В ИНИЦИАТИВАТА ЯМБОЛ ЧЕТЕ
Професор Сабоурин- Дренска, избран от Росица Бакалова

Неистовост  в дебелината на него и за него. Бряф Цецката  му стара.. То повече от томовете и на др. Ленин.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%A1%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%BD




В ИНИЦИАТИВАТА ЯМБОЛ ЧЕТЕ

Професор Владимир Едуардо Сабоурин- Дренска е роден през 1967 г. в Сантяго де Куба. Завършва българска филология в София. Доктор на филологическите науки, професор по Антична и западноевропейска литература във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Гост-лектор на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет, Бъркли. Стипендиант на Гьоте-Общество във Ваймар, Германската служба за академичен обмен (DAAD), Федералното министерство за наука и комуникации на Република Австрия (BMWV) и Фондация Роберт Бош. Artist-in-Residence (2011) в quartier 21 (Museumsquartier), Виена. Автор е на "Sex Shop" (1993, Самиздат), "Стихове 94-98" (2001), "Ляво и литературно" (2001), "След сюблима" (2003), "Sprache und Gewalt: Fluchtlinien der literarischen Moderne" (2003), "Йожени или Новата Асамблея Знаме на мира" (2004), "Произход на испанския пикаресков роман" (2006), "Свещенотрезвото. Мистика и Модерност" (2010), "Сложност и ред при Сад" (2013), "бакърена фабрика" (2015) и "Работникът и смъртта" (2016).

Професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Дебютната му книга „Sex Shop“ (Самиздат, 1993) е финансирана от неговите родители Хесус Сабоурин- професор в Куба по латиноамериканска литеатура и Маргарита Дренска - професор и преводач от Португалски език.

Гост-лектор на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет, Бъркли. Стипендиант на Гьоте-Общество във Ваймар, Германската служба за академичен обмен (DAAD), Федералното министерство за наука и комуникации на Република Австрия (BMWV) и Фондация Роберт Бош.

.

На 9.09.2016 г. създава във ФБ в съавторство с Васил Прасков „Манифест на новата социална поезия“ и основава с В. Прасков и Ивайло Мерджанов Група „Нова социална поезия
 

Неистовост  в дебелината на него и за него. Бряф Цецката  му стара.. То повече от томовете и на др. Ленин.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%A1%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%BD

Манифест на новата социална поезия

09.09.2016

1. Поезията, която правим, е политическа в пределно конкретния смисъл на недвусмислено разграничаваща между приятел и враг. В момента на формирането ни като група поети наши отчетливи и не подлежащи на предоговаряне врагове са: а) лайфстайл литературата във всичките ѝ разновидности и б) литературата, паразитираща върху университетска инфраструктура, както и в) комерсиално ориентираните опити за хибридни кръвосмешения между подточки а и б.

1.1. Под „лайфстайл литература“ разбираме контролиран от механизмите на търсенето и предлагането продукт, в който авторът с по-голяма или по-малка степен на съзнателност търси да отговори на потребности, създавани от една потребителски ориентирана „култура на себе си“, с други думи пустинния мираж, че можем да „направим“ своето аз от потребителски продукти и услуги. Авторският момент при така създаваните продукти е опосреден и редуциран от очаквания, чието задоволяване предполага отказ от естетическата – а често и от етическата – автономност на произвеждащия субект. В този смисъл лайфстайл литературата може да се разглежда като комерсиален еквивалент на постмодерната концепция за „смъртта на автора“, в която този тип литература се засреща и срамежливо коабитира с „високия“ (университетски) постмодернизъм.

1.2. И двамата партньори – лайфстайл литературата, от една страна, и академичният постмодернизъм, от друга – има от какво (негласно) да се срамуват както един пред друг, така и пред читателите. В по-деликатна позиция обаче е постмодернистки вдъхновената литература, паразитираща върху университетска инфраструктура. Въпреки теоретичното алиби за изравняване на „високо“ и „ниско“, по-високият партньор в двойката не може да се освободи от остатъци гузна съвест, особено когато се налага да разчита на актуалните в западната академия леви дискурси. В крайна сметка – дори когато реториката е лява – по-теоретично настроеният партньор прибягва всъщност до характерни за оценката на лайфстайлната продукция неолиберални пазарни легитимации: „най-продавания български писател“, „най-издавания в чужбина български писател“ и т.п. ранглисти на комерсиалния успех. Отделен въпрос е доколко този успех реално е комерсиален или се базира върху обичайното за българското общество като цяло олигархическо срастване на частни интереси и приватизиран държавен ресурс.

