Кръстан Дянков разказа, че в Ню Йорк имало Клуб на тримата читатели (The Three Readers Club) и тримата (Clifton Fadiman, Sinclair Lewis, Carl Van Doren) издавали сборници с най-хубавото, което те са прочели, понеже сам човек ще се удави в океана на издаваните англоезични книги. Тодор Вълчев каза, че такова нещо у нас не може. Кръстан каза, че може. Аз нищо не казах. По-късно в САЩ се появи телевизията и първата телевизионна игра беше: питат те нещо, ако знаеш отговора, вземаш $1000 или играеш за $2000 и ако не уцелиш отговора, нищо не вземаш. Можеш да удвояваш – 4, 8, 16, 32 до $64 000. Можеш все да познаваш до 32 000 и да ги вземеш или нищо да не вземеш, ако сбъркаш на финалния въпрос за $64 000.
Появи се лафът “въпрос за $64 000″ и лафът е жив, но играта умря, когато стана скандал, че Карл ван Дорен, един от “тримата читатели”, знаел предварително отговорите и играта била нагласена, но това още не беше станало, когато Кръстан каза, че нито той, нито Тошока, нито аз ще оглавяваме нашия клуб на тримата читатели, това му било намерението. Тошока му каза да си издаде сборник “Избрани 400 намерения на Кръстан Дянков”, а аз да си издам сборник избрани уволнения, щото четири пъти ме бяха изпъдили като студент. Можехме всичко да си казваме един на друг, понеже, след като постъпих в БТА, придърпах Тошока, после двамата придърпахме Кръстан в БТА. Не станахме тримата читатели, но си останахме тримата приятели.
Изведнъж – тревога откъм залата с телексните машини на БТА – ТАСС започва да предава 115 части реч на Хрушчов, който тогава беше в САЩ. По правило вестниците се употребяваха да ти завият нещо в бакалницата или рибарницата или за тоалетна хартия, но всяко правило има изключения и ценна колекционерска находка беше един брой, в който черно на бяло пишеше “Делегатите скандират Ка-пе-ес-ес, Бе-ка-пе, всички стават крави” (вместо стават прави) и в друг брой вместо пребиваването “Преебаването на българската партийно-правителствена делегация в Москва бе изключително полезно и приятно”. Сега няма такова колекционерство, понеже вестниците бъкат от нецензурни думи, каквито тогава бяха streng verboten.
Разследваха кой е виновен за отпечатания гаф, но нямаше виновник; Алберто Моравия е написал за необяснимите капризи на техниката. Разказът му е за необяснимото поведение на един грамофон. Аз съм компютърен невежа, но вчера един специалист ми каза: Няма обяснение защо така прави твоят компютър; рестартирай.
Понеже оглавявах дежурния преводачески екип, сверявах дума по дума оригинала с превода, да не допуснем гаф. Хрушчов говореше експромпт и беше казал “Ще ви задминем, повтарям, защото повторението е майка на знанието, гласи съветската поговорка”. Знаехме, че поговорката не е руска, нито украинска, камо ли съветска, не знаех що да сторя с този гаф, когато вратата се отвори, влязоха непосредственият ни началник Алеко Големанов и административният директор на БТА Перчев да търсят стол без тенекиено номерче от инвентаризацията и аз ги изпъдих. Алеко не се обиждаше, смееше се, когато казвах, че началниците биват непосредствени и посредствени. После той се върна с друг човек, непознат, заобяснява, че той, Алеко, си стягал багажа за кореспондент на БТА в Атина и непосредствен началник вече ще ми е непознатият, който се казвал Петър Кожухаров, той щял да пише като ПК, както аз пиша като ДИ, и да му намеря стол, щото той ще ни оглавява, и аз ги пратих на майната им да я оглавяват. Аз оглавявах екипа на преводачите и трябваше на моя отговорност нещо такова да направя с гафа на Хрушчов, че да не ни накажат, а нямах право да съкращавам, нито да променям текста. По-късно се заговори в международните новини за губернатора на Калифорния и на тръбата, от която падаха ролките с телексните емисии на 27 информационни агенции, аз залепих бележка преводачите да го изписват Роналд Рейгън. На другия ден преводачите пишеха Рийган – така наредил непосредственият мой началник, който скъсал моята бележка и сложил своя – да се изписва Рийган. Аз пък скъсах неговата бележка, после той моята и така няколко дни, след което той ми донесе един много дебел речник Webster и ми показа, че “еа” се произнася “ий”, както в tea (чай), аз мога ли да възразя? Не можах. После от посолството на САЩ Кръстан го поканиха в САЩ, щото беше превел много и много хубави книги и много хубаво, но големите началници вместо Кръстан пратиха Петър Кожухаров и Кръстан до края на живота си не отиде в САЩ. Междувременно ТАСС започна да пише Рейгън, а не Рийган, както ме бе поучавал Петър Кожухаров, и това свое поражение той не ми прости, видеше ли ме по коридора, влизаше в тоалетната, за да не се срещнем. Петко Бочаров си умираше от смях. Той като мен стоеше до тръбата и беше “тръбач”. Веднъж, узнал, че ще ни посети Тодор Живков, Петко се втурна и ме излъга “Амелия те вика да ти каже нещо, стани и иди при нея, аз ще те заместя”. Амелия беше телетипистка, една от заподозрените, дето “всички стават крави” и “преебаването” вместо пребиваването. Амелия не беше виновна за гафовете, но тя беше много хубаво момиче и аз хукнах към Амелия, а Петко ме замести на тръбата и се ръкувал с “първия”, правейки метан, както го заснел бетеанският фоторепортер, докато пренебрегнатият Петър Кожухаров гледал завистливо.
