ОТ ВЕСТНИК СЕГА: На жестокостта е дадена пълна власт”
Иван Петрински
Англо-американските бомбардировки над София от есента на 1943 г. до лятото на 1944 г. разстройват трайно живота в столицата. При най-зловещата от тях, на 10 януари 1944 г., са пуснати общо 1784 бомби. В резултат на 15-часовата бомбардировка градът е обезлюден - напуснат е от почти 300 хиляди негови граждани. Централната градска част е в развалини, убити са 947 души, а са ранени 710, разрушени са общо 3731 сгради. Унищожена е част от паметта на нацията ни - в пожарищата загиват няколко хиляди тома стара литература в сградата на Народната библиотека на ул. "Раковски", невъзвратима е загубата и на част от музейната документация и библиотеката на Археологическия музей. Отляво надясно: Разрушен в югозападния ъгъл на сградата на Народното събрание; На снимка, направена от американски самолет, ясно личат кварталите, които са атакувани най-яростно (храм-паметникът "Св. Александър Невски" е ограден за яснота); Сградите около площада пред Археологическия музей са изцяло разрушени, което е и една от причините точно тук през 1949-1953 г. да се изгради новият център на столицата.
Дори в недостойното ни днешно битие трудно ще се намери по-подходящ пример за разпада на държавността ни от откриването на паметника на американските летци, бомбардирали българските градове през 1941-1944 г. Понеже събитието е скорошно, откриването бе на 4 октомври 2010 г., то едва ли се нуждае от кой знае какво припомняне.

Паметникът си е паметник, но надписът върху това съоръжение е сред най-забележителните върхове на мисловния разврат в цялата човешка история. От краткия възпоменателен текст става ясно, че американските пилоти "служиха в България през Втората световна война". Така е, това си е паметник на едни служители с дълги черни ръкавели, оцапани с черно мастило пръсти и черни марокенени папки под мишниците, не знам защо е цялата тая олелия покрай това възвисочко парче черен гранит - служители като служители. И срещу втората част от надписа нищо не може да се възрази, казано е: "Те дадоха тяхното днес за нашето утре". Кой може да има нещо против - тяхното днес за тяхното си задокеанско утре. Просто и ясно. Потискащото е само, че тая срамна сценка се разиграва на българска земя. Въпрос на чистоплътност е винаги да се сещаме за тия наши съплеменници, условно казано, разбира се, които направиха възможен тоя кощунствен антибългарски акт, за да носят те позора си като в антична трагедия.

Понякога, докато се ровите разсеяно из мрежата, може да срещнете поставянето на знак за равенство между Паметника на Съветската армия и тоя на "американците, които служиха в България" пред американското посолство. Едва ли може човек да се сети за по-безсрамно сравнение - почитането на братска войска, помогнала за слагането на края на един фашизоиден монархически режим и посрещана навсякъде като освободителка, чийто паметници из Европа са безчет, сравнени с тия, които избиваха и осакатяваха мирни български граждани. На туй му се вика цинизъм в най-чист вид.


Случва се понякога в човешката история държавите да воюват. През Втората световна война воюващите имат обичая да се бомбардират. Нека в едно изречение да припомним, че на 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена нужните документи и България става официално част от Тристранния пакт. В резултат на тоя подпис германската войска навлиза още същия ден в България. Това присъединяване се обсъжда усилено, но ние ще оставим подробностите за друг път*. На 13 декември събитията имат продължение - България обявява война на САЩ и Великобритания.

Това събитие в страната се коментира усърдно, разбира се, като преобладава насмешката, съчетана с приглушен страх от неизвестното. И днес ще прочетете често, че тая война била "символична". Вероятно обаче това за "символичната война" не е било обяснено добре на правителствата на САЩ и Великобритания, защото в противен случай нямаше да се стигне до бомбардировките от пролетта на 1941 г. до лятото на 1944 г., "символичните войни" не включват бомби и разрушения.