1.3. Под „литература, паразитираща върху университетска инфраструктура“ разбираме, въпреки оценъчния оттенък на определението „паразитираща“, преди всичко (и непейоративно) социокултурната даденост на икономическата необходимост пред пишещия да разчита на макар и ниски, но все пак относително сигурни постъпления под формата на преподавателска заплата (или докторантска стипендия), която да не предполага ежедневен де факто 8-часов работен ден. Ако не си готов на практика да продаваш писането си и себе си като пишещ човек, университетската работа представлява легитимен и достоен избор за пишещия човек. Неприемливо паразитният момент се намесва и наслагва, когато университетската инфраструктура (безплатно разполагане с помещения, достъп до медии и конкурсни журита посредством академичния ценз и титли, в крайна сметка рекрутирането на публика от студенти, на които често преподаваш и дори предстои да изпитваш) се използва за изкривяване на конкурентната литературна среда в полза на университетски преподаватели, изявяващи се същевременно като поети.

1.4. Сега е моментът да се изправим пред вероятно най-важния въпрос, който възниква при дефинирането на политическото като разграничаване между приятел и враг. Въпросът за 1 милион долара: защо са ни врагове? Отговорът е прост, може би стряскащо прост: десетилетният мирен преход в литературата след края на 90-те превърна прокарването на дистинкции „приятел-враг“ в жизненоважен акт по реконструирането на продуктивните напрежения на литературното поле. Разграждането на политическата система, започнато от Симеон ІІ, има своя точен еквивалент в литературната система: превръщането на радикалния политически потенциал на постмодернизма на 90-те в деполитизиран кариерен академично-корпоративен ресурс, удобен за мирно съешаване с лайфстайл литературата с цел постигане на комерсиално оптимални хибриди. Връщайки радикалната политизация в литературното поле, ние открито обявяваме деполитизирания академично-корпоративен постмодернизъм/неоавангард, лайфстайл литературата и техните комерсиално оптимизирани хибриди за наши врагове.

1.5. Доколкото живеем в рамките на една прилежно отглеждана от всяка следваща власт култура на виктимизацията, знаем, че статуквото на мирния преход в литературата, което обявяваме за наш враг, няма да пропусне да обяви себе си за наша „жертва“. Няма да е нито първият, нито последният път, когато реално и символно богатите и властимащите ще надянат маската на жертвата. Всъщност цялата култура на мирния преход, конструирана от старите соцелити, се базира върху блокирането на всяка проява на свобода чрез плашилото, че ще има „жертви“. Ние знаем, че те лъжат, защитавайки привилегии, боейки се за тях, те надяват маската на жертвата. Ние твърдим, че зад маската на „жертвата“ се крие статуквото на мирния преход в литературата, груповият промискуитет на лайфстайла и академизма – нашият враг.

2. Новата социална поезия, чието раждане манифестно обявяваме тук, е преди всичко друго поезия на реабилитираната фигура на автора – реабилитирана след лайфстайлно-академичното изконсумиране на неговата „смърт“. Безочливата комерсиализация на Роланд-Бартовата концепция е де факто подписването на нейната смъртна присъда. Комерсиално оптимизираните хибриди между лайфстайл литература и „висок“ академичен постмодернизъм на практика необратимо убиха и закопаха революционно-анархистичния потенциал на идеята за „смъртта на автора“. В тази ситуация ние обявяваме възкръсването на автора като последен гарант на възможността за етически актове, т.е. свобода. Пред нашите очи се извъртя филмът, в който теоретичното изритване на автора в канавката на литературното поле беше алиби за неговото стоково позициониране в сигналнооранжевата лафка на властта под формата на медии, журита, грантове, преводи, държавни ордени. Този автор наистина е мъртъв и вече вмирисан. Да живее авторът като последен гарант на свободата!

2.1. Реабилитирането на фигурата на автора като субект, който може да бъде държан отговорен в етичен план, е прицелено в сърцето на мрака на режима на мирния преход: истина няма – ergo действаме, „работим“ по литературната си и академична кариера, академичната литературна история се пише от самите нас, които същевременно правим литературата, едновременно играейки мачлето и свирейки дузпите в него. Ако през 90-те релативирането на понятието за истина ставаше в игрови режим, подкопаващ догматичните „истини“ на идеологията на стария режим, през 10-те този академично-лайфстайлен релативизъм придоби реалнополитическите и реалноикономически измерения на корпоративна приватизация на обществен литературен ресурс. В тази ситуация ние се обявяваме за една литература на истината, която е родовото понятие на схващането ни за нова социална поезия. Създателите на играта сами я приключиха в истината си на академични апаратчици и лайфстайл икони. Новата социална поезия като литература на истината е волята ни да върнем на литературата свободата от апаратни академични игри и лайфстайлно комерсиално тъгуване/амюзмент до смърт.

