Една различна и провокираща гледна точка на известния американски анализатор Пол Крейг Робъртс. Мемория публикува материала от изданието Global Research от 4 февруари 2016 г. без съкращения и редакторска намеса, като си запазва правото, че мненията на редакцията и автора не е задължително да съвпадат, но могат да бъдат повод за размисъл по определени актуални въпроси.
„Това съчетание от могъща военна институция и огромна военна индустрия е ново явление в американската история. Неговото всеобхватно влияние – икономическо, политическо, дори духовно – се усеща във всеки град, всеки щат, всеки офис на федералното правителство. Признаваме, че това развитие е наложително. Въпреки това обаче ние трябва да проумеем неговите тежки последици. В това са въвлечени нашият труд, ресурси и поминък, както и самата структура на обществото ни. В правителствените съвети ние не трябва да позволяваме на военно-промишления комплекс да се сдобие – умишлено или не – с незаконно влияние. Съществува опасност от катастрофално нарастване на неправомерната власт и тази опасност ще се задържи в бъдеще. Не трябва да позволяваме тежестта на тази комбинация да застраши нашите свободи и демократичните процеси. Не трябва да считаме нищо за даденост. Единствено будно и запознато общество може да наложи правилното съчетаване на огромния военно-промишлен механизъм за отбрана с мирните ни методи и цели в името на сигурността и свободата.“ – Дуайт Дейвид „Айк“ Айзенхауер
Дуайт Айзенхауер е петзвезден генерал, стоял начело на десанта в Нормандия, както и популярен президент на САЩ в два мандата. Днес той щеше да бъде заклеймен като „теоретик на конспирацията“.
Ако Айк беше направил това изявление в Белия дом днес, консервативните републиканци като сенаторите Линдзи Греъм и Марко Рубио щяха да се гневят, че той поставя под съмнение мотивите на „патриотичната индустрия, защитаваща нашата свобода“.
Неоконсерваторите като Уилям Кристъл щяха да питат разгорещено защо президент Айзенхауер изказва предупреждения относно нашия собствен военно-промишлен комплекс, а не относно заплахата, която представлява съветската армия.
Купените медии щяха да намекват, че Айк е изкуфял от старост – тактика, която използваха и срещу президента Рейгън, докато той се мъчеше да прекрати стагфлацията (инфлация, комбинирана със стагнация) и Студената война.
Когато Айзенхауер направи това предупреждение в своята прощална президентска реч на 17-ти януари 1961 г., вече беше твърде късно. Пропагандните дейци на Студената война вече бяха впили своите нокти в американския данъкоплатец от петнадесет години (от края на Втората световна война), а военната индустрия бе изместила „майката и ябълковия пай“ и се бе превърнала в утвърден и почитан американски приоритет. Братята Дълес управляваха Държавния департамент и ЦРУ и сваляха правителства с едно мигване на окото.
Военно-промишленият комплекс беше разбрал, че независимо от протестите на високопоставени военни офицери, всеки един бюджетен преразход – без значение колко е огромен – в крайна сметка биваше платен. Военната индустрия и базите плъзнаха по всички краища на страната и се превърнаха във важно съображение за всеки сенатор и за много от конгресните райони. Председателите на сенатските подкомитети за отпускане на военни средства и тези на комитетите по въоръжените сили вече бяха зависими от този комплекс както за средства, така и за добре платена работа, в случай че загубят изборите.
Студената война беше доходоносен бизнес за много хора и именно заради това продължи толкова дълго.
Пентагонът
Не съществуваше реална опасност Червената армия да завладее Европа. Сталин обяви „социализъм в една държава“ и изчисти комунистическата партия от троцкистките елементи, призоваващи за световна революция. Помиряването беше постижимо; само че военно-икономическият комплекс за пръв път съзря възможността да поддържа военния бизнес жив в продължение на десетилетия – или завинаги.
Джордж Ф. Кенан предсказа, че ако Съветският съюз „утре потъне в океана“, ще трябва да се изнамери нов противник. „Всичко друго би било неприемлив шок за американската икономика.“
Когато Съветският съюз се срина през 1991 г., „съветската заплаха“ бе заменена от „мюсюлманска заплаха“ и Студената война бе последвана от „Войната срещу тероризма“. Въпреки поредицата операции под фалшив флаг и предупрежденията за предстояща „тридесетгодишна война“, няколко хиляди леко въоръжени джихадисти се оказаха недостатъчно убедителен заместител на Съветския съюз и неговите хиляди ядрени междуконтинентални балистични ракети. Идеята, че единствената „суперсила“ в света не може да се справи с няколко терористи, беше твърде неудобна.
