През революционнният поглед на Юлия Латинина

АРЕСТЪТ

У Марк, който пише веднага след Юдейското въстание и е заинтересован да принизи ролята на римляните в екзекуцията на Исус, той е арестуван не от римляни, а от слугите на първосвещеника.

При арестуването си той не оказва никаква съпротива, а неговите хора се разбягали. Само някакъв човек отрязал ухото на слугата на първосвещеника (Марк, 14:47), а един юноша, завил се в наметало, вървял след Исус. Войниците го хванали, но той се отскубнал и като оставил наметалото си, избягал от тях гол (Марк, 14:52).

У Йоан, чието Евангелие е писано много по-късно и авторът е имал достъп до друго Евангелие, което не е следвало синоптичната традиция, отрядът, който арестува Исус е наречен „кохорта“ (Йоан, 18:3). Кохортата е голямо военно съединение от 400-600 души.

В извъневангелските източници, към които ще се обърнем по-късно, нещата са още по-сериозни. Така например „славянският Йосиф“ твърди, че при ареста на Исус Пилат е „избил много народ“, а „Толедот Йешу“ – че Исус е дошъл в Ерусалим с две хиляди въоръжени бойци.

Но няма да бързаме и ще се върнем към Евангелията.

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА

Веднага след ареста Исус бил отведен при първосвещеника, където, въпреки нощта, се събрал спешно Синедрионът (Марк, 14:53).

Описанието на Марк не оставя съмнение, че става въпрос именно за частната резиденция на първосвещеника: на двора ѝ по това време се греел със слугите Петър. Той проникнал тайно в резиденцията след ареста на учителя си. Разпознала го една слугиня на първосвещеника, но Петър ловко се измъкнал от петнящата го връзка.

„Когато Петър беше долу на двора, дойде една от слугините на първосвещеника и, като видя Петра да се грее, взря се в него и рече: и ти беше с Иисуса Назарееца. Но той се отрече, като каза: не зная, нито разбирам, що говориш. И излезе вън на предния двор; и петел пропя.

Слугинята, като го видя пак, почна да говори на ония, що стояха там: този е от тях. А той пак се отрече. След малко тия, що стояха там, пак почнаха да говорят на Петра: наистина, от тях си; защото си галилеец, и говорът ти прилича на галилейския. И той почна да се кълне: не познавам Тоя Човек, за Когото говорите.

Тогава петел пропя втори път. И спомни си Петър думите, казани му от Иисуса: преди още петел дваж да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като падна на земята, почна да плаче“ (Марк, 14:66–72).

Стоп. Да направим пауза, да си поемем дъх и да си представим картината, която ни описва Марк.

Както вече казахме, административният апарат на римляните бил дост рудиментарен и процесът на управление на завзетите територии, навсякъде, където можело, се давал на аутсорсинг.

Елинските градове се управлявали от избрани градски съвети, а юдейските – от синедриони, иначе казано – пак градски съвети, само че се попълвали не толкова чрез избери, колкото чрез назначения.

Дори самата дума „синедрион“ била чисто гръцка, останала още от времената, когато Юдея била провинция на Селевкидите. Синедрионът бил същият, учреден от Антиох Епифан, градски съвет, който мутирал в условията на юдейската теокрация.

Ерусалимският Синедрион бил висш законодателен, данъчен и съдебен орган на Юдея. Той бил Сенат, Конгрес, Върховен съд и апарат на Белия дом в едно лице. Ръководел се от действащия първосвещеник, а негови членове били знатни граждани и познавачи на закона.

И ето че според Марк всичките тези първи в Юдея хора, седемдесет и един души (ако става въпрос за Големия Синедрион) или двадесет и трима (ако става дума за Малкия), като оставят дом, огнище, жена и пухено легло, се събират спешно в двореца на първосвещеника, само за да съдят някакъв незначителен персонаж.

Нещо повече: действието се развива не в коя да е нощ, а в нощта на Пасхата. Това е същата нощ, в която всички евреи, събрали се в семеен кръг, празнували изхода от Египет. Същата нощ, по време на която Господ, подминавайки домовете, поразявал тези, на чиито врати нямало кървав знак. Същата нощ, в която всеки член на Синедриона, всеки почтен човек, без даже да е жрец, патриарх, ръководител на клан, всеки глава на семейство произнасял начело на масата благословия над агнето, изпечено на шиш от нар, същата нощ, в която нито един от присъстващите нямал право да напусне мястото си на трапезата преди утрото.

