Поразената България, либерализираният европейски социализъм, откъде идва надеждата

                             ( Към забравения 10 Ноември)

(Предварителна забележка: Предвид ставащото у нас,  в Европа и света мисля, че това са темите, по които бих желал да изложа своите разсъждения на глас. Разбира се, редица от моите оценки няма да се харесат от ония, които са засегнати, но нали само Истината ни прави  свободни като дух, воля и действие, за да останем и бъдем достойни българи и човеци!)

Преди около две години известният американски политолог и философ Ноам Чомски каза в прав текст, че България се явява категоричния пример на страна от Източна Европа, разсипана от ЦРУ.

Още тогава във Facebook аз допълних, че  България  е категоричния пример на страна, която при управлението на Б. Борисов и събраната от него партия неудържимо деградира и в материално – социално-икономическо и  духовно-културно отношение, заемайки първо място по всички негативни показатели и последно по всички позитивни показатели на ЕС.

Разбира се, не само управлението на Б.Борисов и Ко доведе до това състояние държавата, обществото и народа на България. Заслуги за това имат в различна степен всички правителства на т. нар. “преход”, а по същество хвърляне в неоколониална зависимост от Запада. Но правителствата водени от Б.Борисов финализираха този погром и заробване. Като се има предвид демографското, здравното, духовното състояние на основната маса на населението, което днес обитава територията на България, доведено до състояние на стадо,   не могат да се очакват никакви позитивни промени, никаква пасионарност (жертвоготовност и мотивация на духа за борба), никакъв подем, никаква надежда за пробуждане.

Защо стигнахме дотук?

Причините са много, както от обективно-исторически, така и от субективно-ментален, български характер. Много от тях, както аз, така и десетки по-смело мислещи автори през годините, особено през последните, в една или друга степен сме анализирали. Тук ще посоча онези, които изиграха ключова роля и доведоха до поразяването, деградацията  на цялата обществена система на България.

Първо, краят на “Студената война”,  която ознаменува краха на държавния социализъм –съветски тип и заедно с това откри възможности за експанзия на западния либерален капитализъм  в откритите пространства на Източна Европа и разпадналия се Съветски съюз, означаваше фактически край на една епоха и начало на нова с много възможности, варианти за развитие. Успялата да се впише в световната икономическа система (Европа, Близкия изток, бившия Съветски съюз, Япония, Китай, Индия) в предишната епоха българска икономика просто трябваше да удържи позициите си и приспособявайки се като реформира своите институции и форми да продължи да участва умно в променената глобална пазарна среда.. За съжаление,  следвайки синдрома си на несамостойност и стратегическо късогледство, вместо  да се възползва от открилата се възможност за свободно развитие, новоилюпилата се политическа класа  се хвърли в обятията на новия “голям брат” и с васална сервилност се зае да унощожава създадените през “онази” епоха  икономически мощности, радвайки се на благосклонното потупване по рамото от страна на новите ментори, а по същество господари.

Второ, политическите и практическите действия на управляващите от бившата политическа и стопанска комунистическа номенклатура, както и набързо пръкналите се с различни етикети представители на демократурата, поразили народа на България, очакващ велики промени, бяха по същество мотивирани от идеологията на “неолиберализма”. Но както бързо захвърлените опразнени конструкции на държавния социализъм, неуспял да се реформира в “перестройката” , така и възприетите като панацея идеи на неолиберализма не бяха проумяни в тяхната дълбока същност като възраждащи принципите на дивия, “манчестърски” капитализъм, който зад “простите рецепти” (Дж. Сорос) налагаше правилата на “джунглата” в системата на обществените отношения. В радикално променената обществена атмосфера  вече действаха мощните сугестиращи, манипулиращи и зомбиращи средства на публичните  медии, голяма част и досега с неизвестен собственик, които системно и методично разбиваха традиционните национални  културни ценности, основани на православното християнство и също така системно и методично формираха русофобски нагласи и отношение сред младите поколения на България. Така поразяването на България беше цялостно. В първото десетилетие на този погром един бракоразводен адвокат в ролята на президент даже призоваваше за “нов цивилизационен избор”, съпроводен с “дебат за смяна на кирилицата с латиница”.

