, но не това е важното. В прокламацията се описвало катастрофалното положение, до което е била доведена страната като съюзник на хитлеристка Германия, и се оповестявало съставянето на но­во правителство на Отечествения фронт. То обещавало да нареди България на страната на антихитлеристката коалиция и така „да я спаси от гибел“. Представени били и министрите в новия кабинет – една доста шарена група от звенари, комунисти, земеделци-пладненци, социалдемократи и „независими интелектуалци“. Самият Кимон Георгиев ставал за втори път в кариерата си министър-председател. Прокламацията била повторена многократно през деня.

След първоначалната изненада

За много от обикновените хора новината била объркваща – правителст­вото включвало както комунисти и земеделци-пладненци, които за първи път поемали министерски постове, така и известни превратаджии и активни поли­тици с дълги и противоречиви биографии. Объркване внесло преди всичко името на самия министър-председател. Някои в първия момент сметнали, че Кимон Георгиев и новият министър на войната запасният полк. Дамян Велчев са дошли на власт почти като повторение на режима от 19 май 1934 г. За мно­го хора самото присъствие на ред познати имена действало успокоително, ог­раничавайки сякаш непредвидимото до едни поносими граници. За други оба­че точно те били източник на съмнение дали изобщо става дума за истинска промяна и скъсване с миналото. Някои комунисти се притеснявали, че техни­те министри са твърде малко на брой – едва четвърт от състава на кабинета.

За интересуващите се от политика обаче информацията от радиото би­ла еднозначна – на власт дошли комунистите, пък макар и в коалиция. Именно комунистите създали Отечествения фронт, именно те набирали участниците в него и пропагандирали каузата му в продължение на повече от две години, така че нямало място за съмнения кой стои зад цялото предприятие. Към тази мисъл водели и новините от предните дни и особено съобщението за навлизането на съветската армия в страната на 8-ми сутринта. Решителните действия на комунистите през следващите часове и дни разсеяли неведение­то и на останалата част от населението. Парадоксално, известни илюзии про­дължили да хранят най-вече техните съюзници в новото управление, смя­тайки, че с времето някак ще успеят да вземат инициативата и да добият по- силни позиции.

Радиото не уточнявало как новото правителство е встъпило в длъжност, но и за това не било трудно да се досети човек. Дотогавашният премиер на страната Константин Муравиев често разказвал как в просъница чул гласа на Кимон Георгиев по радиото и веднага съобразил, че е бил свален от власт с преврат. Литературният критик Борис Делчев, иначе тясно свързан с комуни­стическата партия, стигнал до същия извод при вестта за новия кабинет: „За ука­зи не става и дума. Явно е – coup d’Etat“. На самия 9-и сутринта обаче това като че ли не се обсъждало особено много – новото правителство се възприе­мало като свършен факт. В речи и последвалите вестникарски статии се спо­менавало за присъединяването на „патриотичното офицерство“ към „на­родното дело“, но само като част от една много по-широка и дългогодишна борба.

Новината за поемането на властта от Отечествения фронт се разпространила бързо – някои я чули по собствените си радиоприемници, а на много места благодарение на градските и селските радиоуредби, други си спомнят как някой съсед или познат им казал за чутото. Около двеста хиляди радио­апарата в страната били достатъчни, за да преобърнат съботния ден на почти всекиго в България. Наистина първоначално властвала обичайната утринна тишина, притичвали отделни хора, главно младежи, някои със знамена, дру­ги – въоръжени. Малко по-късно, вече на митинги в подкрепа на новата власт, се заредили импровизирани речи.