И ето че според Марк, 23 (или 71), най-влиятелните лица в Юдея, придърпвайки одежди, изоставили в нощта на Пасхата всичко – семейство, деца, жени, наровия шиш, безквасните хлябове, агнето – и напуснали дома си въпреки пряката забрана на Тората!

Това е все едно някой да напише, че в нощта на Рождество президентът на САЩ, Сенатът, Конгресът и Върховният съд са се събрали в пълния си състав в частната квартира на ръководителя на Върховния съд в Арлингтън, за да решат съдбата на някой дребен блогър.

Нещо повече. Това, което разказва Марк, е невероятно не само от гледна точка на психологията, но и от гледна точка на юдейския закон.

Марк твърди, че първосвещеникът е ръководел съда и затова е бил тогава в двореца си. Но това нямало как да стане!

Мишна дава съвсем категорично указание по този въпрос: седем дена преди Пасхата действащият първосвещеник напускал частната си резиденция в Ерусалим и се местел на територията на храма за ритуално пречистване [1].

Освен това Синедрионът не можел да се събира в частния дом на първосвещеника по същата причина, по която Върховният съд на САЩ не се събира в дома на неговия председател, дори ако този дом е много добър. Синедрионът се събирал само в Храма, в двора на Дялания камък, до Ксистоса. Това твърди Мишна, твърди го и Йосиф Флавий [2].

Плюс това Синедрионът не можел да се събира нощем: и не само защото през нощта вратите на Храма се затваряли. Нощните съдебни процеси били забранени от Тората. Съдебните процеси ставали само през деня, „пред слънцето“ (Числа, 25:4). Това предписание било част не само от устната Тора, а е изискване, писмено фиксирано в Петокнижието на Мойсей [3].

Може би Марк просто е измислил цялата сцена? А може би е просто невежа? Може би не знае юдейските закони, не знае, че няма как Каяфа да е бил преди Пасхата в личния си дворец, не знае, че нощните съдебни процеси са забранени от Тората, и си изсмуква нещата от пръстите?

Ще възразим: не трябва да си учен рави, за да съобразиш, че в нощта на Пасхата нито един от юдейските важни клечки няма да остави семейството си, агнето и наровия шиш, за да съди някакъв си никому неизвестен бродяга.

Друго нещо е, ако става дума за събития с извънредна важност. В такъв случай можело да се пренебрегне всичко. Шимон бен Шетах обесил в един ден осемдесет вещици от Ашкелон, нарушавайки пряко закона: и тази ситуация фигурира в Талмуда като извънредна ситуация, която изисква извънредни мерки.

Ако съдът над Исус се е състоял наистина в дома на Каяфа, причината за това е можела да бъде само една: през предните седем дена на първосвещеника не му било до пречистване. Той е бил принуден да напусне спешно територията на храма, където в същото време зилотите обръщали сарафските маси, принадлежащи на неговото семейство.

Марк не си изсмуква нещата от пръстите, но не казва и цялата истина. Това, което описва Марк не е редовен Синедрион, а военен съд, свикан спешно за да осъди заловен бунтовник.

БЕЛЕЖКИ

1. m. Yom. 1:1а. См. также: Alfred Edersheim. The Temple and Its Ministry and Services at the Time of Jesus Christ, New York, 1874, p. 307.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 4, 2.

3. b Sanhedrin 34b. M. Shekalim IV, 2; виж също: Zéev Wilhelm Falk. Introduction to Jewish law of the second Commonwealth, part 1. Leiden, Brill, 1971, p. 68.

СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА

Съдът над Исус винаги е привличал като магнит съчинителите. В Евангелието от Никодим, написано в края на IV век, процесът се превръща в дълга редица от свидетелства за божествеността на Христос. Римските знамена в това съчинение се свеждат от само себе си пред Христос, когато го водят при Пилат, и множество свидетели направо в съдебната зала разказват, че той ги е изцелил, върнал им е зрението, възкресил ги е от мъртвите. Всичко това потвърждава, че Исус е Господ и Божи син; и само злобните юдеи искат Исус да бъде предаден на смърт, защото е вършил всичките тези чудеса в събота.

