Преди няколко месеца имах възможността за известно време да работя с ученици, пребиваващи понастоящем в агонизиращата действителност на родната образователна система. Вместо сладостна носталгия, каквато очаквах да ме посрещне в жужащите класни стаи обаче, там се сблъсках само с невъобразим ужас. Роден не толкова от факта, че никой не се трогваше от депресивните състояния на Дебелянов, или пък от това, че думи като степ, исполин и телеграма трябваше да се дефинират подробно (и по-бавничко), защото никой нямаше представа какво означават. Ужасът, примесен с отвращение и възмущение, бе предизвикан от тоталното културно осакатяване, сполетяло българските деца през последните няколко години.

Люлеещите се от чиновете крака, грозното подвикване към учителя като към крайпътна труженичка и неконтролируемата обсесия по телефоните бяха отнели важността на кипналия ботевски гняв и въжделенията на Елисавета край натежалите праскови. И освен откровен потрес, тази нова действителност предизвикваше и страх. Страх, че може би духовната ни смърт като народ вече е необратима.

Но в онези моменти, в които си позволих да не бъда дразнещ даскал, дуднещ непрестанно за етимологични фигури и синтактични паралелезми; когато излязох от обувките на литературен псевдокритик, опитващ безуспешно да убеди трийсетина младежи колко гениално и смешно четиво е „Бай Ганьо“, тогава установих, че изпитвам срам. Срам, задето всеки един от нас, членовете на т.нар. общество, чрез ежедневното си бездействие допринася за интелектуалното и моралното скопяване на българските деца. Защото, когато пред тях застане човек, необсебен още от най-големия приоритет на системата – оценките от матурите и идващите след тях класации на училищата – тогава става ясно, че в тези деца, същите, в които отначало аз видях само примитивност и наглост, всъщност има потенциал.

Разбира се, ония, които 40 минути се гримираха на последните чинове или пък гледаха „Под прикритие“, надигайки от време на време забранения иначе в училище „Хел“, надали ще се превърнат в нобелови лауреати. Но въпреки това – измежду всеобщата апатия, дремещите погледи и наглото хрупане на солети – имаше все пак една светлина, едва мъждукаща, съвсем крехка, но още неугасваща. Разбрах тогава, че за повсеместното си обезличаване и опростачване не са виновни децата. Виновни сме ние с нашето примирение, допускащо една камара политкоректни постсоциалистически мозъци да родят идиотски учебни програми и учебници, успешно произвеждащи единствено неприязън към знанието и шмекерии. Виновни са, разбира се, и ония емоционално недорасли „родители“, успели да научат отроците си единствено на щракане с пръсти и гюбеци в ритъма на „Сен Тропе“. И всички тия ужаси, сглобени заедно, превърнаха синовете ви в инфантилни татуирани примати, предоставили интелектуалното си развитие на „Фортнайт“ и „Онлифенс“, а дъщерите ви – в празноглави разпасани кючекчийки, осмислящи битието си с „туъркване“ в „Тик-Ток“.

Но когато видях, че все пак не всичко е съвсем безнадеждно, не исках повече да слушам апокалиптични прогнози за бъдещето на родното образование; не исках да виждам и потресаващите статистики, демонстриращи низходящото ни интелектуално състояние като нация. Не ме интересуваха правила, наредби, забрани. Този път исках да чуя учениците. Учениците, от чието мнение никой никога не се поинтересува. Учениците, които дресираме не как да мислят, а какво да мислят. Учениците, които ненавиждат литературата и родния си език, благодарение на всички онези велики борци за по-просторен чиновнически кабинет на някоя държавна работа, за които най-сигурният признак за интелигентност винаги ще се заключава в способността да се даде отговор на въпроса коя е първата стихосбирка на Вазов или през коя година е публикувано „До моето първо либе“.

Затова изготвих една анкета, като към учениците, които желаеха да я попълнят, имах едно-единствено условие – абсолютна, ужасна, сурова откровеност! По-долу ви представям част от въпросите и отговорите, които получих. И които казват много повече от която и да било новинарска статистика.
1. Довършете изречението: „Българската образователна система е…“
Отговори:
- Потресаваща.
- Причина за жестоки прояви на психични отклонения в детската психика.
- Не добре измислена от хора, които никога не са били в училищна среда.
- Неактуална спрямо очакванията, които има външният свят след напускане на гимназията.
2. Ако сте на мнение, че образователната система в България трябва да се промени, какво бихте променили в нея?
Отговори:
- Начина на преподаване. Ще премахна оценките и ще направя оценъчната система по-интересна. Ще наложа провеждането на някои от часовете сред природата. Ще намаля домашните. Ще включа само неща, които да служат и занапред на учениците и които ще им помогнат да се справят в живота.
- Бих променила методите за обучение. Времетраенето на вниманието на учениците става все по-късо. Образователната система се нуждае от гъвкавост и по-интересни начини на преподаване. Понякога и най-малката шега, свързана с темата, или раздаване на учебни материали, вместо използване на сухи учебници, помага значително. Кара ученика да се заинтересува от следващите думи, които ще излязат от устата на учителя. Свързването на темата с актуален социален проблем би заинтригувало юношите.
- Нямаше да мисля само за пари и да симулирам работа, като си измислям нови учебни програми, които не са съобразени с тежестта си, броят почивни дни и възможностите на учениците.
- Смятам, че трябва да бъде по-съобразена с учениците и менталното им здраве.