Според очевидците денят на 9 септември 1944 г. бил слънчев и топъл и това допълнително предразположило много хора да излязат по улиците. Ня­кои били водени просто от любопитство, но други демонстрирали по всякакъв начин ентусиазма и подкрепата си за политическата промяна – мнозина се окичили с червени ленти по ръкавите, на някои от тях били изписани и иници­алите на Отечествения фронт. Това било толкова масово, че дори се намерили амбулантни търговци, които в отговор на широкото търсене извадили за про­дан по улиците червени ленти. Всякакви дрехи с червен цвят се носели много повече от обикновено; наред с това някои пък слагали оранжеви – цветът на Земеделския съюз; каскетите до голяма степен изместили меките шапки. Как­то забелязва един тогавашен писател, „поради облеклата си сега всички при­личаха на работници“. В еуфорията се стигнало и до комични ситуации – така в София по улица „Московска“ тълпата възторжено понесла един моби­лизиран лекар, вземайки го за партизанин, независимо от опитите му да изяс­ни недоразумението

В столицата се провел митинг пред съветската легация, който започнал към 3 часа следобед. Пред множеството говорили неколцина от новите мини­стри, други представители на отделните партии и младежките им организа­ции, както и трима свещеници. В речите им се призовавало за „сплотеност и единодушие“, за „спокойствие и дисциплина“, за „единство и смела борба“, припомняли се жертвите от „повече от двадесет години тъмнина и мракобе­сие“, борците срещу тях и дадените жертви, подчертавали се, разбира се, и заслугите на „Съюза на съветските народи и неговия вожд маршал Сталин“. След това бил организиран още един митинг, този път на площад „Сла­вейков“, който бил излъчен и по радиото.

Започнали да се появяват червени знамена тук-таме на самия 9-ти, доста повече на следващия ден, включително над казармите, показвайки кой е взел властта. Един от водещите партийни функционери в Пловдив свидетелства за нагласите през първите дни: „не само в града, но и във всички казарми само червени знамена се вееха и червени ленти се носеха, не смееха дори националното знаме да издигнат, та трябваше ние да ги убеждаваме да издиг­нат и националния трицвет“.

Новата власт в провинцията
Но освен че предизвикало вълнение и оживени коментари, оповестява­нето на новото правителство по радиото станало сигнал за завземане на властта из цялата страна. Докато повечето хора още осмисляли новината, по-инициа­тивни комунисти по места веднага се организирали и в хода на деня завзели които могли средища на властта – околийски управления, кметства, полицей­ски участъци, пощи, гари и пр., – а където успели, поставили под свой конт­рол и военните поделения. Местните активисти издигнали свои кметове и на­чалници на по-важните учреждения – в повечето случаи комунисти. Това ста­нало лесно, тъй като почти никъде не им оказали съпротива, често заварвали общинските сгради, а и самите полицейски участъци празни – довчерашните служители на властта също били наясно какво се е случило.

Наистина, завземането на властта не станало навсякъде едновременно и това зависело най-вече от организацията и самочувствието на местните кому­нисти. В много от градовете властта била завзета още на сутринта, броени часове след прокламацията на новото правителство. В други обаче местните комунистически ядра не били достатъчно силни и реално поели властта на 10 септември – така станало във Видин, Русе, Плевен и ред други по-малки гра­дове, а в някои като Никопол, Пещера или Крумовград дори по-късно. В села­та разликите били още по-големи: там, където комунистите отпреди имали свои организирани последователи, на 9 сутринта те без усилие се оказали пълни господари на положението; в някои случаи още предните няколко дни старите кметове и полицаи напуснали селата, в които се намирали на служба, предугаждайки какво има да се случва след като на 5 септември Съветският съюз обявил война на България. Другаде обаче, където комунистите нямали своя организация, през следващите дни били пратени групи от активисти, сред тях освободени политически затворници, в други случаи партизани, за да установяват новата власт. Но в крайна сметка става дума за разлика от само няколко дни, след които новата власт контролирала практически всяко селище в стра­ната.

Новите управници организирали собствена охрана, която още на следва­щия ден била официално призната като „народна милиция“. Току-що набрани­те милиционери, а заедно с тях и много други комунисти и просто съчувстве­ници, се въоръжили от опразнените полицейски участъци, а след това и от казармите. Наистина на мнозина било раздадено оръжие, с което не знаели как да боравят, но в повечето случаи нямало и повод да го използват. Всъщ­ност някои го ползвали, но не по предназначение – просто гърмели от радост „като на Заговезни“. Всичко това не останало без неприятни последици: още първия ден имало случаи на партизани и изобщо всякакви поддръжници на новата власт, които поради неумение се самонаранили броени часове след ка­то се сдобили с новото си оръжие; други паднали жертва на неволни изстрели. Това накарало новия министър на вътрешните работи Антон Югов само два дни след завземането на властта да забрани „всякакви стрелби“, пък било то и от радост. Това не решило радикално проблема и както констатира един док­лад на областния началник на милицията в Пловдив от края на същата година: „зачестиха случаите на случайните убийства и наранявания. Дължи се на това, че в ръцете на много неопитни лица има попаднало оръжие“.

