Решението подлежи на обжалване. Дали става дума за политическо уволнение? Или толкова, колкото и за контра на политическо назначение? Затова даваме възможност за подробно изложение на Решението на Административен съд Ямбол
№ 192
Ямбол, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Ямбол - I състав, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав:
СЪДИЯ:ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА
При секретар КРАСИМИРА ЮРУКОВА като разгледа докладваното от съдия ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА административно дело № 20237280700257 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от Закона за държавния служител (ЗДСл), вр. чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на К.М.К. *** против Заповед № ЧП-СП-* ** от 30.08.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане, с която на основание чл. 12, ал. 1 и ал. 4 от ЗДСл служебното му правоотношение е прекратено в срока на изпитване. Разпоредено е със заповедта на служителя да се изплатят обезщетения, както следва: по чл. 61, ал. 2 от ЗДСЛ и чл. 50, ал. 2 от ЗДСл (ненормиран работен ден) - 2023 г., 7 дни; по чл. 61, ал.2 от ЗДСЛ и чл. 50, ал. 2 от ЗДСл (по Споразумение ) - 2023 г., 1 ден; по чл. 61, ал. 2 от ЗДСЛ и чл. 5б, ал. 2 от ЗДСл - 2023 г., 16 дни.
В жалбата се сочи, че оспореният акт е произнесен в противоречие с чл. 146, т. 5 от АПК, тъй като не е съобразен с целта на закона. Твърди се наличие и на нарушения на регламентираните в чл. 6, чл. 7 и чл. 4 от АПК принципи. Излагат се доводи, че прекратяването на служебното правоотношение на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл представлява превратно упражняване на власт, тъй като настоящият изпълнителен директор, издал процесния акт, е назначен на тази длъжност в края на м. юли 2023 г. (месец преди уволнението), а оспорващият е постъпил на държавна служба на 19.04.2022 г. и през месец август е ползвал платен отпуск от 11.08.2023 г. до 21.08.2023 г. и за така посоченото време органът не би могъл да придобие преки наблюдения за работата на жалбоподателя и за качествата, които притежава.
Поради това се счита, че прекратяването на правоотношението е незаконосъобразно, като целта е единствено уволнението на жалбоподателя – това обстоятелство обосновава наличие на основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 5 от АПК. Процесуалната незаконосъобразност на спорния акт се аргументира и с наличие на нарушение на чл. 18а, ал. 7 от АПК поради нередовното му връчване, тъй като според изложеното в жалбата, законодателят не е предвидил хипотеза на връчване пред двама свидетели, като липсва отразяване на имената и подписите на свидетелите, присъствали на отказа да бъде връчена заповедта. Материалната незаконосъобразност на оспорения акт се обосновава с нарушение на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, като се сочи, че към момента на прекратяване на правоотношението визираният в текста едногодишен срок на изпитване е изтекъл. Твърди се също неспазване на разписаната в чл. 333, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ процедура, чието приложение към конкретния казус се мотивира с позоваване на Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, М., ECLI:EU:C:2017:198 на СЕС по отправено преюдициално запитване. По изложените съображения се иска отмяната на оспорената заповед и присъждане на разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адвокат И. Д. ***, редовно упълномощена, която поддържа жалбата на посочените в нея основания и отправеното искане за отмяна. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата за незаконосъобразност на процесната заповед, които по същество преповтарят наведените в жалбата доводи. В допълнение се сочи, че докладната записка, въз основа на която е пристъпено към прекратяване на правоотношението с жалбоподателя, е изпратена до настоящия изпълнителен директор на 25.08.2023 г. (петък), а в първия работен ден след това (понеделник) е поставена резолюция за прекратяване на служебното правоотношение с К., като се сочи, че с оглед на това органът вероятно не се е запознал с качествата, които той притежава, както и с неговата последна атестация от 30.07.2023 г. Сочи се също, че установеният в чл. 12, ал. 1 от ЗДСл едногодишен срок на изпитване в случая е изтекъл на 31.07.2023 г. предвид ползваните от служителя платени и неплатени годишни отпуски в размер на 28 работни дни, приравнени в календарни на 30 дни, както и с оглед на установената с приобщените по делото болнични листи временна неработоспособност с обща продължителност от 104 календарни дни. Претендира се отмяната на оспорената заповед, ведно със сторените в
производството разноски съобразно представен списък.