В „Майстора и Маргарита“ на Булгаков именно сцената със съда е централна; в скорошната интересна книга на Хелън Дейл „Империята на грешниците“ – също. У Хелън Дейл действието се развива в алтернативна реалност: Римската империя се е отказала от робството и е навлязла във века на железниците и биотехнологиите. Там зилотите взривяват под римски танкове самоделни мини, Понтий Пилат пише молба Исус да бъде предаден на waterboarding (изтезание с вода), а защитник на Исус е най-добрият римски адвокат с добре обигран език. И, разбира се, тук също съдът над Исус е впечатляващо представление, по време на което множество свидетели отново могат да дават показания за извършените от него чудеса.

В сравнение с тези бъдещи епически платна съдът в описанието на Марк изглежда удивително. Така например Марк съобщава, че по време на съда е имало свидетели. Но той не казва нищо за техните показания. Той само твърди, че свидетелите са лъгали. „Мнозина лъжесвидетелстваха срещу Него, но свидетелствата им не бяха достатъчни (Марк, 14:56).

Това е типичен похват, добре известен на всеки адвокат по наказателни дела: ако можеш да възразиш някъде, възразявай. Но ако не можеш да възразиш, трябва да се правиш, че обвиненията са толкова глупави и неверни, че не си струва да бъдат повтаряни.

Сред всички „лъжесвидетелства“ Марк се решава да цитира само едно. Това е твърдението, че Исус е обещал да разруши Храма, построен от Ирод, и да създаде друг, неръкотворен, за три дена.

„Чухме го да говори: Ще разруша този храм, изграден от човешка ръка, и за три дни ще издигна друг – неръкотворен“ (Марк, 14:58).

Марк го цитира, за да го изтълкува в метафоричен смисъл. Под повторното изграждане на храма след три дена Исус има предвид своето възкресение, а глупавите евреи не го разбират. Изобщо Марк непрекъснато пише, че никой не разбира Исус, най-напред неговите ученици и ние ще върнем по-нататък на тази особеност на Марк.

А сега ще предположим, че в това изречение на Исус просто няма никакъв символизъм. Както казахме, Исус обещал на своите ученици с прост и разбираем език прости и разбираеми неща. Той обещал сто пъти повече къщи и жени, и деца. Той обещал вечен живот и десет хиляди грозда. Той обещал дванадесет престола. Той обещал, че последните ще станат първи.

Разкошният Храм, построен от Ирод, будел в душата на всеки ревностен евреин противоречиви чувства. От една страна, това било осмото чудо на света, център на религиозния живот, Велик чертог, а от друга страна, бил изграден от нечестиво идумейско куче.

Исус обещал, че ще унищожи порочия храм и за три дена ще построи нов. Това обещание съвсем точно напомня обещанията на гоесите от „четвъртата секта“. Един от тях, през 46 година, обещал да раздели водите на река Йордан, друг, през 52-ра, обещал да разруши стените на Ерусалим. „Обещанието „да бъде унищожен храма и да бъде създаден за три дена нов“ е от същата семантична категория. Текстът на Марк най-вероятно донася до нас съвсем истинско обещание на Исус и това обещание поставя Исус неотвратимо в редиците на „четвъртата секта“.

В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?

И така, според Марк, Исус не бил отведен първо при римляните. Той се изправил най-напред пред юдейския религиозен съд, който се събрал спешно, през нощта, в нарушение на всички мислими и немислими правила: в частен дом, в забранено време, с участието на хора, които през тази нощ не трябвало да напускат домовете си, и под председателството на човек, който в този момент трябвало да е в храма и да извършва строгия обред на пречистването.

В какво именно го обвинил този извънреден съд? И защо Марк не бърза да огласи това обвинение?

Може би го обвинил във въстание срещу римляните? Но тук има една спънка: от гледна точка на юдейския закон въстанието срещу римляните не било престъпление. Съдът на Синедриона не можел да осъди Исус за въстание срещу римланите по същата причина, по която съдът на шариата не може да осъди някой мюсюлманин за джихад.

„Еврейският закон не смятал подобни постъпки за криминални престъпления и никой еврейски съд никога не би наказал някого за това, което, от гледна точка на евреите, било безобидна или даже похвална постъпка“ [1].

Въстанието било нещо безусловно наказуемо от гледна точка на римляните, но не и от гледна точка на Тората.

Може би Исус наистина е бил обвинен, че нарушава съботата, както така живописно твърди Евангелието от Никодим? В края на краищата не нарушавал ли съботата? Нима не изцелил в събота страдащ от воднянка (Лука, 14:4), а друг път – човек с изсъхнала ръка (Матей, 12:10)?