2.2. Поезията на 90-те във върховите си постижения, свързани с имената на Ани Илков и Златомир Златанов, никога не се е отказвала от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото в условията на незавършения проект на модерността. Академичният постмодернизъм, който се позовава на тези поети като свои учители, реципира от тях преди всичко дискурсивната игра и играта с постструктуралистки жаргони, оставяйки на заден план мощната им естетика на възвишеното, чийто последен екзистенциален залог е политическото. Симптоматичен е дрифтът, засилващ се с напредването на мирния преход през 10-те, от невзетата присърце естетика на възвишеното към все по-открито комерсиалното прегръщане на естетиката на красивото. При най-успешния хибрид между академичен постмодернизъм и лайфстайл литература естетиката на красивото се превръща в комерсиално условие без което не може, предлагащо вече реалнополитически рецепти – „протестиращият човек е красив“ – директно включени в ПР кампанията на МВР срещу протестите през лятото на 2014-а. Новата социална поезия категорично и форсирано залага на естетиката на възвишеното като средство за връщане на политическата радикалност в литературата и обществото, деморализирани от естетизацията на политическото в рамките на комерсиалната хибридизация на академичния постмодернизъм и лайфстайл литературата.

2.3. Естетиката на възвишеното е секуларен застъпник на теологията в ситуация на социалноисторически (информационнотехнологически, биотехнологически и т.н.) оттегляща се трансценденция и фундаментална и неподлежаща на предоговаряне в рамките на западната цивилизация диференциация на ценностните сфери. Свободата, която искаме да върнем на литературата, е немислима без неотстъпчивото удържане на автономията на поетическото спрямо идеологиите на пазара, държавата и науката. Но тази автономия не е достатъчна за реализирането на условията на възможност на свободата, която търсим. Както реабилитацията на автора като етически субект, така и концепцията за литература на истината са немислими без трансцендентни основания. Видяхме със собствените си очи, остарявайки, докъде води игровото суспендиране на субекта и истината, чието последно основание може да е единствено трансцендентно – директно в осребряването на играта в академията и комерса. Без етически (подлежащ на отговорност) субект и истина, чиито последни основания са трансцендентни, няма социална справедливост. Без рейджа на справедливостта няма поезия.

0. Убедени сме, че естественият край на този Манифест са неговите трансцендентни основания и то в тяхната най-радикална, есхатологична перспектива. Затова оставяме финала му отворен. В този смисъл по всяко време основният му корпус може да бъде допълван/видоизменян, особено с оглед на очакваните промени, които се надяваме да настъпят в най-скоро време в рамките на литературната сцена и ситуация у нас. Подобен акт пряко кореспондира със самия начин на изготвяне на Манифеста – пред очите на широката публика, в полето на социалните мрежи. Авторите на настоящия Манифест ще продължават и занапред да гледат на тези мрежи като на основна зона на креативност, свобода и реална алтернативна политическа медия от решаваща важност в стратегията за борба с лайфстайл академизма. По този начин този изходен текст винаги ще бъде отворен за предложения за редакции, промени и особено – допълнения, идващи от средите на нашите съмишленици. Новата социална поезия е нещо, което винаги ще се случва пред очите на всеки и е отворено за всички, които споделят нейните основания, принципи и апокалиптична страст.

Добавка 1: „vmesto „lifestyle literature“ bih predpochel „culture of popular sublime“, koeto namiram za po-shiroko i po myarata na kulturniya zest na manifesta“ (Венцислав Арнаудов, ФБ пост от 10 септември 2016, 08:38 ч.)

Добавка 2: „да да, но няма ли да е по-добре ако подскажете в поправка като в американската конституция че тълкувате „поезия“ разширително – като онова което възраждането нарича „словесност“?“ (Ани Илков, имейл от 10.09.2016, 12:15 ч.)

Добавка 3: „ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН МАНИФЕСТ Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има. Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов… Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.“ (Кева Апостолова, ФБ пост от 11.09.2016, 11:35 ч.)

Добавка 4: „Реабилитацията на автора, истината и трансценденцията в литературата наистина е ключово. Само че тази реабилитация не бива да е контрареволюция, не бива да е връщане към предишно статукво. Би трябвало да съзнаваме, че не можем и не бива да се връщаме към тези понятия в един силен смисъл. Не бива да реабилитираме автора като напълно автономен Креатор, а като някой, който е готов да носи отговорност за това, което създава, въпреки че не е напълно автономен. Тази етическа, а не естетическа реабилитация на автора има за цел да подчертае в понятието автор връзката с другите и другото (пред което се отговаря). Същото е и с понятието истина. Тя трябва да се реабилитира, не защото чрез истината може да се владее реалността, а защото чрез нея и в нея отново имаме отношение към другите и другото. Така е и с понятието трансценденция. Най-вече с него. И в трите понятия ние честваме другите и другото, това което не може да се владее. Това ги прави политически понятия. И в трите понятия става дума за границата и възможността на свободата. Естетиката на възвишеното е също отнесена към онова, което не може да се владее и предварително да се калкулира. Довеждането му до присъствие в творбата, отвъд конвенциите е източник на парадоксална надежда в провала.“ (Кирил Василев, имейл от 11.09.2016, 20:52 ч.)