Ответната страна – Изпълнителен директор на Агенция за социално подпомагане, се представлява в процеса от редовно упълномощен представител - старши юрисконсулт Д. К., която застъпва тезата за неоснователност на жалбата и иска отхвърлянето . Излага съображения досежно законосъобразността на оспорената заповед, доразвити в представени по делото в срок писмени бележки. Отделно в съпроводителното писмо, с което е изпратено заверено копие на цялата административна преписка, подписано от Изпълнителния директор на АСП - издател на спорната заповед, също са изложени конкретни съображения относно неоснователността на жалбата, съответно – за законосъобразността на акта. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид изложеното в жалбата и въз основа на събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Предмет на съдебен контрол е Заповед № ЧП-СП-2 71 от 30.08.2023 г., издадена от Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане, с която на основание чл. 12, ал. 1 и ал. 4 от ЗДСл е прекратено в срока на изпитване служебното правоотношение с жалбоподателя, като е разпоредено и изплащане на съответно посочените в акта обезщетения на служителя.
По делото са събрани писмени доказателства, приобщена е в цялост административната преписка по издаване на оспорения акт. В качеството на свидетели са разпитани лицата, присъствали на отказа от страна на жалбоподателя да му бъде връчена процесната заповед - Я.Й.Й. и Т. С. М., както и Р.Д.П.
– бивш Изпълнителен директор на АСП, които с показанията си установяват относими към повдигнатия правен спор факти. Свидетелката Й., заемаща длъжността Директор на дирекция „Човешки ресурси и връзки с обществеността“ в АСП, заявява, че е виждала жалбоподателя К. само веднъж във връзка с работата си, когато е повикан в агенцията за среща с изпълнителния директор относно връчване на заповед за освобождаването му в изпитателния срок. Й. сочи, че лично е прочела на глас текста на заповедта в присъствието на оспорващия, както и на изпълнителния директор и на заместник–изпълнителния директор Т.М., които също са присъствали на срещата.
Свидетелката е категорична, че след прочитане съдържанието на заповедта на К., същата му била предоставена за подпис, но той заявил, че няма да я попише и излязъл от стаята. Свидетелката твърди, че текстът под заповедта, касаещ отказа за получаване, е написан в деня, в който К. е повикан, за да му бъде връчен актът за прекратяване на правоотношението. Сочи, че съобразно установените правила заповедта се изработва в няколко екземпляра, един от които при отказ за връчване се оформя и остава в Дирекция ЧРВО, а друг без отразените подписи на свидетелите на отказа се изпраща на служителя, чието правоотношение е прекратено. Свидетелката М. – Заместник-изпълнителен директор на АСП също заявява, че за пръв път е видяла К. при връчването на заповедта за освобождаване, което се осъществило в кабинета на изпълнителния директор. Сочи, че при връчването заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е била изготвена – държала я свидетелката Й., подала му я, но той казал, че няма да я приеме, поради което по настояване на М. заповедта била прочетена на глас в присъствието на оспорващия от Й.. Свидетелката М. заявява, че след прочитането на акта К. обявил, че няма да го подпише и излязъл от стаята, веднага след което заедно със свидетелката Й. удостоверили отказа за получаване, като тя самата написала, че му е прочетено съдържанието на заповедта. Свидетелят П. – бивш ИД на АСП, понастоящем заемаща длъжността Началник на Отдел „Координация на проекти“ в Национален осигурителен институт, сочи, че познава К.К. във връзка с работата си. Заявява, че е възлагала извършване на проверка във връзка с обстоятелството, че някои от служителите не ползват отпуск, когато осъществяват дейност като общински съветници, като впоследствие е издадено и съответно указателно писмо за ползване на отпуска. Твърди, че няма преки наблюдения от работата на оспорващия, защото пряк ръководител на регионалните директори е Главният директор на АСП, който възлага, координира, контролира и оценява работата им. Твърди също, че не е запозната с изготвената на служителя К. атестация, тъй като за нея отговаря единствено прекият ръководител - Главният директор на АСП. Към момента на освобождаването на К. свидетелят заявява, че вече е заемал сегашната си длъжност в НОИ, съответно не е орган по назначаване и освобождаване.