Все пак на някои места през първите часове и дори дни военните поделе­ния запазили един своеобразен неутралитет, като не се противопоставяли, но и не приемали да подкрепят активно новата власт. Така за кратко, буквално за по няколко часа, колебание проявили някои висши офицери в Пловдив, Пазар­джик, Сливен, Стара и Нова Загора и ред други гарнизони; за по два-три дни на изчаквателни позиции останали военните командири в Ботевград, Търново, Петрич, Хасково, Крумовград и някои други поделения. Тази резервираност нямало как да продължи по-дълго, защото от столицата идвали разпореждания командирите на гарнизони да приемат партизаните и да съдействат на новата власт за запазване на реда.

В подкрепа на отечественофронтовската власт в много поделения се ак­тивизирали войници и дори младши офицери, които по своя инициатива отиш­ли да помагат за арестите и „опазването на реда“; някои стигнали дотам не просто да пренебрегват, а направо да арестуват офицерите – дотолкова били радикални, та се налагало местните партийни функционери, а понякога дори и съветски офицери, да ги убеждават да освободят и приемат обратно на длъж­ност наплашените си командири.

Само в отделни градове и села се стигнало до открита съпротива и престрелки между въоръжени комунисти, от една страна, и полицаи и офицери – от друга. По-сериозни били сблъсъците в Шумен, Дупница и Хасково, изстре­ли и отделни жертви имало и на ред други места. Те все пак си останали из­ключения и общият брой на загиналите в цялата страна едва ли надхвърлял няколко десетки – завземането на властта като цяло минало без кръв и без реална съпротива.

Двойно посрещане, двойна радост
Дните на 9, 10, 11, а на места и 12 септември били белязани и от посрещането на партизаните – в някои села те се появили още на сутринта на 9-ти, продължавайки пътя си към по-големите средища. Почти навсякъде тържест­вено ги посрещали представителите на новата власт и техните поддръжници, държали се възторжени речи, като мнозина от ораторите по-късно направо признават, че сами не си спомнят какво са говорили. Във „всеобщата радост“ някои без сами да разберат се озовали в прегръдките на своите най-отявлени противници. За това разказва и командирът на партизаните, влезли на 9 сеп­тември в сградата на асеновградската полиция: „Ентусиазмът беше толкова голям, че когато влязохме в участъка, някои от другарите, не познавайки полицейския началник, се разцелуваха с него, а след това дълго плюха…“Изобщо сред посрещачите били и някои все още стоящи на местата си служи­тели на старата администрация, дори офицери, междувременно окичили се с червени лентички и други подобни знаци за лоялност към новата власт. Така командирът на 27 пехотен полк в Пазарджик полк. Еленков, който ръководил една от последните акции срещу партизаните няколко дни по-рано, още на самия 9 септември рано следобед строил войниците си в двора на казармата и с тържествена реч посрещнал слезлите междувременно в града партизани от отряд „Ангел Кънчев“.

Партизани на някои места съдействали да се пречупят и последните гнезда на съпротива. Повечето пъти това било мълчаливото упорство на военни командири, но и някои от споменатите престрелки с отделни офицери, полицаи и жандармерийски дружини. Една част от партизаните се включили в новосъздадената милиция и взели участие в арестите на вече бившите управници, по­лицаи и местни първенци. Други, всъщност по-голямата част, били зачислени в специално сформираните към армията „гвардейски“ роти и дружини и после много от тях заминали на фронта.