Уви, това обвинение също не би могло да бъде предявено на Исус по простата причина, че Талмудът и Тосефта разрешават да се лекува в събота [2].

Същото се отнася и за друг епизод: „Един съботен ден Исус вървеше през едни житни полета. Учениците му късаха класове, стриваха ги с длани и ядяха зърната“ (Лука, 6:1; Матей, 12:1; Марк, 2:23).

Според Марк това произшествие, което станало в събота, предизвикало възмущението на фарисеите (Марк, 2:24).

И отново това е много съмнително за нас.

Работата е в това, че действията на Исусовите ученици съответствали строго на юдейския закон, който разрешавал да се късат класове в събота, за да бъдат изядени зърната им на място; забранен бил само системния труд за събиране на реколтата със сърпове и други инструменти [3].

Така че, въпреки твърденията на християните, обвинения за нарушаване на съботата не можели да бъдат предявени на Исус по простата причина, че даже в епизодите, описани в Евангелията, той не я нарушавал.

Какви обвинения в действителност биха могли да предявят свидетелите към Исус? Можем ли да ги възстановим, или ще трябва да се задоволим завинаги с твърдението на Марк, че са били „лъжливи“?

За да отговорим на този въпрос, нека погледнем в многобройните „Деяния“ на различни апостоли и да видим какви обвинения са им предявени.

Да се обърнем например към теста, наречен „Деяния на Андрей“ [4].

Там се разказва как македонският проконсул Вариан заповядал да арестуват апостол Андрей и от това веднага ослепял. Андрей, на когото Исус казвал да се отплаща с добро за злото, върнал зрението на проконсула. Но вместо да блгодари на Андрей за тази благородна постъпка, проконсулът веднага възкликнал: „Съвсем ясно е, че ти си гоес и смутител“ [5].

От Македония Андрей заминал за Ахея. Тамошният проконсул, като чул, че в града е дошъл човек, който възкресява мъртвите, също не се усъмнил ни най-малко в истинността на извършваните от Андрей чудеса. Той не ги оценил високо. „Той е гоес и измамник!“ – възкликнал проконсулът [6].

А когато ученик на Андрей потушил с едно заклинание пожар, родителите на му изпаднали в ужас. Вместо да се зарадват на несъмнено полезните за стопанството умения на сина си, те го проклели и го лишили от наследство. „Станал е гоес” – заявили те [7].

Много близка история се случила и с апостол Филип [8]. Първосвещеникът Анания се опитал да го арестува и, разбира се, веднага ослепял. Добрият Филип върнал зрението на първосвещеника и му предложил да се покори на Христос. Но първосвещеникът отказал категорично. „Ти си магьосник“ – заявил той [9].

За да спаси душата на Анания и да докаже, че не е прав в мислите си, Филип произнесъл заклинанието „Забартан, сабатабат, браманух!“ Земята се отворила и погълнала първосвещеника до коленете. Филип се обърнал отново към Анания с молба да спаси душата си и да признае Христос, но Анания също толкова непреклонно отговорил: „Исус е гоес!”

По повеля на Филип земята погълнала първосвещеника до кръста. „Покай се и спаси своята душа“ – молел Филип. „Няма да бъда победен от магьосничество!“ – отвърнал първосвещеникът. Дори когато Филип му обещал да съживи пред очите му мъртвец, това не направило на упорития юдей ни най-малко впечатление. „Не, няма да повярвам! – заявил живо погребаният Анания. – Ти ще то съживиш с магьосничество [10].

Аналогична случка постигнала апостол Тома [11]. Цар Миздей заловил апостола и заповядал да го подложат на изтезания. Поставили под краката му нажежени плочи, но изпод плочите бликнали извори със студена вода [12]. Апостолът, разбира се, останал невредим. Но вместо да се впечатли от станалите чудеса, царят заповядал да екзекутират гоеса и възкликнал: „Твоето магьосничество ще умре заедно с тебе“ [13].

Апостолите Яков и Петър върнали зрението на един слепец. На пръв поглед това радостно събитие би трябвало да зарадва градските власти– Вместо това те веднага заявили: „Те са магьосници“ [14].

Както виждаме, при всичките тези случаи събитията се развиват по напълно идентичен начин. Апостолите, изпълнени със Светия дух, вършат чудеса. Те възкресяват мъртви, връщат зрението на слепци, гасят огън, разтварят вратите на тъмници, светят с небесна светлина и прочее. Техните противници не се съмняват, че са извършени чудеса. Но именно това ги плаши. „Вие сте гоеси” – твърдят те.

