Годината, бе година на всеобщото объркване, на невиждани и немислими до вчера пропуквания в статуквото, на бъркотия, която образно трябва да определим като вселенска, макар да е нашенска, земна приумица. Комай всичко в отколе подредения наш свят, се размести фатално, някак нереалистично, изпълни ни с недоумение и съмнения, с натрапчиви, релефни страхове, и плахи, мъгляви надежди. Не е спокоен, струва ми се, и най-безпримерният оптимист, като вижда, че се рушат устоите на нашия евро-атлантически свят, че мащабно прокламираният Край на историята не само не се състоя, но наопаки, светът се разбуни дотолкова, че умножи противоречията и противостоенето.
Нещо повече, това не е светът от времето на Студената война, когато противостоенето беше детерминирано, категорично очертано, а хаос, бъркотия, неясни, многопосочни и някак нелогични противоборства.
Най-очевидният, най-осезаемият пример за провала на универсалната политическа доктрина, която припознахме като своя, е, че се срутиха, пред очите ни, крайно неочаквано, двата стълба на евро-атлантическата сигурност. Каквото и да дрънкат твърде словоохотливите напоследък коментатори, анализатори и прочее платени клакьори на губещата позиции неолиберална клика, домогваща се до световното господство е ясно, че е налице разпад и в Европейския съюз, и в НАТО. Аз, всъщност, не бих могъл да знам, доколко е желан или нежелан от тях очевидният разпад, а наивно допускам, че и Европейския съюз, и НАТО, бяха нарочени за стожери в променящия се свят, че тъкмо те гарантираха Края на историята.
Факт е, във всеки случай, обнадеждаващ за някого, може би, а печален за други, че Великобритания напуска Европейския съюз и той няма да е вече същият, след като го напуска тъй мощна държава, както е факт, че най голямата армия в Европа, тази на Турция, се въоръжава с руско оръжие, напук на НАТО. Нещо повече, успехът на Борис Джонсън е зашеметяващ и Брекзит вече не е повод за хитроумни политически спекулации, а повод за сериозен размисъл, а и действията на Ердоган, макар да е поразколебана властта му, са повод за сериозен размисъл.
Въобще, по всичко личи, че е крайно време да възтържествува здравият разум, че са нужни сериозни корекции на политическия дискурс, ако искаме да преодолеем голямото объркване. Наместо това, за жалост, го задълбочаваме с непремерени приказки, с тъпи манипулации и направо малоумно плямпане, което е нужно някому, без съмнение, но е крайно деструктивно, ако търсим наистина изход от крайно непродуктивната ситуация.
Отчайващо непродуктивна, бързам да отбележа, щом сме нарочили за спасител на Европа президента Макрон, който е неспособен повече от година да се справи с вътрешните проблеми на Франция. Близо до ума е, че ако не можеш да подредиш къщичката си, ще си безсилен да оправиш света, а и комай всичко, което върши той, най-често съвместно с Меркел, показва не сила, а безсилие. Последният красноречив пример е посредничеството за преговорите между Украйна и Русия в Елисейския дворец, което едва ли би спомогнало кой знае колко за прекратяването на войната в Луганск и Донецк, но спомогна за още един триумф на Путин. Не е за вярване, но след неописуемата гюрултия и санкции, изведнъж се оказа, че Европа се е примирила със случващото се в Крим, че тихомълком узаконява промяната, щом се съгласява да посредничи за преговори, които касаят целостта на Украйна, но изпълнявайки изричното желание на Русия да не се обсъжда Крим.
И това далеч не е единственият компромис,
Европа е безсилна да респектира Турция, която уж иска да приобщи, а и на своеволията на Орбан, пък и на претенциите на цялата Вишеградска четворка. А да оставим настрана това, че отколешните противоречия вътре в съюза, наместо да се преодоляват се задълбочават, щом неравенството расте, да речем, и това далеч не е единствения проблем.
Въобще, примерът на Великобритания би могъл да доведе до крайно неблагоприятен ефект и наместо празното умуване дали ще ги има или не прословутият Брекзит, трябваше да се мисли по-задълбочено за последиците от него, което май все още не е постигнато. Не спомага някак за проясняване на случващото се тук, за жалост, и случващото се отвъд океана, защото никой не обсъжда разумната икономическа политика на Тръмп, а се обръща прекомерно внимание на безплодните напъни на неолибералната клика да го свали от власт.
