Ставало е дума, нерядко, за депутатщини и едва ли учудва някого недотам ласкавия неологизъм, щом са факт, печален факт, депутатщините. Не е възможно просто да наречеш инак, някак по-въздържано, ежедневните депутатски безобразия, вчерашни или днешни. Като се почне от хонорарите на Ахмед Доган за „Цанков камък” и се стигне до тефтерчето на Филип Златанов, става дума все за депутатщини. А друг въпрос е, че комай на всяко парламентарно заседание, ще се изяви я бившият министър Атанасова, я някой като незабравимия Яне Янев, който поне ще те разсмее, ако не съумее да те ядоса. Депутатщините, оказва се, са присъщи дори на хора, които минаваха за сериозни, като трезвата Лиляна Павлова, да речем, или неусмиримият Антон Кутев. Само че не за глупостите или несъразмерните жестове на този и онзи депутат, или на целокупното депутатско тяло, ми е думата сега, находчиво наречени „депутатщини”, а за други безобразия. Идващи, трябва да призная, от най-неочакваното място, идващи, очевидно е и това, съвсем не навреме, та е съвсем в реда на нещата да ги наречем „синдикатщини”. Не бих могъл да нарека инак съвсем неочакваните и някак абсурдни претенции на синдикатите в мига, в който най-сетне се намери правителство, което да се реши да съкрати раздутата администрация. Неочаквани са тези претенции, защото не друг, а тъкмо синдикатите, нееднократно са заявявали, че са нужни съкращения в администрацията. А абсурдни са тези претенции, защото пак синдикатите са длъжни да знаят, че нашенската администрация е разминаваща се, несъответстваща,  на европейските норми и традиции. Длъжни са да го знаят, защото тъкмо раздутата, непропорционална администрация, гълта бюджетните средства, които биха помогнали на не едно съсловие да преодолее, поне частично, мизерията. Работата на синдикатите, основното им задължение, е в това: в защитата на труда, в опазването на приоритетите на трудещите се. Те не вършат добре своята работа, разбира се, ако наместо да опазват труда на хората, защитават партизанлъка, нароил ненужната администрация. Публична тайна е, че тъкмо партизанските страсти, вилнеещи всякога със страшна сила у нас, са основната причина за разкриването на още и още чиновнически места. Вече и децата знаят, че всяка родна партия, докопала се до властта, бърза да устрои на топли местенца приятели, партийци и роднини, все хора некомпетентни, но пък наши, верни на партията. Случаят с калинките, бръмбарите и поповите прасета по времето на ГЕРБ е съвсем показателен, убедихме се нагледно, че и в ХХІ век, в цивилизована Европа, е възможно да има хора без дипломи по върховете на държавната власт. А не бива да пропускаме и това, че много от тези, които са се сдобили някак с диплом, са съвършено некомпетентни, отчайващо некомпетентни, ужасяващо некомпетентни. В този смисъл, няма нищо по-логично, по-навременно, от една смислена административна реформа, особено след като е налице огромен управленчески провал. И дискутираните десет процента, струва ми се, изобщо не са фатални или страшни, а някак милозливи, щом е ясно, повтарям, че администрацията ни е ненормално раздута. Това съвсем не са голословни твърдения, щом се знае, че тя надхвърля 120 000 души в държавните ведомства, като освен тях има стотина хиляди чиновници и в общините. В други държави от Европейския съюз, например Нидерландия, чието население е два пъти по-голямо, в държавната администрация са заети едва 40 000 души. И, уверявам ви, тя работи далеч по-добре, по-надеждно от нашата, а е така не само там, така е и в комай всяка друга европейска държава, оптимизирала навреме и разумно администрацията си. Стара истина е, че раздутият щат не прави администрацията по-ефективна, а напротив, прави я по-тромава, по-неработеща. Раздутият щат ражда бюрокрация, администрацията „израства” до бюрокрация, благодарение на раздутия щат, а прекалено раздутият щат вече е същинско престъпление. Защото гълта бюджет, гълта фондове, защото отнема приоритети, съсипва политики, убива социалната политика, преди всичко, унищожава възможността за справедливо разпределение на бюджетните средства. Без да претендирам, че съм изчерпателен или достатъчно задълбочен, мисля че обясних някак защо и доколко необосновани и чак абсурдни са претенциите на синдикатите. Спокойно можем да ги наречем „синдикатщини”, а и по-обидно би могло да е отношението ни към тях, щом е пределно ясно, че поведението им, ако не друго, е поне неадекватно. Ако не друго, казвам, защото би могло да се предположи, че те обслужват някого, че защитават нечии нечисти сметки, в ущърб на работещите хора, че и те мачкат мачканите от лошо работещата държава хора. Да, държавата работи лошо, ограбва труда ни, наместо да го защитава, а раздутата, мързелива и некомпетентна администрация има решаващ принос за тази аномалия! Синдикатите са длъжни, ако са истински синдикати, да противостоят на тази държава, на тази администрация, на тази аномалия, а не да опазват, защитават натрупаните безумия. Опазването на безумията, особено ако са дълго трупани безумия, е също безумие, което е малко да наречем „синдикатщини” . Синдикатите, не се боя да го кажа, ще извършат престъпление, ако наместо да подкрепят безспорно належащата административна реформа й се противопоставят. Сторят ли го, спомогнат ли за провала на едно добро начинание, вече ще е ясно всекиму, че те защитават не интересите на трудещите се хора, а свои, или нечии интереси, онези, пак синдикални интереси, с обратен знак. Не твърдя, че е непременно така, но би могло да е така и това вече е тревожно, много тревожно, щом е ясно, пределно ясно, че опазват статуквото тези, които са длъжни да воюват за преодоляването му. Синдикатите, българските синдикати, да се надяваме, ще се отърсят от синдикатщините и ще подкрепят административната реформа! Ще ми се да вярвам, че ще е тъй, че има, все пак, кой да защити, поне мъничко, работещите хора, кой да опази, поне мъничко, труда им. Ще ми се да вярвам, защото инак моралната мизерия, в която сме затънали, ще е още по-непроходима, съвсем непроходима…