Именно това обвинение предявява Йосиф Флавий на пророците от „четвъртата секта“. Също както проконсулите, първосвещениците и царете от „Деянията“ на Андрей, Филип и Тома той нарича пророците гоеси [15]. “Гоеси и разбойници се съединиха за общо дело“ – оплаква се Йосиф Флавий [16]. Умението да вършат чудеса е главната отличителна черта на пророците от „четвъртата секта“ и с това те са опасни.

Основателно е да предположим, че едно от обвиненията, които е повдигнал съдът на Синедриона срещу Исус, е обвинението, че е гоес. Реалният първосвещеник Анания, както и неговият литературен съименник, не се съмнявали, че Исус наистина върши чудеса. И това била неговата вина.

Забраната да се вършат чудеса била самата същност на садукейския монотеизъм във вида, в който се формирал през епохата на Втория храм. Чародействата, даже в името на Яхве, нарушавали монопола на Ерусалимския храм да посредничи пред Господа и затова били строго забранени.

„Не бива да се намира у тебе предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви, защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа“ (Второзаконие, 18:10–12).

В този смисъл, от гледна точка на традиционния юдаизъм, Кумран бил просто разсадник на магьосници. Обитателите му можели да ходят на небето. Те имали власт над Велиал, ангелите разрушители и Лилит! (11Q11; 4Q510; 4Q511; 4Q560). Разбира се, не всички гоеси произхождали от Кумран, но всички обитатели на Кумран били гоеси.

БЕЛЕЖКИ

1. Haim Cohm. The Trial and Death of Jesus, The Westminster Press, New York, 1963, p. 33.

2. b Avodah Zarah 27b-28a; M Shabbat VI 10; XIV 3–4; b Shabbat 108b-109a; виж също: Haim Cohn, указ. соч., p. 42.

3. M Pei’ah IV 4, IV 10; M Menahor X 3; виж също: Haim Cohn, указ. соч., p. 44.

4. Dennis R. MacDonald. The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

5. Dennis R. MacDonald. Посоч. съч.., 18с, 4.

6. Пак там, 22, 3.

7. Пак там, 12, 14.

8. Francois Bovon. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

9. Francois Bovon. Посоч. съч., 2, 18.

10. Пак там, 2, 19.

11. Harold W. Attridge. The Acts of Thomas, Polebridge Press, 2010.

12. Harold W. Attridge. Посоч. съч., 12, 141.

13. Пак там, 12, 163.

14. The Story of St. James, цитат по: A. S. Lewis. Acta Mythologica Apostolorum. Cambridge University Press, p 31.

15. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

16. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 13, 6.

СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

Било ли е обвинението в магьосничество единственото обвинение, което Синедрионът предявил на Исус?

Не.

Марк, както вече беше казано, подминава същността, но Лука се изпуска. У него евреите обвиняват Исус, че „развращава хората“ (Лука, 23:2). А у Йоан се употребява и друг страшен термин – прелъстяване. „Нима и вие сте прелъстени?“ (Иоан, 7:47) – питат ужасените фарисеи стражите, които отказват да хванат Исус.

Подобно на магьосничеството, развращаването и прелъстяването на избрания от Бога народ били едни от най-тежките престъпления, които човек може да си представи. Развращаването ставало чрез пророка, който демонстрира чудеса. На тези чудеса, изпратени за изпитание на хората, не трябвало да се вярва.

„Ако се издигне сред теб пророк или съновидец и ти даде знамение или чудо… да не слушаш думите на този пророк или на този съновидец; защото Господ, вашият Бог, ви изпитва, за да познае дали обичате Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа... А онзи пророк или онзи съновидец да се умъртви, защото е говорил отстъпление от Господа, вашия Бог“ (Второзаконие, 13:1–5).

Именно „прелъстители“ (πλάνοι) нарича Йосиф Флавий пророците от „четвъртата секта“ [1]. Това е стандартна за Йосиф формулировка. Пророците от „четвъртата секта“ са гоеси и планои.

Както вече казахме, прелъстяването било юридически термин, означаващ опит да бъде отвърнат Израил от монотеизма, и на-страшно престъпление от гледна тока на Тората. Пророкът, който се опита да направи това, трябвало да се предаде на херем, иначе казано – да се окачи на дърво и да се убие с камъни [2].