Трето, в тези процеси, проточили се повече от четвърт век и довели страната ни до агония  къде беше партията ,свързана в народното съзнание с големия проблем на живота – соцалната справедливост, Българската социалистическа партия  и преди всичко нейното ръководство? Както в миналото ръководството на БКП нито четеше, нито се интересуваше от информацията за процесите, тенденциите  и прогнозите  за ставащото в света, които му подаваше науката в лицето на първия политилогичен институт на БАН, ръководен от интелигентния бивши член на Политбюро Ал. Лилов, така и след “промяната” новите водачи на БСП и ръководените от нея правителства не се интересуваха от други възможности за политика освен сценария от доклада на Р. Ран и Д. Ът, разработен от десетина “мастити” български икономисти, и от “дясно”, и от “ляво” за  разрушаване на направеното от социализма през онази епоха и бързо строителство на капитализма по американски образец, т.е. в съответствие с принципите на Вашингтонския консенсус, принципите на неолиберализма. В това отношение особено се отличи С.Станишев, а благодарение на това се отличи и България, която от най-верния сателит на СССР се нареди в групата на най-верните васали на САЩ.

Основаният на няколко “прости правила”- ускорено производство, експанзия в нови пространства и ускорено потребление чрез кредити  неолибералният глобализъм бързо изчерпи лимитите и раздутите до предел финансови балони започнаха да се пукат и логически 2008 година първо финансовата система на САЩ, а веднага след това  и скачената за нея финансова система на ЕС навлязоха в дълбока криза, която удари цялата икономика, а по същество и целите системи на обществото. Издържа КНР, а също и скандинавските страни, чиито правителства не бяха се подали на неолибералната еуфория.

Но финансово-икономическата, а  по същество глобалната криза на капитализма отключи и другите инстинкти на капитала за оцеляване – войните и дестабилизиране на световното пространство. На свой ред серията “цветни революции” и “пролети” разбудиха други конфликти и сринаха бариерите пред миграцията и развихрилият се ислямски тероризъм. Светът както в първите години на “Студената война” отново се изправи пред бездната на ядрената катастрофа.

Къде бяха при тези събития и каква политика предлагаха на Европа и света европейските социалисти и социалдемократи?

Прегърнали идеологията на неолиберализма  и по същество отказали се от великите принципи на социалната справедливост и свободата европейските (френските, немските, испанските, италиянските, чешките и т.н.) социалисти и социалдемократи за кратко събудиха надеждата на народите, след което окончателно се сринаха под валяка на т.нар. “народни партии”, в действителност партии на европейския и американския олигархат. Те продължават да припяват кухите лозунги на интернационализма (за обединение на кого ? на пролетариата? какъв пролетариат днес?”), а по такъв начин работят за укрепване господството на неолибералния глобализъм, водещ народите или към ядрена катастрофа, или към нов феодализъм. А в тези катастрофални за Европейските социалисти години председател на ПЕС беше С.Станишев и както се оказва се готви за нов мандат. (??)

Но не само С.Станишев, не само Фр. Оланд , не само М. Шулц и другите лидери на ПЕС  и на националните европейски социалистически партии са виновни за срива на тези партии до третостепенни политически сили. Вината  е в ръководните структури на тези партии, които от бивши комунистически в Източна Европа и социалдемократически в Западна  не издигнаха нови идеи в своите политически програми  в съответствие с духа на настъпващата от 80-те години на ХХ в. под напора на новите технологии глобална епоха и по такъв начин да дадат  адекватен отговор на възраждащия стария, манчестърски капитализъм неолиберализъм.

Идейната им немощ ги връщаше в миналото, когато и от “ляво” (болшевиките, комунистите) и от “дясно” (социалистите и социалдемократите)  в лицето на В.Ленин, Й. Сталин и др. и Е. Бернщайн, К.Каутцки, Ж. Жорес и др. извършиха първите ревизии на автентичния марксизъм и вместо да вземат на оръжие неговия дух на свобода и социална справедливост и диалектически  метод при анализа на глобалните и конкретните национални условия се хванаха за буквите на казаното някога от К. Маркс. Нещо повече, те се уловиха за духа на неолиберализма, който много по-реалистично се възползва от опразнените догми на комунистическия интернационализъм, подменяйки ги със своите евро-атлантически ценности  и неолибералния глобализъм.  Всъщност, такава е съдбата на всички велики световни религии и политически идеологии да се приспособяват късогледо към “силните на деня”, загубвайки алтернативата на автентичната им стратегичност за човечеството.

Могат ли представителите на партиите на социализма в сегашните условия да върнат своя авторитет на действителни защитници на трудовите, експлоатирани и хвърлени в мизерия и несигурност слоеве на съвременните европейски общества, на България?