С оглед приобщените по делото гласни и писмени доказателства, съдът намира, че процесната заповед е
надлежно връчена на адресата, като жалба срещу нея е подадена в Административен съд–Ямбол на 12.09.2023 г., поради което съдът счита, че същата е допустима за разглеждане. Видно от отбелязаното в спорната заповед, същата е връчена на жалбоподателя при условията на отказ, което е удостоверено с подписите на двама свидетели, а именно Т.М. – Заместник-изпълнителен директор на АСП и Я.Й. - Директор на дирекция „Човешки ресурси и връзки с обществеността“ в АСП. Отделно с Писмо № 94К-**-****/01.09.2023 г. до адреса на оспорващия по куриер е изпратен оригинал на Заповед № ЧР-СП* **/30.08.2023 г., ведно с оригинал на Заповед № ЧР-*-*** ** от 30.08.2023 г. за прекратяване на неплатен отпуск. На 11.09.2023 г. пратката е получена лично от К. без забележки относно вида и съдържанието (л. 26), а жалбата е депозирана директно в съда на следващия ден – 12.09.2023 г. Следователно, налице е редовно връчване на акта лично на неговия адресат съобразно разписаните в чл. 18а, вр. чл. 61, ал. 1 от АПК способи и срокове, а жалбата е подадена в срок от неблагоприятно засегнато от акта лице пред компетентния съд.
Разгледана по съществото, същата се преценя като неоснователна, предвид следното:
По делото не е спорно, че жалбоподателят е назначен на длъжност „Директор“ на Регионална дирекция за социално подпомагане, гр. Ямбол със Заповед за назначаване № ЧР-**** от 15.04.2022 г. на ИД на АСП, считано от 19.04.2022 г. Не се спори също, че с назначаването му на посочената длъжност К.К. постъпва за първи път на държавна служба, което се установява и от саморъчно попълнената и подписана от него декларация с дата 15.04.2022 г., налична в приобщената по делото административна преписка. От приложените в преписката болнични листове и заповеди за ползване на отпуск се установява, че за времето преди прекратяване на служебното правоотношение,
оспорващият е ползвал законоустановени отпуски по смисъла на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл, както следва: по представени пред работодателя болнични листи – общо 129 дни отпуск за временна неработоспособност с приспадане на анулирания БЛ за времето от 29.08.2022 г. до 27.09.2022 г. (30 дни), както и полагаем платен и неплатен годишен отпуск – общо 29 дни, сумарно възлизащи на 158 дни, или около пет месеца.
При тези данни съдът намира, че оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган – Изпълнителния директор на АСП, който се явява орган по назначението по смисъла на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, предвид обстоятелството, че оспорващият е назначен на съответната длъжност със Заповед за назначаване № ЧР-**** от 15.04.2022 г. на ИД на АСП, считано от 19.04.2022 г., респ. той е компетентният орган по прекратяване на служебното правоотношение със служителите в ръководеното от него ведомство.
Спазена е и установената в чл. 108, ал. 1 от ЗДСл писмена форма на акта за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя, като в него изрично е посочено правното основание за прекратяване – чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, придобитият ранг на държавна служба, както и че на служителя се дължи изплащане на съответните обезщетения, посочени в заповедта. Изложени са фактическите и правни основания за издаването - мотиви се съдържат в самата заповед, където е отразено, че правоотношението се прекратява в изпитателния срок, т.е. същата от формална гледна точка е мотивирана.
При издаване на обжалвания административен акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Спазен е и материалният закон и неговата цел.