„Да го убиеш с камъни, така че да умре, защото се е опитал да те отклони от Господа, твоя Бог, който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Но с какво Исус е прелъстил Израил? Нима не е искал поклонение на Яхве? Нима не е бил, като кумранците, строг и ревностен монотеист? Нима не е направил от ревност погрома в Храма: "…ревността за Твоя дом ще Ме изяде" (Йоан 2:17)?

По какъв начин би могло да се прикачи обвинение в прелъстяване на човек, който пряко казва: „Ето първата заповед: Слушай, Израиле: Господ, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила!" (Марк, 12:29–30).

Да се обърнем – за да отговорим на този въпрос – към събитията, станали вече след Юдейската война. През 70 година, след падането на Ерусалим, пред фарисеите, събрани от римляните в Явне, стояла задачата колкото се може по-недвусмислено да се отрекат от своите ревностни събратя: сикарии, зилоти и бирйоним.

Изглеждало най-лесно да ги заклеймят като метежници, но от религиозна гледна точка, както вече казахме, метежът срещу римляните не бил престъпление.

Фарисеите намерили друг изход: те заклеймили въстаниците като миним, иначе казано – като еретици. В Талмуда под миним най-често се разбират юдеите християни, но още по-точно би било миним да бъдат определени като последователи на ереста за Двете Власти на Небето, с други думи – тези еретици, които смятали, че в еврейското Свещено писание съществуват двама богове: единият е трансцедентален Творец, непознаваем и невидим, а другият е негов изпълнителен директор, пълномощен представител на Монадата на земята.

От края на XVIII в. поколения християнски богослови, следвайки Волтер (но без да се позовават на него), започнали да твърдят, че приживе Исус никога не се е провъзгласявал за Господ и за Син на Бога. Всичко това са по-късни добавки. Юдеите са смятали Месията за човек, твърдели тези богослови, представата за Месията като бог била чужда на еврейското религиозно съзнание. Тя била резултат от елинското влияние и се появила, когато Исус бил преведен от арамейски на гръцки.

Тази теория била и остроумна, и добра, и напълно избавяла Исус от подозрения, че е мегаломан, но – както знаем сега след кумранските свитъци – тя имала този малък недостатък, че просто не съответствала на фактите.

По-късният равински юдаизъм наистина смятал Месията за човек, но именно защото се развивал в полемика с ереста за Двете Власти на Небето.

Типичен пример за такава ерес били кумранците. Именно те смятали своя Месия, потомъка от дома на Давид, за син на Бога, за син на Всевишния и даже за въплъщение на Господа, който ще дойде с войска от ангели върху облаци.

Сцената със съда на Синедриона ни препраща към бъдещото постановление от Явне.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк, 14:61) – пита по време на съда Каяфа. И получава отговор, който е дословен цитат от „Книгата за войната на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината: „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци“ (Марк, 14:62).

Този отговор е най-кратката формулировка на ереста за Двете Власти на Небето, така както са си я представяли кумранците. Първосвещеникът раздира дрехата на гърдите си и вика: „Богохулство!“ Веднага след това Синедрионът се събира на ново кратко съвещание (Марк, 15:1).

Както виждаме, юдейските източници в дадения случай са по-достоверни от християнските. „Исус Назорей… се занимавал с магии и развращавал и прелъстявал Израил“ [3]. Това е съвършено точна юридическа – за разлика от недомлъвките на Марк – формулировка на предявеното от Синедрионът обвинение на Исус по време на съда.

БЕЛЕЖКИ

1. 357 Иосиф Флавий. Иудейская война,, 2, 13, 4.

2. m Sanh VII 6; cм. Также: Haim Cohn. The Trial of Jesus of Nazareth, p. 299.

3. b Sanh 43a.

 

ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?

И така, отговорът на Исус пред Синедриона „аз съм Месията и ще седя отдясно на Господа“ бил богохулство и прелъстяване на Израил и като такъв бил достатъчно основание за екзекуция по юдейските закони: убиване с камъни след окачане на дърво.

Защо тогава Синедрионът не екзекутирал Исус – чест, която след това Талмудът му приписвал?

Марк, Лука и Матей изобщо не обясняват този парадокс. Йоан твърди, че Синедрионът не можел да екзекутира Исус, макар и много да искал, защото смъртното наказание по това време било прерогатив на римляните (Йоан, 18:31).

