Борислав Ненов: Вчерашни истории
Неделя, 10 Ноември 2013 01:53В полога на Перестройката
Един приятел, бивш народен представител във Великото народно събрание и после в следващото Народно събрание, ми прати факсимиле от наш състудент, който писал до Държавна сигурност.
Писал бързо и чевръсто - какво сме говорили на маса в "Бъчвите", как сме обидили държавното и партийното ръководство и това не било за пръв път. Състудентът ни заработил явно някой лев от тайната полиция. В изпратеното ми факсимиле от архивите на Държавна сигурност имаше и името му, само че то нищо не ми говореше.
Приятелят ми, поне в ония години беше такъв, обясни - имали някакъв такъв Васил в тяхната група. Те учеха немски език, ние френски, другите - английски, така бяхме пръснати в потока на "Българската филология" в Пловдивския университет.
Че тоя мърляч заработил някой лев, майната му. Друг един, по време на бригада в село Царимир, обаче ни докара на крака някакъв старши лейтенант от Държавна сигурност.
Спяхме в бараки по двадесетина души. Къпехме се след вечерна смяна с ледена вода - банята бе на двора на бригадирския лагер, а мадамите свършваха с пълненето в пластмасови тубички на знаменития шампоан "Коприва" много по-рано, и каквото имаше от слънчевата вода отиваше за красотата им.
Така беше справедливо, разбира се,нали после искахме да ги прегръщаме, ухаещи на парфюм. Докато се обливаха с палавата ранносептемврийска вода, хвърляхме по едно око над загражденията - за обща култура. И за тонус, понеже ние тръгвахме за цеха, в който блъскахме с цигани и турци, за да направим изсушен едър лют пипер и ябълково брашно. Циганите и турците се оказа, че вземат заплати по 400 лева, ние получихме по 85. В сушилнята беше адска жега и като се прибрахме в цивилизацията, косите ни почнаха да капят.
Но беше хубаво. Безчет жени, ние - красиви по своему, кръчмата - евтина, въпреки че селските ергени търсеха как да се сбият с нас - Царимир е голямо село, тогава при комунизма беше много богато, и те имаха самочувствието, което дават парите.
Сред нашите хора обаче имаше няколко по два метра и с ръце като лопати, за добавка бяха над 110 килограма. И то само от мускули. Още като се изправиха, ергените духнаха от кръчмата и после кротко си сърбаха ментата в другия край на заведението.
Бъдещият депутат във Великото народно събрание не съобразяваше, че сме над двайсет души в бараката за спане и плямпаше каквото му дойде - дядо му бил никола-петковист, самият земеделски трибун му бил ходил на гости няколко пъти и после си пишели редовно.
Разговор за трима души, най-много, а не за цялата барака. Вечер се прибирахме от ресторантчето с песните на Добри Чинтулов на уста и така влизахме в строя, където правеха нещо като вечерни проверки. Комсомолските босове ни гледаха накриво, но някой трябваше да влиза в жегата на сушилнята, а ние все пак бяхме в последния курс на университета.
Някои от ДКМС началниците едва имаха изкарани четири семестъра и като понабихме двама от тях, настъпи спокойствие. До момента, в който нощните приказки за Никола Петков зачестиха, въпреки уместните забележки на гаджетата ни, че ще стане някоя беля.
Старши лейтенантът дойде по обед. Ние тъкмо се припичахме на плаца, очаквайки героините на труда да се завърнат от ябълковите градини - някои от тях работеха на къра, а не само в цеха за шампоани "Коприва". Чакахме търпеливо - след малко те щяха да хлътнат с хавлиите в тенекиените бани на двора и ние да хвърлим по едно око на сапуна, който гали голите им пищни тела.
Горещо беше, но старши лейтенантът носеше костюм. С вратовръзка, с всичко. Дори пардесю държеше в ръката си.
Бараката, която го интересуваше веднага ни стана ясна. Беше ясно и това, че ще падне писане, но всеки се надяваше, че другият не е завършен мръсник и ще ни позволи да завършим университета.
Така се и оказа. Въртяхме, сукахме по белия лист, докарвахме работата все до издадените тухли - спомени на Цола Драгойчева и до това, че Българският земеделски народен съюз е верен съюзник на БКП, както пишеше в учебниците по история на Партията. Старши лейтенантът съскаше, но в крайна сметка тресна вратата и отпраши със служебната лада.
В бараката обаче легна гадна тишина. Шишето като всяка вечер се въртеше, но мълчанието не изчезваше. Някой от нас бе снесъл и можехме да изчезнем от Алма матер. за броени минути. След четири години блъскане из дебрите на филологията и похарчени пари на бащите ни.
Един неиздържа на тишината и разби шишето в стената на бунгалото, сетне излезе да се напие някъде сам. Никакъв героизъм нямаше, разбира се годината бе 1987, в Съветския съюз бяха извадили на светло жертвите на Сталин и уж се затопляше идеологически.
Когато работата е наполовина е най-объркано. Остана ни да гледаме циците, обливани щедро с вода и сапун, преди да изкараме смяната си и да им се порадваме в тъмното.
Слушалката изскочи през късната есен - замина на екскурзия в Куба. Даже после написа пътепис във вестник "Народна младеж" за Острова на свободата.
Беше ни лъгал, че баща му е градинар в резиденция "Кричим", а той бил там шеф на охраната.
После се пръснахме из страната. Той обаче остана като учител в Пловдив - можел да си избере, което училище поиска.
Играта се завъртя на бързи обороти - Огнян Сапарев, великолепният теоретик на литературата и много добър литературен критик, дисидентът на Алма матер, се оказа агент на Шесто управление, и това със задна дата ни обясни, защо БСП го подкрепи за шеф на Националната телевизия. Пак после, доцент, пардон, професор Сапарев, бе избран на два пъти за ректор на Пловдивския университет. Преди него или след него, не помня вече, постът държеше професорът по морфология Иван Куцаров - също човек на Държавна сигурност.
Миналата година и професор Клео Протохристова се оказа агент Жана и не счете за нужно да обясни нищо, нито на бившите, нито на сегашните си студенти.
Оная барака в Царимир може и да стои още. Вероятно и оная злокобна тишина се е спотаила в някой ъгъл. Ако решим да влезем някой пловдивски бизнес-офис, за да търсим спонсорство за някоя книга, може би ще се натъкнем на човека с костюма и пардесюто посред лято.
А си мислехме, че има някакъв смисъл...
Tagged under