Може ли в условията на дълбока поразеност на съзнанието на огромната маса от населението от “простите рецепти” на неолиберализма, че главното е да се печели, да се “правят пари”? Може ли да възкръсне “лявото” движение като “ново ляво” и подобно на птицата Феникс да изведе от дълбоката криза човечеството?

Може, но ръководствата на тези партии, които са заложили в своите програми идеала за социална справедливост трябва да се съобразят с два основополагащи фактора, които открито или под други форми са задавали тон и са мотивирали грамадна част от народите на отделните страни в модерната история да излизат от кризата и да правят чудеса в материалното си, социално-икономическо и духовното си културно развитие. Тези два фактора са: националната държава и свободната инициатива. Но не държавата –собственик според догмите на държавния социализъм, а държавата  стратегически национален субект, като върховен арбитър и законодател на един универсален конкурентен ред, при който всички –естествени монополи, едър и частен бизнес, кооперативи и общини, отделни бизнесмени и отделни дейци на свободни професии  се подчиняват на законовата система и работят за реализацията на своите интереси в съответствие с общите национални интереси и цели. Именно така те разгръщайки своята свободна инициатива ще реализират един от върховните принципи  на социално-икономическата и социално-политическата доктрина на социализма – принципа на социалната справедливост. И още, политикономическата основа на социализма, който трябва да възроди съвременните изпаднали в дълбока криза общества не би била пълна и не би довела до действителното освобождение на работещите в различните форми на наемния труд, ако изхабената либерална демокрация, отдавна използвана като фасада за управление на олигархичния капитал, не бъде заменена от действително социализирани форми на управление, от формите на участващата демокрация.

А след като говорим за организирани съзнателно колективни форми на управление на всички нива на обществената система – от производството до науката не е ли логично управляваното от социалистите общество да започне да планира стратегически своите дейности. Не става въпрос да се възстановява старата безплодна централизирана система на планиране от горе до долу, а върху основата на комплексни прогнози за развитието на обществото да се приемат стратегически индикативни планове, които да очертават главните национални цели и законодателните пътища за тяхното реализиране. Именно тук националната държава трябва да разкрие пълния потенциал на своята стратегическа роля  в глобалното и националното пространство като стимулира онези стопански и други субекти, които реализирайки своите интереси работят за реализиране на националните цели. Всъщност така работят много от развитите държави в света (САЩ, Франция, Швеция, Норвегия и т.н) за разлика от България, където и “десни” и “леви” още в началото на 90-те години на ХХ в. без да познават европейската и световната практика захвърлиха всяко планиране и се впуснаха в хаоса на свободния пазар.

Идеите за водещата роля на държавата като национален субект на стратегическото управление на икономиката и социалния живот, за социализираните форми на управление на всички нива в съответните колективни форми на дейност, за стратегическото индикативно планиране  не са утопия, не са благи пожелания, защото те работят в една или друга степен и форма в развитите общества , а като цялостна система в КНР. Преминали през горнилото на тежките експерименти и дълбоки травми на “Големия скок” и “Културната революция” идеите на социализма с китайска специфика са този категоричен пример как една страна с 1300 млн население, намираща се на 132 място в света по БВП на глава от населението за 35 години стана най-мощната икономика в света. Този неудържим съзнателно ръководен процес  даде основания на нейния лидер Си Цзинпин, постепенно подготвяйки поврата след 2013 г., да заяви на Самита през лятото на 2017 г. “Един Пояс – Един Път”, и да потвърди на ХІХ конгрес на ККП, че Китай продължавайки стратегиите на своя всестранен възход заедно с това поема инициативата за променяне на системата на международните отношения.  (За енергията на социализма с китайска специфика и неговата роля за възраждането на социализма в съответствие с духа на променаната епоха подготвям  една следваща статия)

Казаното съвсем тезисно, за което през изминалите десетилетия в една или друга степен съм писал, ми дава основания да завърша този текст с твърдата убеденост, че идеите за социализма не са мъртви и красива утопия и че друго освен “работещ”капитализъм човечеството не е измислило. Познанията ми по световна и национална история, по световна икономика, по политически доктрини ми дават твърдата убеденост, че свободата и социалната справедливост могат да бъдат основните принципи, които в хармония да открият нови хоризонти на човешкия род.

Тук няма и не може да се очакват резултати, ако  ръководителите на партиите на социализма се страхуват от бъдещето и се улавят  за едни или други догми на миналото.

Всеки народ в съответствие със своите исторически традиции, национална и културна идентичност трябва да има разума, духа и волята смело да поеме и върви по този път!

2.11.2017 г. София

Проф. Петко Ганчев