Но и радостта на победителите не била безоблачна – именно тогава, при завръщането на партизаните, близките на някои от загиналите научили за загубата. Много от оживелите разказват за тягостното чувство при срещата с родителите и роднините на убитите си другари, но в общата еуфория тези терзания бързо били изтикани на заден план. Както казва един от по-чувствителните участници в тези събития, „радостта в тоя ден бе жестока към майките с черните забрадки“. В крайна сметка въодушевлението и дори самодоволството от победата останали трайно преплетени със спомените за изтърпените страдания и дадените жертви. Въпросът за отмъщението стоял открит.

Успоредно с това се разиграло още едно тържествено посрещане – на съветските войски. Те навлезли още на 8 септември сутринта в Североизточ­на България и още там започнало посрещането им с почести от представите­лите на старата власт – така им било разпоредено от правителството на Му- равиев. От 9-ти насетне посрещането им било една от първите масови проя­ви, организирана от ОФ-комитетите. По-късно комунистите ще си спомнят с възторг за тази „двойна радост“ – почти едновременно, някъде дори в един и същи ден, с цветя били посрещнати и партизаните, и съветските части. Някои бивши партизани дори разказват как сами посрещнали Червената армия – си­гурен знак за това, кое от двете посрещания било по-важното: „Отряд „Васил Левски“ на 9 септември посрещна съветските братя“. По-нататък, след като прекратяването на военните действия било и официално обявено, при­движването на съветските части навътре в страната продължило през следва­щите няколко дни като тържествен поход – в Пловдив например стигнали на 13 септември; в София ги посрещнали на 15 септември, макар че група летци се появили още на 11-ти. На много места дошли само по неколцина съветски офицери, но и това било достатъчно, за да се устрои митинг в тяхна чест.

На места при посрещането на съветските части бивал доведен по някой от малцината оцелели ветерани от Руско-турската война от 1877-1878 г., за да се подчертае, че става дума за едно своеобразно продължение на „освободителната мисия“, която „братска Русия“ и преди е играла в българската история. Най-малкото така щели да се интерпретират през следващите десе­тилетия тези леко театрални прояви. Наред с жестовете на приятелство и го­стоприемство имало и някои шокиращи прояви на съветски войници, както и различни злоупотреби, които продължили и през следващите седмици и месе­ци. Като цяло обаче поведението на окупационните сили било дружелюбно.

На много места българите посрещали съветските офицери и войници „с хляб и сол“ – един всъщност руски обичай, възприет у нас по време на Рускотурската война от 1877-1878 г. Дотук добре. Когато им подавали обаче и чаша с вода – жест, характерен за страни с по-топъл климат, – веднага проли­чавала разликата в традициите: войниците очаквали някакво спиртно питие. Някои деца били разстроени да видят как от съображения за сигурност – за да проверят дали няма скрити експлозиви, – войниците разваляли поднесените им букети. Въпреки близостта на езика, не всичко им разбирали – така, кога­то един съветски майор използвал обръщението „селяни“, на руски „крестъя- не“, местните хора разбрали това като „християни“. Но всъщност нямало и какво толкова да се разбира – в интерес и на двете страни било да се засвиде­телства взаимна добронамереност.

Ужасът

В същото време мнозина не само не се радвали, но изпитвали истински ужас от ставащото – както от идването на комунистите на власт, така и от настъпването на съветските войски. Този първоначален стрес отбелязва и един от партизаните, влезли на 10 септември във Велико Търново: „Хората в града ни посрещнаха изобщо не много добре. Те бяха наплашени и си представяха, че сме някои човекоядци… Гледахме как се надигаха перденцата на прозор­ците по малко и прикрито ни гледаха“. Радостта на тълпите по улиците не само не ги увличала, но допълнително ги плашела. Тези хора обаче си стояли по къщите и малкото запазени фотографии показват само онези, които излез­ли на улиците. Публични протести срещу ставащото нямало. Напротив, осо­бено в села и по-малки градове, в противоречие с убежденията си мнозина излезли да посрещат партизаните и съветските части, включили се в органи­зираните от новата власт митинги и събрания, за да засвидетелстват лоялност към новата власт.

