Тя върви –
и мъжете се шашкат.
Тя върви – в мен вселени кънтят.
Не парфюм, а лисича опашка
вие вятър по нейната гръд.
Не жена –
устрем, мисъл и тяло.
Със раздвижени – сипей – коси.
И жените я гледат със бялото –
онова бяло, което мърси.
Ах, по нея въздиша – и страда
стадион със мъже – Колизей.
И се свлича в несвяст листопадът
подир нейния
шеметен шлейф.
Векове и дворци – и величия
смете вятър безжалостно тих.
Запомнете – тя просто е ничия –
тя – мой сън,
тиха песен
и стих.
Валери Станков