И ето ни обратно в Студената война с Русия. Пропагандата е бърза и яростна. „Путин е новият Хитлер.“ „Русия нападна Украйна.“ „Русия е на път да превземе прибалтийските републики и Полша.“ „Путин е корумпиран мултимилиардер.“ „Путин крои възстановяването на Съветския съюз.“ Всички тези обвинения се превръщат в заглавия, въпреки че военният бюджет на САЩ е десет или повече пъти по-голям от този на Русия и руското правителство не демонстрира никакви стремежи към световна хегемония.
Наследникът на Айзенхауер, Джон Ф. Кенеди, се опълчи на военно-отбранителния комплекс, тъй като осъзна, че това представлява заплаха; той обаче го подцени и заплати с живота си. Заявявайки този факт, и аз ставам „теоретик на конспирацията“ като Айзенхауер.
Конспирациите са реалност. И са много повече, отколкото хората предполагат. Много правителствени конспирации са подробно документирани от самите правителства, а официалните данни вече са публично достояние. Потърсете в Гугъл, например, операция „Гладио“ или операция „Нортуудс“. Само тези конспирации са достатъчни да затворят устите на западните граждани, които обясняват как „правителството ни никога не би убило собствените си граждани“.
Може би се запознах за пръв път с правителствените конспирации срещу собствените им народи в руската история. Научих, че Царската тайна полиция е взривявала бомби и е убивала хора, за да обвини и арестува работнически агитатори. В началото бях скептичен и се чудех дали това не е плод на някаква лява пропаганда срещу царска Русия. Години по-късно попитах колегата си, Робърт Конкуест, в института „Хувър“ на Станфордския университет дали тези сведения са верни. Той ми отговори, че те са факт, както става ясно от разсекретените доклади на тайната полиция, които днес се намират в архива на „Хувър“.
Правителствата използват операции под фалшив флаг за постигането на тайни цели, които те не могат да обявят публично. Ако президент Джордж Буш-младши и вицепрезидент Дик Чейни бяха заявили: „Ще атакуваме Ирак и още половин дузина други държави, за да постигнем хегемония в Близкия Изток, да им откраднем петрола и да предоставим възможност на Израел да изземе от Палестина целия Западен бряг, насочвайки средствата на данъкоплатеца не към нуждите на американците, а към джобовете на военните индустрии, и проливайки кръвта на вашите родители, съпрузи, деца, братя и сестри“, дори най-овчедушните американци щяха да се възпротивят.
Вместо това, по примера на прочутото известие на главния пропагандатор на Хитлер, те заявиха: „Държавата ни бе нападната!“
Един наблюдателен и донякъде образован човек общо взето може да разпознае операция под фалшив флаг. Малко хора обаче обръщат внимание на нещо различно от това, което циркулира в официалните медии, а медиите вече не разследват и не задават въпроси; те просто повтарят официалната версия. В резултат от това едва малцина разбират какво се е случило в действителност; а когато тези малцина си отворят устите, те биват дискредитирани като „теоретици на конспирацията“.
Този метод за контрол може би вече се износва. От началото на века имаше толкова много фалшиви „терористични атентати“, че днес експертите, обозначени като „теоретици на конспирацията“, са станали хиляди. „Движението за истината за 11 септември“, например, се състои от хиляди видни архитекти, структурни инженери, експерти по контролираните взривове, нанохимици, физици, пожарникари и служители за спешна помощ, граждански и военни пилоти и бивши високопоставени правителствени лица. Колективно всички тези експерти притежават далеч повече знания и опит от „Комисия 9/11“, която не направи нищо друго, освен да запише това, което правителството заяви пред Американския национален институт за стандарти и технологии (състоящ се от хора, чиито заплати и кариери зависят пряко от правителството) и купените медии (едва справящи се с проста аритметика, камо ли математиката на един контролиран взрив).
Неоконсерваторите, които стояха зад управлението на Джордж Буш-младши, се нуждаеха от „Нов Пърл Харбър“, за да започнат завоевателните си войни в Близкия Изток. Атентатите от 11-ти септември им го осигуриха. Какво беше това – съвпадение, Тонкински инцидент, пожар в Райхстага, Царската тайна полиция, или бомбена атака от операция „Гладио“?
Етикетът „теория на конспирацията“ се използва, за да предотврати разследване.