Завземането на властта било съпроводено от някои напълно излишни убийства и екзекуции. Но докато в самото начало те били единични, следва­щите дни и седмици взели многократно повече жертви. В някои случаи тези убийства били замислени като отмъщение за конкретни репресии отпреди, макар това да повлякло и хора без пряка отговорност за тях. На много места обаче терорът се изсипал върху заварения елит и неговите крепители без зна­чим конкретен повод, като част от една всеобща и неконтролируема вълна. Няколко категории хора с основание можели да се чувстват застрашени – по­лицаи, жандармеристи и всякакви техни сътрудници, служители на властта, активисти на националистически и фашистки организации, като легионери, цанковисти и пр., – но както се оказало, и просто богати и видни хора, дори лекари, учители, свещеници.

На прицел били взети и всички внедрени в нелегалното движение прово­катори или просто набедени за такива, както и всички онези комунисти, парти­зани или ятаци, които в един или друг момент се били огънали пред властта и станали волни или неволни предатели на свои другари. По-голямата част от тези хора били екзекутирани веднага, без допълнително проучване, и не е из­ненадващо, че сред тях имало и напълно невинни жертви. Точно за тази кате­гория пострадали обаче днес малцина се сещат – не ги припознават като свои нито комунисти, нито антикомунисти.

Вълната от арести, проточила се няколко седмици, свела страха от „ко­мунистите“ до съвсем конкретни и осезаеми измерения. Допълнително при­теснение донесъл фактът, че когато опитвали да им занесат храна и дрехи или поне да ги видят, мнозина не могли да намерят задържаните си близки. Поня­кога от достоверни източници, друг път по слухове се разбирало, че са били убити. Някои сочели местата, където са извършени екзекуциите, изброявали хората, отведени натам, както и имената на онези, които ги отвели. На места се чули изстрели, в много други случаи се ползвало хладно оръжие като кирки и сопи. Почти безкръвното завземане на властта се оказало начало на едно ново и голямо проливане на кръв. Но отсега трябва да се отбележи, че докато в отделни селища били избити десетки хора, в много други въпреки разгоре­щените страсти не се стигнало до нито едно убийство.

Развихрили се и някои прояви, които историци от комунистическо време ще да нарекат „социалните аспекти на въстанието“. По-заможните собстве­ници бивали принудени да правят дарения в стоки или за предпочитане в пари за „народните партизани“, за семействата на загиналите, за фронта, за бед­ните и за какво ли още не. Активистите на новата власт самоволно „реквизи­рали“ автомобили и камиони и това било само най-видимата част на един по- мащабен процес на присвояване. Това естествено се приемало от засегнатите с облекчение като по-малкото зло. Едновременно с това страхът тласнал мно­го хора да се престроят зад новата власт.

От „9 септември 1944 г.“ до „Девети септември“

Новината за поемането на властта от Отечествения фронт идвала след други съдбовни сведения от предходните дни и седмици. Изобщо от години, особено от навечерието на Втората световна война, хората били вече свикнали да сле­дят не само вестниците, но и радиото за последните световни и вътрешни по­литически новини. А новини, при това често пъти изненадващи и извънредно важни, имало постоянно. Така било и в края на август и началото на септември 1944 г. – с поредните победи на съюзниците по фронтовете, с политическите промени в страната, с обявяването на война от СССР на България на 5 сеп­тември вечерта и разбира се, с навлизането на съветските войски на 8-и сут­ринта.

И все пак смяната на правителството от 9 септември сутринта си оста­нала от централно значение за българската история през XX век. Не защото била по-важна от останалите – всъщност тези събития са най-тясно свърза­ни, – а защото 9 септември станал събирателно име за всички тях. От решава­що значение е случилата се точно по това време „безкръвна война“, в резултат на която Съветският съюз поставил България под свой военен и политически контрол. Тази най-кратка война в българската история имала много дълбоки последици. Именно заради нея 9 септември 1944 г. се оказал не просто поред­ната правителствена смяна – с него се поставило началото на един нов и дъл­готраен политически ред.