Не могат да бъдат споделени изложените в жалбата доводи, поддържани в проведеното по делото на 30.10.2023 г. открито съдебно заседание, че хипотезата, при която е осъществено връчването на акта при условията на отказ, се подвежда под разпоредбата на чл. 18а, ал. 7 от АПК. Съобразно правилото на чл. 61, ал. 1 от АПК административният акт, съответно отказът да се издаде такъв, се съобщава по реда на чл. 18а в тридневен срок от издаването му на всички заинтересовани лица, включително на тези, които не са участвали в производството. В сочената разпоредба на чл. 18а от АПК са уредени начините за съобщаване, като една от предвидените в нея възможности е устното уведомяване - чл. 18а, ал. 7 от АПК, разписващ, че съобщаването може да се извърши чрез устно уведомяване по разпореждане на административния орган или на съда, което се удостоверява писмено с подпис на извършилото го длъжностно лице; писменото удостоверяване се прилага към преписката или делото и на адресата се съобщава, че може да получи документите или книжата в седемдневен срок, след изтичането на който те се смятат за връчени. При анализа на цитираната нормативна уредба категорично се налага извод, че хипотезата на устно уведомяване и хипотезата на лично връчване на издаден административен акт са два съдържателно различни и самостоятелни начина за съобщаване на издаден административен акт, както основателно сочи ответникът. В случая от гласните доказателства по делото, (на които съдът дава пълна вяра, тъй като същите са безпротиворечиви, в унисон помежду си и съответни на приобщените писмени доказателства), безспорно се установява, че органът по назначаването е поканил служителя в служебния си кабинет в присъствието на двама свидетели, за да му бъде лично връчена заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение за длъжността Директор на РДСП – Ямбол. Текстът на заповедта е бил прочетен на глас от Директор на дирекция ЧРВО при АСП с цел запознаване със съдържанието на акта, но К. е отказал да го подпише, напускайки кабинета на изпълнителния директор на АСП. При тези данни следва да се приеме, че оспорената заповед е връчена от органа по назначаването на К. в условията на отказ в присъствието на двама свидетели, което е удостоверено със саморъчно поставените им подписи под текста на заповедта, за което е налице и устно изявление при разпита им като свидетели в проведеното по делото открито съдебно заседание. Независимо от факта на удостоверяването на отказа за връчване, са предприети действия и по съобщаване на акта по реда на чл. 18а, ал. 8 от АПК, а именно чрез изпращането му с Писмо № 94К-**- **** от 01.09.2023 г. по куриер, като куриерската пратка, съдържащата писмото, ведно с процесната заповед и акт за прекратяване ползването на разрешения отпуск, е получена от К. на 11.09.2023 г. Предвид изложеното до тук, съдът счита, че актът е постановен при спазване на разписаната в закона процедура, като не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обуславящи отмяната на акта на това основание. Не се констатира да са допуснати други нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на акта с характер на съществени по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК, които да са основание за неговата отмяна.
Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗДСл всяко служебно правоотношение, възникнало за първи път, може в едногодишен
срок да бъде прекратено без предизвестие от органа по назначаването. По същество текстът въвежда изпитателен срок, установен в полза на този орган, в рамките на който да прецени качествата на служителя, необходими да изпълнява служебните функции и задачи именно като служител по служебно правоотношение. Нормата е императивна и е приложима при първоначално назначаване за всички категории служители. Съгласно константната практика на ВАС прекратяването на правоотношението на основание чл. 12 от ЗДСл е право на органа по назначаване, което той упражнява по целесъобразност с оглед качествата, показани от служителя по време на работата му. За реализирането му е достатъчно да е налице първо назначаване на кандидата като държавен служител и трудов стаж, по-кратък от едногодишния изпитателен срок, като срокът на изпитване не тече по време на законоустановен отпуск. В поставения за разглеждания случай са налице и двете предпоставки от нормата на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл - жалбоподателят е назначен за държавен служител за първи път и не е изминала една година от датата, на която е встъпил в длъжност.