3. Ако сте на мнение, че учебната програма в училищата трябва да се промени, какво бихте променили в нея?
Отговори:
- Количеството информация, която ни се представя, трябва да се намали. Бих добавила повече иновативни методи за обучение.
- Трябва да се допитват повече до нас, да променят програмата съобразно нашите интереси. Може да ни дадат възможност сами да структурираме програмата си и да изучаваме предмети, които ще ни трябват.
*Специално внимание към следващия отговор!
- Никой в училище не ни учи как да бъдем добри хора, как да изграждаме морала и ценностната си система, как да се справяме с емоциите си, как да правим по-добри избори. Не може да се очаква децата да учат физика, математика, химия, преди те да са опознали себе си, преди да са осъзнали своите силни и слаби страни и преди да са открили своите интереси.

4. Какво трябва да се случи, за да посещавате училище с желание и интерес?
Отговори:
- Да има значение какво харесват учениците. Хората са различни, съответно – с различни интереси и способности. Ще е хубаво да може всеки човек да се развива в сферата, която му е приятна.
- Трябва да се промени времетраенето на часовете и техният брой, понеже тяхната продължителност поглъща огромна част от времето на ученика и едновременно с това няма възвращаемост (количеството от знания, придобити в учебно време, са значително по-малко от тези, които ученик би придобил вкъщи на тишина и необезпокояван).
- Уроците да бъдат достъпни на по-разбираем език и да бъдат преподадени по интересен начин.

5. Какво бихте искали да се промени в начина на преподаване, както и в самите преподаватели?
Отговори:
- Голяма част от преподавателите не успяват да разберат как мисли съзнанието на един подрастващ, съответно не могат и да намерят подходящ начин за представяне на материала. Не се получава, когато някой друг те обучава, особено в случай че този някой също не харесва особено материала, който трябва да предаде.
- Преди всяка учебна година да се прави психотест на преподавателите и който не го мине, да не му се позволява да преподава. Смятам, че учителите трябва да обясняват материала по интересен за нас начин, а не просто да разказват учебника.
- Да преподават структурирано, смесено с интересни образователни игри. Да поддържат дисциплина, но да се отнасят с нас като с големи хора. Да се набляга главно на неща от живота или такива, които ще ни бъдат от полза в бъдеще.

6. Как изглежда според вас идеалната образователна система?
Отговори:
- Всеки ученик има възможност да изучава това, което му харесва. Следователно –
всички ще ходят с удоволствие на училище.
- Да почне да се зачита мнението на учениците, както и на учителите, защото те виждат как се възприема материала, но никога мнението им не е зачетено от нашите така ,,добри’’ управници.
- Ненасилствена (без да се принуждават децата да учат материал, който не представлява интерес за тях), условията на работа да се подобрят (по-приветливи класни стаи, с по-добро отопление, по-нови чинове).
7. Моля, посочете всички свои мнения, препоръки и идеи, които имате по отношение на образователната система в България, учебните програми, преподаването и тн.

Отговори:
- Учебни занятия извън класната стая. Може да е в двора на училището през по-топлите дни или посещаване на лаборатории и музеи за научните предмети. Мисля, че чистият въздух и промяната на обстоятелствата ще вдигнат морала на учениците.

- Искам да преобразуват коренно образователната система! Да учим наистина полезни неща, да наблегнем на собствения си език, на писмеността и грамотността. Всеки да е свободен да учи каквото ще му бъде полезно занапред. Да няма часове, които посещаваме само защото трябва, а реално са абсолютно безсмислени и цял час не се прави нищо. Ако имаме свобода да избираме сами, ще имаме по-малко часове през деня, но всички ще бъдат смислени.

- Трябва да има програма, която ни дава възможност да прекараме една седмица с работещ човек – например да имаме избор между това да прекараме време с психолог, архитект, инженер, бизнесмен, учител и др., за да можем реално да видим какво представлява дадената професия.

Колко животворна само е откровеността, на която като че ли са способни единствено младите сърца. Това е една малка част от отговорите, които получих. Мислих за тях седмици наред. И изпитах безпомощност, разочарование, гняв.

А сега още няколко въпроса: защо подобни допитвания не се правят повсеместно? Защо мнението и желанията на учениците не са задължителен елемент при изготвяне на учебни програми? Кой (и защо) назначава онези лица, заради които българската образователна система продължава да буксува в мъчната си 30-годишна изостаналост, успешно превръщайки вече няколко поколения в безпросветни неандерталци? Защо няма учители, които отявлено да осъдят катастрофалната неадекватност на съвременната образователна система; които да не бъдат „поредната тухла в стената“? Защо продължаваме да се преструваме, че всичко е наред?

Призовавам всички настоящи и бъдещи учители да проведат допитвания като това, описано по-горе, сред своите ученици. Тогава ще стане ясно, че от десетилетия насам не можем въобще да говорим за образование. Налице имаме само постепенно и успешно оскотяване.

Точно по план.

Гбриела Дамянова