Писах, съвсем неотдавна, че в обществено-политическото развитие, на кой да е народ, неизбежно идва момент, който е дотолкова кризисен, че погребва трайни, установени стереотипи и най-устойчивите илюзии. Още неотшумелите вълнения у нас, бунтът, гневът на улицата, която отрича всичко и всички, не само политическата класа, но елитите въобще, а покрай тях институциите и държавния строй, без съмнение, вещае край на илюзиите. Бунтуващият се, непримирим народ, очевидно, се е наситил, преситил, на уйдурми и кандърми, не вярва никому за нищо, не желае да го залъгват с едно или друго, протестира, гневи се, обвинява. Срутва се един свят, погиват традиции и навици, разпилява се обществения строй, улицата, тълпите, дори ако са неспособни да формират гражданско общество, формират обществено мнение, съумяват да бъдат някаква опозиция. Казвам „някаква опозиция”, защото няма ясен политически субект, няма дори истински лидер, щом най-изявените, най-разпознаваемите водачи, са отричани и дори оплювани. Така или иначе, разбуненият народ е реална опасност и за политическата класа, и за монополите, пък и съпътстващите ги олигархически кръгове, та чак за институциите и държавния строй. Дошъл е, очевидно е, онзи момент, в който народът се разделя окончателно и завинаги с илюзиите си, в който се ненавижда, заради вчерашния си наивитет и мекушавост, в който е по-решителен отвсякога и сякаш по-разсъдлив от когато и да било. Този драматичен момент, не ще и дума, е тревожен, чак  фатален, за всички, които са управлявали този народ, успешно или неуспешно, пък и за тези, които се канят са го управляват, успешно или неуспешно. И понеже отдавна е известно, че у нас добрите намерения бързо се израждат в лоши, отчайващи практики, замисленото като успешно управление, най-често е не просто неуспешно, а невиждан провал. Като е тъй, ясно е, нужни са илюзии на хората, тези, погребаните, пък и нови, всякакви уйдурми и кандърми, всякакви шарлатании, които носят фалшиво успокоение и напразни надежди, които разсейват и объркват човека тъй, че да се превърне той в преживящо, бездействено и послушно същество. Човекът трябва да бъде лъган, безмилостно, но тарикатски, заблуждаван и манипулиран тъй, че да повярва в чуждата истина, колкото чужда, толкова и ненужна, не само да повярва, но и да я приеме като своя. Илюзиите, различните, многобройните, неизброимите илюзии, са еднакво необходими, нужни, и на манипулатора, и на манипулирания, щом живеем във време на илюзии, като нашето, в държава на илюзиите, като нашата. Илюзиите са нужни и чак спасителни, щом подменят, или поне затъмняват тъжната реалност, щом вселяват у нас светли, макар и напразни надежди. Ако се обърнем към печалното ни настояще, например, ще видим, че ако е почти невъзможно да се постигне една прилична цена на тока, то съвсем не е невъзможно да се сътвори поредната прилична лъжа. Прилична, в смисъл на успокоителна, макар да е очевидно, че намалението на цената на електричеството с пет или шест процента е малка утеха, по-скоро подигравка с надеждите на народа, отколкото решаване на проблема. Народът, за жалост, има нужда тъкмо от това, от тези никакви илюзии и от никаквите придобивки, т.е. живеещият с илюзии народ има нужда от още илюзии, от нови илюзии. Защото, ако погледнем по-сериозно на проблема, ще видим, че постигането на една прилична цена на тока изобщо не е невъзможно, а тъкмо наопаки, лесно постижимо е, ако някой действително е загрижен за мизерията на народа. ДКЕВР може, без особени усилия, да коригира методиката, по която се формира цената на тока, но като засегне нечии интереси, за да зашити интересите на народа. Интересите на монополите, пък и не само на монополите, а на безброй разнокалибрени тарикати обаче, оказва се, са по-важни от интересите на народа. И това съвсем не са празни приказки, щом е ясно, че евтиният ток, произвеждан от АЕЦ-Козлодуй, се изнася, Бог знае защо, а обеднелият българин се товари със скъпия и прескъп ток от така наречените възобновяеми енергийни източници и американските централи на ТЕЦ „Марица изток”. Не е толкова трудно, колкото и да са и каквито и да са нормативните пречки, да използваме, преди всичко и най-вече, евтиния ток от АЕЦ-Козлодуй, за да намалим значително цената на електроенергията. А що се отнася до ангажиментите, които сме поели пред Брюксел, не е трудно, разбира се, да се насочат пари, чрез проекти някакви, да речем, от еврофондовете за подпомагане на бюджета, за осигуряването на възможности за изкупуване на скъпата електроенергия от соларните инсталации от бюджета, не от гладния народ. Същото важи и за скъпата енергия от тъй наречените американски централи: шарлатанските договори, очевидно е, трябва да се преразгледат, щом са заробващи, пък е и недопустимо тъкмо те да формират цената на тока за крайния потребител. Наместо това обаче, безскрупулните ни политици, обслужвайки откровено и цинично чуждите интереси, заглавичкват наивния народ, лъжат го нагло, приспиват го със смешни илюзии. Най-популярната от тях напоследък е за скъпата и прескъпа ядрена енергия, която би произвеждала АЕЦ-Белене, да речем, но никой не се пита, как ще стане, щом другата руска атомна централа, ето, осигурява евтин ток, докато американските електроцентрали, напротив, ни заставят да консумираме скъп ток. Въобще, накратко казано, илюзиите са за народа, а печалбите за монополите! И още нещо: манипулираният, зомбиран народ, не ще да мисли, не може да мисли, следва навично, сляпо, безсъвестните политици, които го водят като добиче, които здраво държат юлара. Илюзиите са необходими на отчаяния човек  и още по-необходими на този, който всякога е лъган, който продължава да очаква отдавна обещаното му светло бъдеще. Ние, за жалост, сме такъв народ, зомбиран народ, вкопчил се в илюзиите си! Ние, дори сега, когато ножът е опрял до кокала, когато народът излезе на улиците, когато вече не се търпи, пак сме жертви, пак сме готови да повярваме в новата лъжа, пак сме готови да отгледаме нови илюзии. Ние, дори сега, сме неспособни, да се огледаме, да се замислим, да открием какво ни е нужно, да открием кой ще ни го даде, кой действително може да ни го даде, да направим най-сетне правилния, тъй недостижим за нас избор. Ние, аз жалост, сякаш имаме нужда от нови илюзии, не от по-добър, по-смислен, истински живот