Тази велика мисъл на Сервантес е особено актуална и днес. В човешката история има много разломни и съдбовни дати, когато се разпадат неща, които сме считали за вечни. Една такава дата за България беше 10 ноември 1989 г. От изминалите вече 34 години може да я определим като „време разделно“. Помня думите на Мъдреца и незабравим мой приятел Чавдар Добрев, който споделяше, че ще се разделим с много хора.

Така и стана. Всеки от нас пое по Пътя, който считаше за правилен. И ние, писателите, се лутахме в този лабиринт, изпълнени с мечти, надежди, илюзии, горчилки, предателства, които като „шагренова кожа“ стягаха очите и душите ни. Запазихме стари приятелства, които станаха още по-силни, загубихме хора, в които сме вярвали, открихме нови приятели.

Болката ни събираше и разделяше. Писателите като радари на Времето се доверяваха на своя вътрешен камертон. Интуитивно вярвахме на сърцата си. На това, което нашепваха сенките на дедите и бащите ни, на родовата памет. Всичко е въпрос на гледна точка, на разум и емоция, на осмисляне и отстояване, но не и на всяка цена, за да усетим правдата и на своя опонент.

В делника се сблъскваме с много реалности. От битката за Хляба до висотата на човешкото достойнство. Всички те са еднакво важни. Ние, писателите, които отстояваме лявата идея през десетилетията, не сме забравили нито за миг посланието на непоправимия романтик Хегел, че „Свободата е осъзната необходимост.“ А пред паметта на нашите мъртви приятели си мисля, че Десети ноември може би дойде и затова, че красотата е на висотата на човешките очи, а жаждата за социална справедливост ще ни помогне в безкрайния път напред – към свободата и човешкото съвършенство!

ТЕНКО ТЕНЕВ