За 9 септември веднага се заговорило като за изключителен по важност обрат. Още на митингите на самия ден ораторите призовавали народа да за­помни тази „велика и историческа дата.“Скоро след това започнала да се подчертава „огромната разлика между бившия фашистки режим и Отече­ственофронтовска България“. По-интересното е, че не се говорело и разказ­вало за самия 9 септември, а за предхождащите го двадесетгодишни борби, както и за новите проблеми и задачи, за противодействието на „враговете“ и за българското участие в „борбата за доубиване на фашисткия звяр“. Една година по-късно датата се отбелязала като „голям празник на свободата“, но и като „начало на нова ера в развитието на нашата страна“ и такава оста­ва да се смята до края на комунистическия режим. Така „Девети септември“ се превърнал в синоним и на установения тогава политически ред – през следва­щите години на честванията започнало да се говори не толкова за самото зав­земане на властта, а и за достиженията на вече установената „народна власт“, за нейните цели и належащи задачи, а в по-късните години и за „международ­ната обстановка“ и „борбата за мир“, за „американския империализъм и милитаризъм“, за „успехите на социалистическото строителство“, за „из­пълнението на стопанските планове“, за „електрификацията“, „индустриа­лизацията“ и „механизацията на земеделието“ и т. н., и т. н. За противни­ците на комунистическата власт 9 септември съответно станал синоним на масовите убийства, на лагерите и колективизацията, на еднопартийния режим, на цензурата и затворените граници.

Тъй като 9 септември е граничен момент в историята, това води и до една разнопосочност в мисленето за него – било като завършек на времето „преди Девети“, било като начало на онова „след Девети“. Дори държавните архиви – и централният, и регионалните – са организирани по този начин. Всич­ко датирано след 9 септември попада в колекциите на „републиканския пери­од“, грижливо подредено във фондове от 1 докъдето стигне. Всички докумен­ти до началото на септември 1944 г. включително са подредени по фондове с друга номерация, пак започваща от „1″, но без никакво съвпадение с онези от „републиканския период“, дори когато става дума за едни и същи министерст­ва и институции; за да няма объркване, тази група фондове носят допълнител­на сигнатура „к“ – това, разбира се, е съкращение от „капитализъм“, но и до днес се използва. Самото това подреждане тласка изследователите да работят по проблеми или след, или преди 9 септември 1944 г. Стига се дотам изслед­вания, посветени на 9 септември, издадени по едно и също време и под еднак­вото заглавие „Деветосептемврийската социалистическа революция“, да описват или борбите, довели до преломната дата, или дълбоките промени, започнали след нея.

Затова не бива да се изненадваме, че днес споменаването на 9 септември събужда у хората асоциации за събития и реалности далеч предхождащи или следхождащи тази дата. Едни я свързват с национализацията, която всъщност се извършва в самия край на 1947 г., и с принудителната колективизация, коя­то започва от 1948 г. и се проточва цяло десетилетие; други с относителното благоденствие на „реалния социализъм“, до което се стига едва през 60-те и 70-те години. Онези пък, които идеализират времето отпреди 9 септември, обикновено имат предвид последните предвоенни години, края на 30-те, а не буквално месеците и годините преди въпросната дата, толкова дълбоко беля­зани от страховете и лишенията на войната. Събитието дотолкова се е сакра- лизирало и загубило конкретните си измерения, че запитана „Спомняш ли си 9-ти септември?“, една съвременничка на събитието, тогава около 17-годиш- на, спонтанно отвърнала: „Домня. И девети [септември], и първи [май]. Ние много обичахме тези празници“.

След падането на комунистическия режим през 1989 г. 9 септември ста­на предмет на постоянни спорове, а все по-често и на призиви за помирение и проява на взаимно разбиране. Последното само идва да подчертае колко дъл­боки и трайни са различията. Едно нещо изглежда безспорно – тази дата е особено важна граница в новата българска история, която се дели на времето „преди Девети“ и „след Девети“. Тази промяна имала дългосрочни последици и ненапразно впоследствие всички започват да тълкуват 9 септември в тясна връзка със станалото през следващите десетилетия. Новият режим донесъл промени във всички сфери на живота – като се почне с цялостното преобразу­ване на самия политически ред, мине се през национализацията и колективи­зацията и се стигне до промяната на правописа.