Доказателствата по делото недвусмислено сочат, че постъпването на държавна служба от страна на жалбоподателя е осъществено на 19.04.2022 г. и в този смисъл едногодишният изпитателен срок би следвало да изтече на 19.04.2023 г. За времето преди прекратяване на служебното правоотношение оспорващият е ползвал законоустановени отпуски по смисъла на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл, както следва: по представени пред работодателя болнични листи – общо 129 дни отпуск за временна неработоспособност с приспадане на анулирания БЛ за времето от 29.08.2022 г. до 27.09.2022 г. (30
дни), както и полагаем платен и неплатен годишен отпуск – общо 29 дни, сумарно възлизащи на 158 дни, или около пет месеца. При тези данни и с оглед правилото на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл, изпитателният срок в конкретния случай изтича на 19.09.2023 г., а правоотношението с жалбоподателя е прекратено, считано от 31.08.2023 г., т.е. в установения с нормата едногодишен срок на изпитване. В този смисъл, работодателят не дължи мотиви за прекратяване на правоотношението в срока за изпитване, като не е необходимо да бъде отразено в какво се изразява несправянето на служителя с работата, за която е назначен. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл предоставя възможност на работодателя да прекрати правоотношението със служителя, без да излага конкретни съображения. Срокът на изпитване е предвиден изцяло в полза на органа по назначаването и ползваният от служителя отпуск следва да се преценява само с оглед спазване на срока за прекратяване на правоотношението и именно в този смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл. Прекратяването на служебното правоотношение в рамките на този срок е правомощие на органа по назначаването, който няма задължение да мотивира взетото решение. Преценката е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Освен това впечатленията от качествата на служителя са комплексни и за разлика от предвиденото в нормата на чл. 107, ал. 2 от ЗДСл не се изчерпват единствено с оценката за изпълнението на длъжността (в този смисъл р. № 1878 от 19.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7611/2014 г. и други). Достатъчно е да са налице двете посочени предпоставки и работодателят да се е позовал на тази разпоредба, какъвто е и настоящият случай. Като фактически основания на акта за прекратяване се приемат именно наличието на тези предпоставки - първо назначаване на кандидата като държавен служител и трудов стаж, по-кратък от едногодишния изпитателен срок. Ето защо възражението за липса на фактически основания, които по своето същество представляват мотиви за прекратяването, е неоснователен. Разписаното, че срокът за изпитване не тече по време на ползването на отпуск, не може да се съотнесе към прекратяване на служебното правоотношение или пък да бъде тълкувано като забрана за прекратяване на правоотношението в този период. Предвиденото, че срокът за изпитване не тече по време на ползването на отпуск има връзка единствено с възможността на работодателя да преценява качествата на служителя в пълнота. Разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл изключва от срока на изпитване времето на ползвания законоустановен отпуск, тъй като през този период служителят реално не изпълнява служебни задължения и не може да се прецени служебното му поведение.
Поради това и този срок не е календарен срок, с изтичане на който автоматично се погасява правото за прекратяване на
служебното правоотношение без предизвестие, а срок, през който реално се изпълняват служебните задължения от страна на служителя. В този смисъл обстоятелството, че срокът за изпитване не тече по време на ползван отпуск няма никакво отношение към дадената на органа по назначаването възможност за прекратяване на правоотношението по време на този срок.
Правният режим, на който се подчиняват служебните правоотношения, не предвижда закрила при уволнение на държавните служители в случаите на трудоустрояване или на боледуващите от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването. При наличието на нарочна уредба на правното положение на държавните служители отклонения от нея могат се предвидят само с изрична правна норма. Аргумент в тази насока трайно установената съдебна практика черпи от законодателното уреждане на сходни хипотези на закрила при уволнение – като например в нормите на чл. 35 от ЗМСМА и чл. 200, ал. 2 от ЗОВСРБ. В разпоредбата на чл. 107б от ЗДСл е предписана закрилата при прекратяване на служебното правоотношение, като е посочено, че органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с държавна служителка, която ползва отпуск за бременност и раждане, само на основание чл. 106, ал. 1, т. 1, както и не може да прекрати служебното правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 с държавна служителка, която е бременна или е в напреднал етап на лечение ин-витро; прекратяването в този случай се допуска, ако има друга подходяща длъжност в същата администрация и служителката откаже да я заеме. С други думи, в ЗДСл не са уредени специални правила при прекратяването на служебното правоотношение в хипотезите на трудоустроен работник или служител, съответно на работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването. Отсъствието на идентична норма в ЗДСл не означава непълнота на правната уредба, даваща възможност да се правоприлага по аналогия, а сочи на неприложимост на подобна закрила. От друга страна позоваването на приетото с Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, М., ECLI:EU:C:2017:198 на СЕС по отправено преюдициално запитване и обвързването му с правните последици на чл. 333 от КТ е неоснователно. Регламентираната в чл. 333, ал. 1, т. 2 и т. 4 от КТ закрила при уволнение на работник или служител не може да бъде прилагана по отношение на служебните правоотношения по реда на ЗДСл, в който закон е предвидено единствено ограничението по чл. 107б, неотносимо към жалбоподателя. Позоваването на въведена с КТ закрила не отчита съществените отлики между трудовите и служебните правоотношения, подчинени на различен правен режим, независимо от сходния предмет - престиране на работна сила срещу заплащане и аналогията в този случай е недопустима. Фактът, че след назначаването си в РДСП и към момента на съобщаването на процесната заповед държавният служител е освидетелстван пред ТЕЛК и е с 50 % ТНР с диагноза „застойна сърдечна недостатъчност“, е ирелевантен за спора относно законосъобразността на акта – наличието на това обстоятелство не съставлява нарушение на закона, опорочаващо издадения индивидуален административен акт.