Тук секва иронията ни, породена в случая от пропагандните излияния на председателя на ХХV Народно събрание Никола Логофетов и на министър-председателя Богдан Филов. Войната не може да е символична никога, но дори във военните действия е нужен някакъв морал. Когато казваме справедливо, че англо-американските бомбардировки над България са варварски в пълния смисъл на тая дума, имаме предвид, че в огромната си част засегнатите от бомбардировките обекти са граждански, в България на практика липсват значими военни и промишлени предприятия, които да трябва да бъдат разрушени. Бомбардирани са пристанищата и летищата, разбира се, извършвани са голям брой полети за да се минира р. Дунав, преследвани са транспортните средства, но главна, да не кажа единствена цел на англо-американските атаки по въздуха е изглежда унищожаването на граждански обекти, на градската инфраструктура и на мирното население. "Вредите и загубите [след бомбардировката над София на 10 януари 1944 г.] са [изключително] в жилищните квартали, включително болници, църкви, културни институти и легации", според изявление на Щаба на българската войска (в. "Мир", 24 януари 1944 г.).

Точно убийството и осакатяването на колкото е възможно повече български граждани е цел на това варварство. След голямата бомбардировка на София на 10 януари 1944 г. градът се обезлюдява, от малко над 400-хилядното му население остават под 50 хиляди. За да бъдат опазени гражданите, всички служители в държавните, общинските и автономните учреждения до началник служба получават едноседмичен отпуск, за да се погрижат за семействата си, на 17 януари този отпуск изтича и учрежденията възстановяват работата си. В същото време отпускът на служителките е 30-дневен, както съобщават софийските всекидневници, и те се връщат на работа на 11 февруари. Вестниците не излизат до 24 януари, а театрите, кината и повечето заведения са затворени.

В същото време, англо-американските самолети, без да престават да разрушават големите български градове, организират десетки бомбардировки над малките населени места и над селата, където жителите на големите градове са се укрили. Понеже се съмнявам в голямото военно-стратегическо значение на добричките села Видно, Ириджа, Твърдица и Горичане, на селата Реброво, Царевец, Соколаре, Поляни, Чомаковци, Сирищник, Лиляново, Осиково, Студена, Широки дол, Пишурка, Садово, Ягодово и още десетки други, остава единствено те да представляват интерес за бомбардиране заради намерилите в тях убежище жени, деца и възрастни от големите градове.

Никой не очаква войната да е милостива, напротив обичайно е победата да се преследва с всички възможни средства. Въпреки това някакви морални норми все пак се спазват най-често, не и от англо-американските варвари обаче. От април 1943 г. започват да постъпват сведения, че над германските позиции се разпръскват от въздуха малки предмети за всекидневна употреба - кибритени кутийки, например, които след като се отворят, избухват в ръцете на войниците. Много скоро асортиментът е разширен, а англо-американските самолети започват да пускат навсякъде из България избухващи детски играчки или съблазнителни предмети като часовници, елегантни писалки, кутии с шоколадови бонбони. Изборът на предмети, които да бъдат превърнати в малки мини, е показателен, децата и младежите са цел на тая унижощителна акция. Впрочем целта винаги е да бъде осакатен "получателят" на взривната играчка, не да бъде умъртвен. Страданието в чист вид е главна цел на тая идея.

Въпреки предупрежденията, на 16 юни 1943 г. 17-годишният Кирил Стаменов намира в землището на с. Киселица, Кюстендилско луксозна кутия с шоколадови бонбони, която избухва в ръцете му и откъсва пръстите на двете му ръце. След точно десет дни при с. Новоселци, Видинско 14-годишният Геро Вутов съзрял красива писалка, която, при отвинтването на капачката, също избухва, като го лишава изцяло от пръстите на двете ръце и обезобразява лицето му. Същият е и случаят със Зарко Белев, героя от романа "Воля" (1956) на Митко Горчивкин, написан по истинска история. Психозата от избухливите играчки държи нащрек българските деца още десетилетие-две след края на Втората световна война.

оригиналният текст и коментарите са във вестника на ямболлията Сашо Дончев тук : http://www.segabg.com/article.php?id=680905