Не се наваля като хората този дъжд – не можа…
Аз обаче лежа и потъвам – като куче лежа.

Над главата ми тичат мухи и достигат прозореца –
аз обаче лежа на леглото в просторите.

Вземам книга за малко, после малко заспивам –
приспивателно време с приспивателни книги,

с приспивателни хора и мухи, и любови –
аз обаче лежа – и разхвърлян, и болен.

Пия два аспирина с витамин С и водка
и се радвам, че водката се римува и с лодка,

и се радвам, че на водката всяка рима ѝ пасва…
Есента е есенинска – и прекрасна, и страшна.

А пък вчера на комшията с волтаичните покриви
му откраднаха джипа и сега има локва –

има локва пред къщата, дето джипът се хилеше.
Есента е убийствена и жълтеят баирите.

Аз уж само лежа, а главата ми щъка,
волтаиците и водката са ми цялата мъка,

а дъждът, който чаках да вали сто години,
не валя като хората – поваля и отмина.

Боже мили, след малко ще летят моторетки
и мъгли ще заплитат чудни бабини плетки,

ще огрее и слънце, като тиква голямо,
на комшията джипа все така ще го няма.

Аз ще вдигна огромно, диво кръвно налягане,
затова никакво ставане, ама никакво ставане –

ден и нощ, ден и нощ и до Второ пришествие –
малко дъжд, много глупости и опадали кестени.

Николай Милчев