На 9 юли, празникът на Сопот и рождена дата на Иван Вазов, бяха връчени наградите от деветия национален конкурс "Вазовата България" в къщата музей на Вазов. Лично кметът на Сопот- Деян Дойнов и изявени общественици наградиха талантливите ученици от първи до дванадесети клас.
Наградата си за Първо място в раздел "Есе" получи Яница Дочева от 12 В клас на Езикова гимназия "Васил Карагьозов"- град Ямбол. Надпреварата бе оспорвана, тъй като участниците в конкурса са стотици, а наградените ученици в различни категории са от над 20 български града, както и от неделните училища в чужбина. Честито на Яница Дочева и нейния преподавател по български език и литература Росица Бакалова!
Вазовата България
Той се е родил обречен на една любов. Тази към България. И през целия си живот я обича страстно, дълбоко и всеотдайно, брани я и свещенослужи пред нейния олтар. Чрез нея той диша, съществува и намира смисъл. Други, герои, дадоха живота си за отечеството. Той- човек и поет, посвети целия си живот на родината. Вазов и България- една голяма и много споделена любов.
Бихте ли могли да си представите живот във Вазовата България? До отговора на този въпрос може да се достигне твърде лесно, ако човек има усет към родното, към красивото, ако обича родината с цялото си сърце и е готов да запази тази обич, да я вкорени дълбоко в душата си. Именно Вазовата България носи всички цветове, аромати, вкусове и галерия от образи български. Възраждането ражда двама гении- единият- Ботев пише 19 велики стихотворения и умира за България, другият – Вазов-живее това отечество, рисува го, композира го и му посвещава хиляди страници, създавайки сложния пъзел на новата българска литература. Вазов е личност, съсредоточена изцяло в издигането на родното на пиедестал и възвеличаването на тези, които имат принос за разцвета на страната ни в културен, духовен и политически план. Но той не забравя и останалите. Предателите, отцеругателите, онези без памет. И намигва на всички със своите „чичовци“.
В днешно време Вазовата България представлява за мнозина една химера. Все повече стойностни хора напускат родината си по множество уж убедителни причини, а след време погребват спомените, свързани с живота тук. Няма го чорбаджи Марковото родолюбие в нрава на голяма част от българите, тази жертвоготовност, това пренебрегване на лични интереси в името на по-висш идеал и общото благо отдавна е останало в историята ни. Дали?! Времето има своите герои и Вазов знае това. Той притежава убедеността на пророците, че времената имат своите кириакстефчовци, както и своите огняновци. Именно той знае, че и най-обреченото въстание може да разлюлее океана на световните страсти. Затова във Вазовата България НЯМА отчаяние. Затова точно той пише първата оптимистична теория за българския народ, а Иван Хаджийски можем да го наречем талантлив Вазов последовател, който възлага надеждите си на духа български.
В смутното ни съвремие Вазовата България е надежда за нас, в миналото тази Вазова България е съществувала, била е там някъде в непознато за нас време, описано в страниците на голямата история. Всяка дума на големия повествовател разказва и разкрива доброто, лошото и странното в нашия народ. Разкрива нас самите като човешки и битиен парадокс. Освен дарбата си на писател, Патриарха на българската литература има една великолепна, индивидуална дарба от Бог- безапелационната любов към родината, към всяко цвете, към всяка река, към стръмното в националния ни характер и красивото в българския талантлив инат. Съвкупността на любовта към родината с възхвалата на великите герои, които се посвещават на осъществяването на идеята за свободна държава, ражда едни от най-добрите Вазови творби на такава тематика, разкриващи неговите лични възгледи. Но там са и нисшите духом. Като предупреждение, като обеца на ухото-по вазовски.
Иван Вазов милее пред родното и с патриотичната си лирика, описваща природата на България по великолепен, изумителен начин. Такова стихотворение е „При Рилския манастир“, където природата е представена метафорично като майка, която се грижи за своите деца, дава им сила и кураж, вдъхновява ги да творят и да изразяват себе си. Майка и дом-две любими думи от Вазовата България. Основната тема на стихотворението се състои в идеята за природата като дом, ценност и дар, който трябва да се обича. Авторът ни зашеметява със своите пътеписи-в тях прекрачваш като в съвременна виртуална граница- дишаш и чувстваш. Определящо място в прозата на Вазов заемат неговите пътеписи – „Един кът от Стара планина“, „Великата Рилска пустиня“, „В недрата на Родопите“, „От Марица до Тунджа“, „Седем престола“, „Разходка до Искър“, „Витоша“, „Розовата долина и Тунджа“. Това са произведения, противопоставящи се в своя художествен замисъл и идейна насока на разказите за упадъка на съвременното общество. Те съдържат впечатляващи природни описания, в които се вплитат редица факти и наблюдения из битието и морала на българите – исторически, философски, народопсихологически и културни. В сравнение с възрожденския пътепис, обаче, Вазовият лирически герой отдава по-голяма важност на природата, превръщайки я в самостоен, ценен обект на наблюдение и възхищение. Тя е спасителен пояс, тя може да прероди, да облагороди, да отмие грозното и пошлото. Освен на природата, писателят се възхищава на героизма на тези, които се жертват в името на свободата и щастливото градивно утре на народа си. И грижливо избира ценните образи в „Епопея на забравените“. Вазовият цикъл пресъздава българската летопис от написването на Паисиевата история през 1762 г. до боевете при Шипка – 1877 г. Тази своеобразна хроника е представена преди всичко чрез фигурите на изключителните личности, които емблематизират един или друг етап от пътя на общността към самоосъзнаване и усет за принадлежност към нация. Биографичната част от описанието на героите е налице, но се поставя акцент върху страданието, което те изпитват по своя воля заради светлото бъдеще на народа, мъченическата смърт и ненадминатия героизъм и смелост. Именно тези качества са причината Вазов да увековечи дейността им, да съживи усилията им, за да бъдат запомнени, за да може съвременните поколения да се учат от тях, да отдадат съответната почит. Големият син на България- Вазов- знае, че не можеш да създадеш нация без герои. От Мойсей до Христос и апостолите му- от Паисий до Левски и опълченците. Мисията на поета е да предаде важен урок на читателя, свързан с възприятието към света. Вазов знае, че е важно да си дидактик. И поколенията не го съдят, а му благодарят. Чрез написването на творбите си, Вазов изпълнява тази мисия и дори минава отвъд измеренията ѝ, защото въвежда читателя в една различна обстановка, нов свят, в който съществува доброто, щастието, любовта и отговорността към отечеството. И накрая- може би Вазовата България е вълшебен тотем, талисман или образно сътворена икона, която ни помага да преминем през света- интересен, различен, но и често враждебен. Неговият свят е крайна противоположност на съвременния- доброто е заменено от лицемерие, щастието е единствено в полза на индивидуалността, любовта вече е приела облик на материална изгода, а отговорността към родината е утопия, която може да се превърне в реалност единствено, ако духът на Вазовата България живее в сърцата ни. А духът не умира. На това се надяваме!
Яница Дочева