Обезсмъртяването на Цецка Цачева /ГЕРБ ,бвш парт секретар на БКП
"Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?"
Ако въпросът се отнася до ръководеното от Цецка Цачева 41-во Народно събрание, то едва ли ще остави много спомени за историята. След време ще се забравят и безпардонните лобистки закони, които се превърнаха в запазена марка на този парламент. И безсрамната спекула със субсидиите за т.нар. независими депутати. И разноцветната коалиция на опашка за получаване на луксозни джиесеми "Верту". И чашите с вода, с които се заливаха бивши съпартийци...
Дори и фотошопът на председателката на НС върху корицата на пожълтяло списание едва ли ще остане в историята. Така както вече са забравени махленските реплики, които си разменяха двама партийни лидери – Волен Сидеров и Яне Янев, относно сексуалната си ориентация. На дневен ред ще е следващия парламент със своята си клоунада.
Онзи ден обаче г-жа Цачева направи всичко възможно, за да се "обезсмърти" политически. Парламентарната шефка отказа искане на лявата опозиция да бъде почетен с едноминутно мълчание гениалният поет, антифашистът Никола Вапцаров.
Този акт със сигурност няма да се забрави и ще бъде лепнат като гербова марка за 41-ия парламент. Председателката му може да спи спокойно, че се записа в историята. Издигна си паметник, но неръкотворен, както е казал друг – руски поет.
За чест на парламентаризма, намериха се и личности, които дадоха обратния пример. Геновева Алексиева единствена от ГЕРБ стана на крака с колегите си от БСП, ДПС и "Атака". Атакистът Огнян Стоичков пък направи признание, по-ценно от всички тиради, изречени от трибуната на този парламент: " Този човек е загинал на 32 г. Всеки един от нас какво е направил на 32 години? Ако колегите от ГЕРБ се чувстват по-велики от този гений, нека да не стават. Но аз знам, че на 32 г. не бях направил нищо".
В историята на България има много подобни дати, но не за всяка от тях трябва да се става на крака в пленарната зала, непреклонна бе Цачева. Бившата активистка на БКП в Плевен така и не е научила, че Вапцаров не е кой да е. И не може да съобрази, че през 2012 г. се отбелязва кръгла годишнина от разстрела на поета – 70-а. Да не говорим, че ситуацията е деликатна и в международен план, тъй като Македония дава мило и драго да си присвои интелектуалното наследство на Вапцаров.
Впрочем 41-ото НС е особено стриктно, когато почита дати и личности, свързани с десния прочит на историята. За останалите – мълчание. В ГЕРБ, изглежда, имат нужда непрестанно и ритуално да доказват колко са десни. Може би от желание да заличат факта, че в тяхното управление присъстват най-много преки потомци на старата комунистическа номенклатура.
Уви, провинциалните им комплекси този път избиха върху една от световните стойности в българската култура.
Калин Първанов
Сп. "ТЕМА", 30.07.2012 г.
История
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? -
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно,
и никой няма да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било, е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и трътвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно -
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката - не щем награди,
не щем дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях - на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