Безплодните напъни, подчертавам, защото шумно разисквания импийчмънт, е буря в чаша вода или ненужно разлайване на кучетата, щом е пределно ясно, че каквото и да се случи в Конгреса, Тръмп има сразяващо превъзходство в Сената и е невъзможно да бъде свален от власт. Нещо повече, по всичко личи, че той ще спечели, по всяка вероятност, втори мандат, но никой тук не обсъжда и този многозначителен факт, от който зависи бъдещето ни, не само нашето, но и на Европа и света.
А какво да кажем за Китай, тази свръхсила в съвременния свят, която се правим, че не забелязваме, за която изобщо не се говори, която сякаш не съществува.
Медиите ни, разбира се, преди всичко медиите, са виновни, за да сме неспособни да проумеем доколко объркан е уж подреденият наш свят, медиите, наместо да ни помогнат да осмислим случващото се, ни объркват още. И това личи най-вече от неспособността ни да схванем и най-елементарните закономерности или несъответствия във вътрешната политика, от липсата на какъвто и да е здрав разум, от липсата на мерак да се противопоставим на наглите, но нескопосни домашни манипулатори. А най-удивителното е, че уж непримиримите политически противници на властта също си траят, че не могат или не искат да разобличат наглите и глуповати лъжи на опонента.
Абсурдно е, но никой от БСП не съумя да обясни що-годе свястно на хората, че ГЕРБ напразно се пъчат с поредните си изборджийски успехи, щом и на европейските, и на местните избори, губят предишното си влияние. Залезът на ГЕРБ е очевиден, щом депутатите му в Европейския парламент са по-малко, докато тези на БСП са повече, щом са по-малко, доста по-малко и кметовете на окръжните центрове, но това го изтъкна и обясни президентът Радев, докато лидерите на БСП сякаш не се радват, а са притеснени, че може да загубят удобното статукво. Те не намериха сили дори да се присмеят на лозунгите от комунистическо време, с които се въоръжи ГЕРБ, за да докаже, че расте бодра гербаджийска смяна. Въобще, БСП сякаш не желае да бъде алтернативата, която очакват привържениците й, сякаш и е по-скъпо статуквото или е прекомерно заета с несекващите си вътрешнополитически разправии. Проблемът за властта е вътрешно партиен проблем за БСП, а националната политика остава на заден план, проблемът е кой ще управлява столетницата, а не как ще я управлява. И ако са останали все още привърженици на лявата политика, те се надяват напразно на БСП, щом партията наместо да използва благоприятната за нея ситуация е раздирана от дребнави боричкания.
И тук му е мястото да се отбележи, че ако за ГЕРБ е отколешен навик дрънкането на невъобразими глупости, то и в БСП се дрънкат невъобразими глупости, щом ни убеждават, че борбата за власт е борба на принципи, да речем. Какви принципи, щом партия не може или не иска да разобличи натрапващата се безпринципност на опонента си, щом не извлече политически дивиденти от грандиозния провал на ГЕРБ със строителството на АЕЦ „Белене” и руския газопровод? Във всяка нормална държава опозицията, тъкмо заради принципите си, ако ги има и отстоява неотстъпно, би се възползвала доста по-умело от подобен провал и дори би провокирала обществено недоволство, което да свали правителството. Тук обаче това е невъзможно, защото е нежелано, а е тъй, защото никой и нищо не е на мястото си, защото уж лявата БСП е по-скоро дясна партия, а уж дясната ГЕРБ е по-скоро лява партия.
Само че нека не се задълбочаваме да нищим нашенската какофония, която е само незначителен детайл, в крайна сметка, от световната какофония, която обърква и побърква народа, която отнема перспективата на народите, която вещае нова криза. Не ми се ще да повтарям зловещата прокоба на много от международните коментатори, които понякога казват и нещо смислено, но днешното объркване сочи съвсем недвусмислено, че кризата, която ни обещават, вече е започнала. Годината, ще запомним, все пак, като година, която не е кризисна, макар да бяха немалко премеждията ни, но едва ли ще е тъй и догодина! Отсега е ясно, че дори да се размине някак светът с голямата криза, то ние няма да се радваме на безметежно спокойствие, не заради климатичните промени или друг катаклизъм, а заради по-прозаични, домашни несгоди, като липсата на вода или наводненията…