Това, меко казано, е фантастично твърдение.

Никъде в Мишна не се казва, че римляните са ограничавали правата не само на ерусалимския, но даже и на местните Синедриони да произнасят смъртни присъди. Точно обратното – множество страници в нея са посветени на ритуалните тънкости, свързани с произнасянето на такива присъди, като се включват и познавателни дискусии кой в случай на обесване трябва да плати въжето. Ако се вярва на Йосиф Флавий, автономията на Синедриона достигала до това, че имал правото да осъди на смърт даже римски гражданин, престъпил бариерата, преграждаща пътя на езичниците към вътрешните дворове на Ерусалимския храм [1].

Многобройни примери, че Ерусалимският синедрион е имал право да издава смъртни присъди, срещаме и в Евангелията.

Така пред Синедриона с обвинение за прелъстяване на хората, което се наказва със смърт, се изправят Петър и Йоан (Деяния, 4:5). Съдят ги, както се полага, през деня в храма. Самият Исус спасява от смърт жена, осъдена от Ерусалимския синедрион да бъде убита с камъни (Йоан,. 8:7). При всичките тези случаи авторите на Евангелията – даже Йоан – не знаят изобщо за забрана да се произнасят смъртни присъди.

Защо тогава първосвещениците Анания и Каяфа, имайки всичките основания за екзекутират сами Исус, го предават за екзекуция на римските власти?

Отговорът се състои в това, че не са имали избор.

Закон, който забранява изобщо на Синедриона да произнася смъртни присъди, нямало. Но закон, който забранява на Синедриона да екзекутира Исус точно в навечерието на Пасхата, имало.

Работата е в това, че според юдейския закон смъртната присъда за престъпления, които се наказват със смърт, трябвало да се произнася на следващия ден след съдебното дело. Поради това било забранено да се гледат подобни дела в навечерието на Пасхата. „Дела, които водят до смъртно наказание, не трябва да бъдат започвани в навечерието на Шабата или на празник“ – се казва в трактата „Санхедрин“ [2].

Иначе казано, най-вероятната причина, поради която Синедрионът решил да предаде Исус на Пилат, се състояла в това, че Синедрионът не се осмелил да чака.

И това подчертава извънредния характер на развиващите се събития. Исус не бил обикновен престъпник, когото можели да съдят по установения от закона ред, обхващащ няколко дена. Той бил лидер на току-що провалил се метеж и никой в Синедриона, нито Анания, нито Каяфа, не можел да каже колко силни са били въстаниците, и нещо повече – колко от членовете на Синедриона съчувстват тайно на Исус.

Най-лесният начин за решаване на проблема бил да предадат Исус на римляните. Подобно решение било, в много отношения, сериозен провал.

То представяло първосвещеника като римска марионетка. И проваляло цялата старателно изградена от Анания и Каяфа система за шантаж на Пилат. Разпъването от окупационните войски превръщало Исус от неудачник в мъченик и било загуба на административната война.

Но затова пък решението позволявало на Синедриона да приключи с Исус колкото се може по-скоро. То намалявало до известна степен риска неговите привърженици да пуснат в действие сиките и предотвратявало протестите на тези членове на Синедриона, които тайно – или даже явно, като Никодим или Йосиф Ариматейски – съчувствали на Месията Исус. Много е възможно второто, сутрешното заседание на Синедреона, за което споменава Марк, да е било посветено именно на въпроса как да се избегне забраната за екзекуции в навечерието на Пасхата.

Фактът, че Исус бил екзекутиран не от евреите за прелъстяване – както уверявал по-късно Талмудът, - а от римляните за метеж, бил сериозно свидетелство за трескавата бързина, с която ерусалимските власти искали да се избавят от лидера на избухналото в града срещу Пасхата въстание.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 5, 2; 6, 2, 4.

2. m Sanh 4.1, виж също: Emil Schürer, Geza Vermes, Fergus Millar. The History of the Jewish People in the Age of Jesus Christ, Volume 2, p. 223.

СЪДЪТ НА ПИЛАТ

И така, след нощното спешно заседание на Синедриона и второто – на сутринта – Исус е отведен при Пилат.

Разпитът на Исус от Пилат не прилича изобщо на съда на Синедриона. Пилат най-напред го пита фронтално: „Ти ли си Юдейският цар?“ На въпроса Исус отговаря уклончиво: „Ти го каза“ (Марк, 15:2).

