Политическият театър не е нещо неочаквано, ако е особено драматичен политическият момент. А гласуването на оставката на правителството в Народното събрание, не ще и дума, е особено драматичен политически момент. Така е, но не биваше, все пак, политическият театър да се изроди дотолкова, че да заприлича на цирк, а накрая да се превърне и в гротеска. Случи се, за жалост, тъкмо това, защото бездарните ни политици се оказаха още по-бездарни актьори.

А бездарният актьор, знае се, съвсем без да ще, неволно, превръща в комедия трагедията, а трагедията в комедията. Горе-долу това направиха и бездарните ни политици, макар че жанрът бе някак аморфен, нито комедия, нито трагедия, трагикомедия може би, по-смешна и по-тъжна от всяка друга. Беше наистина и смешно, и тъжно, забавно, но и някак притеснително, да гледаш как се вживяват в измислените си роли измислените депутати, например.

Тъй наречените „независими депутати”, на които много се ще пак да се намърдат в парламента, спомогнаха в най-голяма мяра, за да се превърне политическият театър в цирк. Тези нещастници, подиграли се с народното доверие, видите ли, бяха най-загрижени за народа сега, когато свършва мандата им, а с туй и мимолетната им слава. Те пледираха, преди всичко, за Велико народно събрание, уж защото народът го искал, но и заради това, вероятно, че осигурява двойно повече от непрежалимите депутатски места. Въобще, всичките тия нещастници, озовали се случайно в парламента и неслучайно изневерили на партията си, бяха същински смешници, палячовци, клоуни, докато се пъчат на трибуната и дрънкат невъобразими глупости.

Е, глупости, глупости, ама удобни глупости, необходими, нужни глупости, които едва ли ще им помогнат особено, за да сбъднат мечтите си, но все носят някаква надежда. Надеждата – ако не го знаете, запомнете го! – умира последна за политиканстващия роден шарлатанин. По корем ще се влачи той, но ще докопа, за пореден път, лелеяното местенце в партийната листа. На всичко е готов той, на всякаква низост, на всякакъв подвиг, дори най-мерзкия.

Историческият Бай Ганьо, ако си спомняте, гордо заявяваше на своя опонент, че ако той целуне величеството, където трябва, той ще го целуне на още по-важно място. И, щом е тъй, родният политически шарлатанин, разбира се, лесно, много лесно, ще излъже, ще плямпа глупости, ще играе недостойна роля на политическата сцена, което се и случи в паметния ден. Не изпълненията на тези жалки, почти самодейни актьори, бяха жалки, тъжни и смешни, а и тези на големите уж майстори, дето търкат от години банките в парламента. И те се оказаха нескопосни актьори, щом зад всяка тяхна реплика прозираше партийният или личен интерес, щом така и не съумяха да ни убедят в безкористността си.

А най-трогателни, за пореден път, бяха представителите на управляващата партия, които сякаш се състезаваха да ни покажат, възможно най-убедително, че никой от тях не е научил добре ролята си. Палмата на първенството, вероятно, принадлежи на Цветан Цветанов, който с неуместен патос, произнесе реч, която приличаше на предизборна, еуфорична реч, а не на печално, прощално слово. И не стига това, ами се увлече дотолкоз, че излезе още няколко пъти на трибуната, пък и на бис го извикаха май, сред поредната словесна клоунада.

Накрая, след поредния виход, Лютви Местан иронично отбеляза, че ако бившият вицепремиер излезе на трибуната още веднъж, за да дрънка глупостите си, ДПС може да мине и без предизборна кампания. Прав е май, защото както бездарното куче, вкарва вълка в кошарата, тъй и бездарният политик, вкарва опонента си в парламента. А с тази неблаговидна роля, най-неочаквано, се нагърби и уж умният Николай Младенов, който дръпна дотолкова пламенна и тъй опрофанена реч, че биха му завидели и агитаторите-сталинисти.

Нямаше го, за жалост, най-пламенния трибун, заслужилия артист, народния артист, незаменимия и непостижим Яне Янев, чието изпълнение, никой не се съмнява, би било зашеметяващо. Нямаше го, но някак витаеше неспокойният му дух в парламента и вдъхновяваше „независимите” му партньори дотолкова, че само те, единствено те, гласуваха против оставката на любимия си премиер. А той, все още любимият за мнозина, вече бивш премиер, трябва да отбележа, се оказа далеч по-добър актьор от съпартийците си.

Не знам доколко бе театър това, но изглеждаше истински развълнуван, чак насълзен, Бойко Борисов и не разточителстваше излишно с думите, а каза точно това, което трябваше да каже. Ако политическият театър прерасна в цирк, а стигна и до гротеска, в този паметен ден, изпълнителят на главната роля, този път, се оказа на висота. Само че не тъй беше досега, за жалост, и тъкмо неговите, нескопосни изпълнения, опорочиха родния политически театър дотолкова, че да заприлича той на цирк, пък и на гротеска…