Краят на режима през 1989 г. обърна нещата – оказа се, че далеч не всички промени, привнесени от комунистическия режим, са необратими. По-важното е, че промяната от 1989 г. даде възможност да се пише свободно за тези съби­тия, а и да се погледне към тях от дистанция. Не става дума само за това, колко на брой години са отминали след 9 септември 1944 г., а че установеният тогава режим е вече минало; поутихнаха и емоциите от неговото падане. Та­ка 9 септември остава важен прелом, но вече не е последният голям прелом в историята ни. Затова именно можем го изследваме и да пишем за него по- спокойно.

Темата, която тук ни интересува, е пресечна точка между две различни Българии – едната преди, другата след голямата промяна. В същото време неизбежно навлизаме в проблемите на Втората световна война, които далеч не се ограничават до противопоставянето между двата воюващи лагера. Пред нас се изправят, от една страна, наслоените противоречия и териториални спо­рове отпреди нея. От друга – това са дълбоките различия в рамките на очер­таващите се победители от „антихитлеристката коалиция“ и създадените в резултат на това два блока, гравитиращи около Съединените щати и Съвет­ския съюз. Така в събитията от 9 септември се преплитат почти всички най- важни въпроси на българския XX век. Но разбира се, ние не бихме успели да разкажем за всички тях. Напротив, ще се насочим към събитията на самия 9 септември, към дните и седмиците непосредствено преди и след него.

9 септември в документи, спомени и изследвания

Като всяка история и тази на 9 септември била писана най-напред от победителите, при това в най-буквалния смисъл на този израз. На първо мя­сто, комунистическата власт направила възможното да събере и запази сведе­нията за събитията около завземането на властта и за предхождащата ги неле­гална борба. Още в края на 1944 г. по служебен ред започнала да се събира и систематизира информация за броя на живите и загиналите партизани и ята­ци, както и за броя на разследваните и осъдените по политически причини. Пак тогава било разпоредено да се „поощрят всички въстаници, които мо­гат да изложат писмено своите спомени при тяхната упорита народно- освободителна борба. Усилията в тази насока продължили и през следва­щите десетилетия, все по-често с участието и на професионални историци, натрупали се и множество изследвания (наред с още по-многобройната чисто пропагандна литература). Тази дейност е допринесла за изясняване на редица факти, както и за прикриването на много други, довела е до една смесица от изненадващо точни заключения и най-тенденциозни картини.

За съжаление на тази огромна литература съответстват сравнително мал­ко архивни документи, често събиращи се на по-малко от страница. Важни решения са отразени с по няколко реда, други не са записвани или не са запа­зени, докато по рутинни проблеми намираме обширни доклади и преписки. Ето например в архива с решенията на Министерския съвет за времето непо­средствено след завземането на властта откриваме повече документи за това как на фирмата „Хаим Бакиш и Брат“ било възложено изработването на раз­лични видове каучукови гуми за камиони и самолети, отколкото за промените дори в най-важните министерства. При това най-ранните запазени докумен­ти в архива на комунистическата партия за дейността и като вече управляваща са едва от октомври и ноември месец. Именно защото голяма част от съби­тията около завземането на властта в центъра и по места, както и последвали­те репресии не са документирани, а много разпореждания са давани устно, от основно значение е да се съпоставят наличните спомени и свидетелства на участници в тях – политически лица, офицери, местни активисти, партизански командири и изобщо на хора, дали си труда да опишат какво са видели и чули при онези събития.

Много зависи не само от какви позиции, но и кога са писани отделните мемоари, особено когато са готвени за публикуване или най-малкото са били предназначени за публично ползване. Продължителната диктатура вътре в стра­ната оставила дълбок отпечатък върху съчиненията на повечето съвременни­ци. Спомените се нагаждали и към променящата се конюнктура на самия ко­мунистически режим. Така с времето на заден план били изтласквани едни имена и събития, за да изпъкнат други, променяли се оценки, много детайли започнали да се спестяват. Именно затова в по-късни спомени от комунисти­ческо време може да пише за „великия Съветски съюз“ и за „великата Съвет­ска армия“, а да се пропуска „великият Сталин“. При това тук не става дума само за избирателност при по-късно писани спомени, а и за цензуриране на вече заварените. Разполагаме със специални решения на най-висшето партий­но ръководство всички славословия по адрес на Сталин едно по едно да се извадят от съчиненията на Георги Димитров. С течение на времето все по- малко и все по-предпазливо се говори за „революционното насилие“, за да се стигне дотам, че някои съчинения представят само онези случаи, в които са­моразправата е била предотвратена. Затова особено внимание заслужават спо­мените, писани непосредствено след завземането на властта, преди сакрали- зирането на „Девети септември“ да е задало един задължителен канон за пред­ставяне на събитията. Тепърва ще видим забавни примери за това, как един и същ човек е излагал събитията по различен начин, в зависимост от времето, когато е писал поредния си спомен. Също така поучително е сравнението между публикуваните мемоари и запазените в архивите ръкописи, за да се види кои точно твърдения и забележки са били отрязвани при публикуване на мемоа­рите.