Случаят с атентатите от 11-ти септември не беше разследван. Тъкмо обратното – според много експерти е имало умишлени опити доказателствата да бъдат премахнати и унищожени преди да могат да бъдат анализирани. Семействата на загиналите трябваше да лобират и да протестират в продължение на година, преди администрацията на Буш да се съгласи с версията на изцяло контролираната „Комисия 9/11“.
Бомбените атентати в Бостън не бяха разследвани. Предварително беше подготвена версия, която медиите повтаряха отново и отново. Същото се случи и с престрелките в Сан Бернардино. Разследването беше заменено с подготвена история.
Успехът на операциите под фалшив флаг в САЩ доведе до тяхното използване във Великобритания и Франция. Случаят „Шарли Ебдо“ не беше разследван, а официалната версия е напълно безсмислена. Историята бе зашита с бели конци. Защо, например, френски полицейски служител, участващ в разследването на престъплението, се самоуби в своя офис в ранните утринни часове? Защо бе отказан достъп до доклада по аутопсията на семейството му? Тази случка сякаш потъна вдън земя. Защо полицията посочи трети участник в атентата като „шофьор за бягството“, при положение че той имаше желязно алиби? Ако полицията е направила такава жестока грешка относно този трети член, как можем да бъдем сигурни, че е била права за другите двама, които бяха застреляни? Как така заподозрените атентатори винаги биват убити преди да могат да кажат каквото и да било? Как така единствената версия по въпроса е винаги тази, която предоставя правителството? Как могат хората да бъдат толкова доверчиви след случаи като Тонкинския инцидент, операция „Гладио“ и т.н.?
След убийствата в „Шарли Ебдо“ във Франция се случиха така наречените „Парижки атентати“ – едно още по-невероятно събитие с редица неизяснени доказателства. Тази случка не беше пренебрегната от Кевин Барет, който събра колекция от скептични есета, написани от 26 различни автори, в книгата „Поредна френска операция под фалшив флаг: кървави следи от Париж до Сан Бернардино“. 24-ма от тези автори не вярват на официалната история. „Теоретици на конспирацията“ ли ги прави това, или смели хора, обезпокоени от заменянето на западната гражданска свобода с фашистки полицейски държави?
Попитайте се: защо тези, които се опитват за опазят свободата, биват заклеймявани?
Каква подбуда има А. К. Дюдни, професор емеритус в Университета на Западен Онтарио, автор на десет книги за наука и математика, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Филип Джиралди, бивш служител на ЦРУ и изпълнителен директор на Съвета за национален интерес, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Антъни Хол, професор по глобализация в Университета Летбридж (Албърта, Канада), чиято последна книга Американската библиотечна асоциация определи като „произведение на изкуството“, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Муджахид Камран, заместник ректор на Университета на Пенджаб (Пакистан), учен по програмата „Фулбрайт“ и носител на множество отличия, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Стивън Лендман, колумнист и водещ на радио предаване, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Джеймс Петрас, професор по социология в Университета Бингамтъм, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Ален Сорал, известен френски интелектуалец, да бъде теоретик на конспирацията?
Каква подбуда има Робърт Дейвид Стийл, бивш служител на ЦРУ, да бъде теоретик на конспирацията?
Прислужниците на неоконите в западните медии, които наричат тези хора „теоретици на конспирацията“, са толкова глупави и неинтелигентни, че не би трябвало да имат право да изразяват мнение.
Скъпи Западни Народи, ако искате да се разхождате по улиците на градовете си без да бъдете спирани от полицаи, за да си показвате личните документи; без да бъдете претърсвани, задържани за неопределено време или убивани, вместо подлагани на съдебен процес; ако искате да можете да изразите мнението си относно „вашето“ правителство и начина, по който то използва вашите данъци; ако искате да обсъждате текущите въпроси или личните си теми без разговорите ви да бъдат записвани от Агенцията за национална сигурност на САЩ, нейния еквивалент във вашата държава, или и от двете; ако искате да можете да действате спрямо своята морална съвест и да протестирате срещу насилието, на което Западът подлага мюсюлманите и другите необлагодетелствани от мощните западни интереси хора, като палестинците; ако искате да живеете със свободата, която Западът постигна след векове борба – събудете се и отделете време от по-незначителните си занимания, за да сте наясно какво ви бива отнето. Играта е в напреднала фаза. Ако не отстоявате истината, няма да бъдете свободни – защото няма свобода без истина.