Копелетата, както се самонаричат хранениците на Костов, вече са забравили колко струват, ако изобщо струват нещо. Те се опияняват единствено от думите си, и това им е достатъчно.
Радан, например, се прави на мъж и плаши с избори – обаче от САЩ, за да си помислят баламите, че е обсъдил със самия Обама тази идея.
Москов пък му се скарва оттук – но за да звучи по-авторитетно, навлича фланелка на лондонския „Арсенал“.
Радан, на свой ред, сигурно пак след разговор с Обама, му се изрепчва за „фАнелката“ – така я знае и така я изписва той тази дума, за да сме вече съвсем сигурни, че управлението на държавата е в грамотни ръце.
Остава само плажен волейбол на смесени двойки да заиграят тия, за да е сигурен народецът в съдбините си.

Ясно: „фланелката“ вече е „фАнелка“ – остава само Плевнелиев да издаде указ, за да узакони промяната.
Българските думи, дори най-безобидните, ще бъдат разжалвани и ще стават непотребни. Още отсега обаче една от тях със сигурност е забравена – „сиромах“. След още година-две младите вече изобщо няма да я проумяват.

Даваха репортаж за годишнината от калния погром в Мизия – телевизиите сякаш изпитват садистично удоволствие да ни напомнят за тази драма, макар да са сигурни, че нищо няма да се промени. И една женица, изоставена сякаш и от Бога, промълви: „Няма виновни. Ако ние, сиромасите, бяхме виновни, отдавна да са ни пратили в затвора“.

„Сиромах“ – думата ме жегна. Тя почти е излязла от употреба, изглежда като ненужна, дори неприлична. Но женицата изобщо не се притесни да я употреби, тя така си се вижда, думата дойде направо от сърцето й.
Отворих речника на Найден Геров – и той е забравен, и той вече се схваща като опасно архаичен и напълно ненужен; а и защо да си разваляме евроатлантическия кеф като дълбаем в някои стародавни думи, които сами по себе си са присъда за времето ни.

Всяко едно от значенията на думата „сиромах“ е подходяща в случая с клетницата от Мизия.

Да изредя някои от тях, ето ги: „скудна“, „бедняга“, „нища“, „убога“, „гола като пръст“, „достойна за съжаление“, „злочеста“, „клета“, „горкана“, „сирота“…
Ето и някои народни поговорки: „Сиромах, та не види“ – на плажните волейболисти, а изобщо на политическите дебили тази особено ще им допадне: сиромасите да не виждат, да не проумяват нищо.
Други народни словесни шамари: „Докато дойде кефа на чорбаджията, на сиромаха душата излиза“… „Докато имотните се наканят, сиромасите изпукват“…
Радой Ралин обичаше да цитира поговорката „Сиромасите си горят свещите, да смятат на богатите парите“…
По-нататък: „Сиромах човек – готов дявол“… „Хем сиромах, хем вдигноглав“ – в кой смисъл вдига главата, вероятно в сексуалния? Защото нашите днешни сиромаси вече и към Бог не вдигат глава.

А ето нещо фантастично, трябва да го пише на фАнелките на политическите идиоти: „От Българина – Грък, от Циганина – Турчин и от сиромах – чорбаджия да пази Господ“. Друга поговорка я допълва: „Бог да ни пази от сиромашия и простотия“…

Или: „Щом се сиромахът замогне, никому не ще да помогне“… „Видиш ли сиромах, стъпи му на врата, натъпчи го в калта“… „За сиромашия никого не са обесили“…
Ето и една неприложима у нас: „Сиромаси гладни, ама правото си сакали/искали“…
Женицата от Мизия нищо не искаше – тя знае, че „Сиромашия и кашлица не могат да се скрият“. Тя просто си редеше, колкото да се намира на работа – потънала в „сиромашия до шия“.

Сиромашия, която не може да се изгази – тя е като някакво лепкаво тресавище.

Можем да се наслаждаваме/или да одумваме пътния възел в Белокопитово; особено от въздуха той изглежда впечатляващо – но една въздушна снимка на Мизия също е нужна. В българското Разночинство те трябва да стоят една до друга.

А пък Бойко трябва да се пази от шегичките на Божидар Димитров, който го чипкаше с водица от свещения уж извор в Плиска – така се шегуваха навремето созополските гларуси с чехкините.

По-добре да отиде в Мизия и да поговори с онази сиромахиня. Има жестове, които са по-важни от всяка магистрала и по-трайно се запомнят. Бойко е това, което е, не заради ибрикчиите/гъзолизците майтапчии, ами заради друго – какво е то, той си знае най-добре.
След катастрофата отпуснали на Мизия един милион и нещо, но те отишли за инфраструктурата, разбирай – за почистването на боклуците, натрупани от десетилетия. Но другият милион и нещо, които съдбоносно са им нужни на пострадалите от Мизия, все не могат да ги намерят, вече цяла година. И сиромасите си живеят във развалините, или във фургоните, които в летните жеги са направо душегубки – нещо като камерите в концлагера Освиенцим, и дори отровен газ не е нужен, за да се отърват от тях.

Сиромасите ни не струват дори колкото уличните кучета.

КЕВОРК КЕВОРКЯН

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ВЪВ ВЕСТНИК УИКЕНД