Спомените, публикувани преди 1989 г., не само са били съобразявани с цензурата и с личните претенции на най-издигналите се комунисти, но са били подложени и на една безпощадна „литературна“ обработка, така щото повече­то изглеждат като да са правени на калъп. Как да не се смутим, откривайки, че най-различни автори прибягват до идентични изразни средства – като се за­почне от „накипялата народна мъст“ и се свърши с „кръшните народни хо­ра“. Описанието на самите събития е стилизирано и разкрасено до неузнавае- мост – комунистите никога не се колебаят или страхуват, народът винаги ги подкрепя, враговете неизменно са озлобени, но безсилни. Не е толкова важно дали за това деформиране на мемоарните съчинения са виновни авторите, ре­дакторите, техните началници или времето, в което са писани и издавани съот­ветните спомени – на нас остава да се опитаме да отсеем действителните съ­бития от пришитото към тях литературно майсторство.

По правило спомените на участниците се ползват като градиво за по- късните изследвания на историците. Все пак движението на информацията не е еднопосочно – много мемоаристи цитират документи, спомени на други уча­стници и дори исторически изследвания. Спомените им са обсъждани от мест­ните партийни ръководства, рецензирани са в Института за история на БКП – това е водело както до изправяне на грешки, така и до грубо орязване на неу­добни свидетелства. На места, точно обратно, мемоаристът уж като съвре­менник препредава неща едва напоследък открити из архивите и популяризи­рани от изследователите (в много случаи в писането на „спомените“ са пома­гали и историци) – или по-лошо – преразказва чужди измислици, придавайки им изкуствена достоверност. И тъй като за нас спомените са важен източник на информация, разпознаването на привнесените анахронизми бе необходимо условие за тяхното използване. Сравненията с дневници, архивни документи и дори с вестниците от онова време (иначе изкъсо контролирани) показват колко много „свидетелства“ в мемоарите на съвременници са всъщност по- късни изобретения и ни принуждават да изоставим като недостоверни много на пръв поглед интересни подробности.

За 9 септември е писано невероятно много, при това от ясно изразени политически позиции, често с пропагандни мотиви. Проблемът следователно не е само да намерим информация и да проверим дали е достоверна, а и да излезем от коловозите, очертани от десетилетия на политизиране. Затова, стре­мейки се към една възможно по-достоверна възстановка на събитията, трябва да опитаме да се освободим от натрупаните в спомени и исторически съчине­ния заблуди, измислици и преднамерени внушения. Не става дума само за за­дължителното в такива случаи отстраняване на неточности и недоразумения. Много по-важни за нас са онези типични анахронизми и грешки, които в опре­делени периоди започват да се появяват из книгите на най-различни автори, както мемоаристи, така и изследователи. Те именно ни подсказват как и в как­ва посока е била изкривявана и преиначавана историята на интересуващите ни събития. Разнищването на подобни манипулации може да изглежда странично занимание, но то ще ни позволи да хвърлим мост между днешните представи за 9 септември и събитията такива, каквито ни ги разкриват проверените све­дения от архивите и спомените на съвременниците. Така, търпеливо разпли­тайки наслоилите се клишета, ние ще се опитаме да се върнем към действи­телния 9 септември 1944 г. и участниците в него. И тъй като тези събития се разиграват в хода на една наистина световна война, редно е да започнем разка­за си с плановете и действията на победителите в нея.