Някои от тези хора вече ги няма, с тях ни раздели смъртта, с други ни раздели животът. Петко започна да прави метани на Бойко Борисов, както Кеворк в неговата “Всяка неделя”. Но всички дрязги, амбиции и “доноси” ги отнесе вихърът на времето.
Ако ви питат за “Отнесени от вихъра”, кажете както Карл ван Дорен, че това е хубава книга, понеже е за Юга, който загубил войната със Севера, който я спечелил. Лузърите са по-обаятелни от уинърите, които винаги лъжат. България е обаятелна – тя е лузър във всички войни, макар винаги победител в битките на бойните полета.
Почвам да симпатизирам на “ранобудните студенти”, понеже са лузъри. Вярно, досаждаха ми, минавайки с думкане и пищялки под моя прозорец, с тъпото си улично театро, с това, че се обявиха за млади, умни и красиви, а са само първото. С гафа си Списък на български журналисти, които да не бъдат четени, се направиха на Жданов и Гьобелс. С гафа си, дето сложиха верига с катинар на университета и пуснаха вътре бившия US посланик James Pardew. Пардю, като се върне във Вашингтон, да отиде да се помоли за вас, мили ранобудни студенти, в църквата “Сейнт Джуд”. Ако не я знае, ще му обясня – църквата е недалеч от Държавния департамент и на много приятно място.
Сейнт Джуд е покровител на несбъднатите желания и на каузи пердути като вашата, мили ранобудни. Дослуша ми се “Хей, Джуд”. Защото във вашата кауза за свобода и справедливост вие вярвате горещо, не сте хладни, а в песента на Джон Ленън има куплет за хладните:
For well you know
that it’s a fool
who plays it cool
By making his world a little colder ….
James Pardew plays it cool, he is a cold fish, каквито са всички посланици. Той не знам какво ви е казал (море, аз ли не знам дъртия шпион, “агент на четири разузнавания” според доносите в досието ми), ако ви е казал излъчете си лидер, знайте, че лидерът ви ще получи стипендия за САЩ, където няма да общува с младите, казващи Occupy Wall Street, а ще се върне обезкостен от бунтарство като бившия бунтар Емил Кошлуков.
В Book Review и New York Times за най-харесван герой в англоезичната литература от 1900 г. насам излeзe “Великият Гетсби” на Скот Фицджералд. Има по-чисти души като Атикъс Финч (номер 7 в класацията) от “Да убиеш присмехулник”. Има и по-обичани като Холдън Колфийлд (номер 2) от “Спасителят в ръжта”.
Но Джей Гетсби въплътил мечтата да съчетаеш идеала и злодеянието. Той тръгнал от местенце в Средния запад, затънтено като Догпач в комикса Li’l Abner. Воювал в Европа през Първата световна война, върнал се и направил пари по класическия способ – с измама. Нагласени мачове, контрабанда. Заживял в Лонг Айлънд, където в годините на рагтайма и забраната на алкохола посрещал богатите, младите и красивите. Зад момчешката си усмивка Джей Гетсби знаел най-много за мястото, наричано свят. Нека германският писател от български произход Илия Троянов пише “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Вас, ранобудни, отвсякъде ви дебнат желаещи да ви оглавят, ултраси-изродчета да ви подкрепят, че въргал да стане с полицаите, които са свръхтолерантни към вас. Стига сте скандирали “Оставка!”, както родителите ви скандираха “Бе-ка-пе!” и ставаха крави. Вярно, в правителството издишат, прикъткаха слагача Пеевски за срам на срамотиите. И лъжат – в новия бюджет повече пари за подслушване, а уж се възмущаваха от подслушването на Цвъ-Цвъ и “генералът наш”.
Марш! Оставка!, иде ти да викнеш.
Шибаният митинг на Орлов мост в подкрепа на Орешарски беше свръхлицемерие барабар с лицемерното извинение на Сергей Станишев към турците. Ердоган ще си го премести. И Турция ще премести. От югоизток на северозапад. В Косово Ердоган каза, че Турция е Косово и Косово е Турция, Ердоган знае, че кюрдите ще превземат Югоизточна Турция, но Турция държи Европа за топките с новия жп тунел под Босфора, страшно важен трансконтинентален път, и шибаното НАТО пръста си няма да мръдне да защити териториалния интегритет на сегашната, граничеща отвсякъде със себе си България.
Омайват ни, повтаряйки “демокрация, демокрация”, както се повтаря една и съща музикална фраза в омайното “Болеро” на Равел. И аз като Явор Дачков искам да слушаме Бах. Но това няма да стане. Така че, чао. Станете прави, станете крави! Мууу!
Димитри Иванов
В. Сега