Въпросът на Пилат е именно този въпрос, който трябва да бъде отправен към лидер на неуспешен метеж. Римският префект не се интересува нито от възкръсването на мъртвите, нито от тънките теологични подробности за Двете власти на Небето. „Ти ли си Юдейският цар?“

Тук трябва да кажем, че да се обявиш за владетел на Юдея без съгласието на римляните било вече преднамерено въстание, независимо от степента на успеха на операцията, и де юре, и де факто.

„Това било според Lex Julia maiestatis, приет първо от Цезар през 46 г. пр. н. е. и повторно от Август през 8 г. пр. н. е., тежко престъпление, известно като crimen laesae maiestatis, иначе казано – престъпление, което накърнява величието на императора“ [1].

Започват да обвиняват Исус „за много неща“ (Марк, 15:3). Ние отново бихме дали всичко, за да чуем тези обвинения. Но Марк отново не казва нито дума от тях. Той само съобщава, че Исус мълчи.

„Пилат пак го попита: „Нищо ли няма да отговориш? Не виждаш ли в колко много неща те обвиняват?“ Но Исус продължи да мълчи и това удивляваше Пилат“ (Марк, 15:4–5).

Досега Марк ни служеше за доста верен, макар и пристрастен източник.

Като ловък адвокат той не цитира думите на тези, които обвиняват лъжливо Исус „за много неща“, но споменава за тяхното съществуване: верен признак, че Марк се ръководи от някакъв авторитетен източник. Ние даже можем да предположим, че този източник е бил писмен и не много благоприятен за Исус, защото в устното предание тези „много“ обвинения просто щяха да се изгубят.

Той даже ни съобщава поразително верни детайли: за спешния нощен съд и за Синедриона, който се е събрал по време на Пасхата в дома на първосвещеника. Тези детайли трябва да признаем за верни, защото са много неизгодни за Марк: ако той си измисляше, нищо не би му попречило да каже, че Исус е съден през деня и в Храма.

Но този път Марк се приближава до една много важна сцена. Той има неоспоримия факт, че Исус е бил разпънат, а разпъването било чисто римска екзекуция и на разпъване го осъдил римският прокуратор Понтий Пилат.

И ето че Марк, който много иска да представи римските власти в добра светлина, прави невероятен завой: той съобщава, че независимо от това, че Исус е обвинен в crimen laesae maiestatis и че не може да възрази на нито едно от обвиненията, всемогъщият римски прокуратор е поискал да го пусне! От тържественото влизане на Месията в Ерусалим и от организирания от него погром в Храма Пилат по някакъв начин достигнал до извода, че Исус е съвсем невинен и че „първосвещениците са го предали от завист“ (Марк, 15:10).

У Матей, който пише след едно поколение, нещата стигат по-далече: Пилат моли юдеите да пусне Исус и като получава отказ, си измива ръцете с думите „не съм виновен за кръвта на Този Праведник“. В отговор юдеите викат: „Нека кръвта му тежи на нас и на нашите деца“ (Матей, 27:24–25).

У Лука Пилат казва вече три пъти: „Не намирам никаква вина в този човек“ (Лука, 23:4).

А в Евангелието от Йоан, написано през 90-те години, с Пилат се случва чудна метаморфоза: той защитава с всички сили Исус от злобните евреи. Римският префект даже заявява, че Исус е техният цар, на което евреите, прекомерно удивени от тази постановка на въпроса в устата на официално длъжностно лице, отговарят: „Ние нямаме друг цар освен цезаря“ (Йоан, 19:15).

Но и Йоан не е пределът! По-нататък образът на Пилат ще претърпи още по-главозамайваща метаморфоза: в множество апокрифи Пилат заедно с жена си приема християнството, среша се с възкръсналия Исус и докладва на императора за срещите си с Авраам и Исаак, възкръснали при смъртта на Исус.

Дългата редица от тези фантастични трансформации се увенчава от раздиращата душата по силата си апокрифна кореспонденция на Пилат, Тиберий и цар Ирод, които се надпреварват да преразказват християнските догми и искат да бъдат предадени на смърт гонителите на Христос. „И Царството ще отиде при езичниците, защото ние, Избраният народ, се гаврихме с Праведника“ – ще свидетелства лично Ирод в писмо до Понтий Пилат. Срещу личните писма, знаете ли, не може да се възразява: сам си е признал!

 

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