Добавка 5: „адмирирам манифеста ви безрезервно. за съжаление при тази комодификация с фетишистка атмосфера и при този преход от формално към реално подчинение на капитала нещата изглеждат непоправими. липсата на социална връзка се замества или от парите или от мафиите. нещата изглеждат естествени в своята неестественост. не знам какво е във възможностите на едно радикализирано изкуство, към което сте склонни, но да, изкуството е събитийно или вентрилоквизира събитийния разрив със загладената конюнктура и със университетския дискурс, чийто монопол върху знанието е толкова дразнещ и жалък.“(Златомир Златанов, имейл от 11.09.2016, 11:36 ч.)

Добавка 6: „Етосът е търсенето на истината в обвързаност с трансцеденцията. Обвързаността с трансцеденцията е свобода от света или поне преодоляване на зависимостта и е постигане на нова степен на свобода и нова отговорност.“ (Иван Карадочев, ФБ пост от 12 септември, 20:12 ч.)

Добавка 7: „По стечение на обстоятелствата и неведомите пътища Манифестът се написа колективно във ФБ пред очите на всички, които искаха и можеха да гледат, основно от Вл. Сабоурин и В. Прасков. Аз лично не очаквах, че ще се наложи толкова скоро да взимам отношение като съавтор на Манифеста по злободневен политически въпрос: емигрантите. В личното си качество на съавтор на Манифеста на Нова социална поезия трябва да заява следното: без мен в антиемигранското говорене, без мен в расисткото говорене. Пиша поезия като дете от смесен брак, баща ми е емигрант. Юдеохристиянските ми основания изключват подобно изключване на хора. Били сме икономически емигранти в Египет, не можем да бъдем ловци на емигранти, пък било то и в най-интелектуално сюблимиран план.“(Владимир Сабоурин, личен блог, 14.09.2016)

Добавка 8: „Интересно е, поне за човек като мен, който се занимава професионално с литература, а предполагам и за тези, които обичат да я четат и я познават. Лично аз бих заменил думата „поезия“ с „литература“, а „социална“ с „независима“ или „свободна“. Но разбирам основанията им и ги уважавам. Първо, така фразата е по-стегната. И второ, навява алюзии за авангарда от 20-те год. на миналия век. Това, впрочем, е доста специализиран текст.“ (Милен Русков, ФБ пост от 15 септември 2016, 01:04 ч.)

Добавка 8.1.: „Аз бих бягал тъкмо от тази яснота, понеже е политически много натоварена. Аз бих останал само при естетическата кауза. Но това е така, понеже аз винаги съм смятал, че тя трябва да бъде деполитизирана, за да бъде честна. Докато те мислят точно обратното. Но както казах, уважавам убеждението им. Споделям до голяма степен художествените им възгледи, което на мен ми се струва по-важно…“ (Милен Русков, коментар към ФБ пост от 15 септември 2016, 02:44 ч.)

Добавка 9: „Милене (Русков), споделям отношението ти и разбирам подбудите на създателите на манифеста. Да се спори върху подробностите му (…) е дребнаво. Дребнаво е, защото ако в политическия живот на България не съществуват сили, които да разграничат приятелите от враговете (сиреч, прогресивните демократи от мошениците), то поне в литературата тези сили започнаха да се ясно разграничават. По-лесно е някак и залозите са по-малки. А тъкмо историята показва, че това е един начин да се събуди обществото и политически, чрез смяна на естетическите му тълкуватели.“ (Златко Ангелов, коментар към ФБ пост от 15 септември 2016, 09:02 ч.)

09.09.2016, София
По реда на пристигащите подписи:

Владимир Сабоурин
Васил Прасков
Ивайло Мерджанов
Елена Янева
Кирил Василев
Венцислав Арнаудов
Марио Коев
Стефан Гончаров
Божидар Пангелов
Николай Владимиров
Слави Томов
Сирма Данова
Кристиан Илиев
Ани Илков
Христина Василева
Белослава Димитрова
Александър Христов
Илиян Шехада
Георги Николов
Любов Кронева
Зорница Гъркова
Стефани Гончарова
Ружа Велчева
Веселин Делчев
Ружа Рафаел Асланян
Zlatko Gulekov
Donatella Schiffer
Марианна Георгиева
Златомир Златанов
Мони Шиндаров
Мария Каро
Виктор Иванов
Ружа Матеева