Възражението, че ответникът не е преценил ефективността на извършената от К. работа, което
противоречи на целта на закона и на принципи в АПК, е неоснователно. Както се посочи по-горе, нормата на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл предоставя право на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение с държавен служител в едногодишен срок от първото назначаване на държавна служба, без да излага конкретни съображения. Прекратяването на служебното правоотношение в рамките на този срок е правомощие на органа по назначаването, който няма задължение да мотивира взетото решение. Преценката е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Тази преценка не се обосновава от годишната оценка за изпълнение на длъжността от служителя, поради което доводите на жалбоподателя за противоречие с издадена му оценка, са ирелевантни. Неоснователен е и доводът за превратно упражняване на власт от страна на директора. По делото не е установено последният да е преследвал цел, различна от
законоустановената, респ. да е надхвърлил границите на предоставената му компетентност и съобразно целите, за които тя му е предоставена.
С оглед на изложеното до тук, заповедта се явява издадена от компетентен орган, в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора и с оглед своевременно направеното от процесуалния представител на ответната страна искане за разноски, в полза на ответника следва да се присъдят такива за юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 100 лева, определен в чл. 24, изречение второ от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Съгласно разпоредбата на чл. 168 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК свидетелят има право на възнаграждение и на разноски за явяването в съда, ако бъдат поискани от него до края на съдебното заседание, като възнаграждението и разноските се изплащат от внесения депозит. В настоящия случай разноските от свидетелката Р.П. са поискани своевременно, поради което са дължими. Предвид изхода на делото и факта, че внесеният депозит от 30 лева не е достатъчен, за да покрие направените разходи за транспорт от 130,78 лева за заплатено гориво, следва да се платят от жалбоподателя по посочената от П. банкова сметка, ***де приспаднат внесеният от жалбоподателя и изплатен на свидетеля депозит от 30 лева. При това положение дължимите разноски възлизат на 100,78 лева. В случая предявените разходи за заплащане на отпуск за граждански и обществени задължения по смисъла на чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗДСл, вр. чл. 75 от ГПК, не следва да бъде уважено, тъй като от представените доказателства се установява единствено, че за времето от 27.10.2023 г. до 30.10.2023 г. включително, когато е проведено откритото съдебно заседание по делото, на П. е разрешено ползването на два дни редовен платен годишен отпуск по реда на чл. 56, ал. 1 от ЗДСл, за което време лицето е получило съответно възнаграждение по реда на чл. 60, ал. 1 от ЗДСл.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.М.К. *** против Заповед № ЧП-СП-* ** от 30.08.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане, с която на основание чл. 12, ал. 1 и ал. 4 от ЗДСл служебното му правоотношение е прекратено в срока на изпитване и е разпоредено на служителя да се изплатят посочените в заповедта обезщетения.
ОСЪЖДА К.М.К. ***, със съдебен адрес:***, кантора 8, адвокат И.Г.Д. да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
ОСЪЖДА К.М.К. да заплати на Р.Д.П. изразходваните от нея средства за явяването като свидетел по адм. д. № 257/2023 г. по описа на ЯАС в размер на 100,78 лв. (сто лева и седемдесет и осем стотинки) по посочената от лицето банкова сметка *** „Ю. и .. … Б.“ АД: BG**BPBI**************, BIC ***.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.
СЪДИЯ: /п/ не се чете