Снежната кралица
ПЪРВИ РАЗКАЗ
ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ЗА НЕГОВИТЕ ЧАСТИЦИ
Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.
Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които по сещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.“ И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.
Но някои частици продължаваха да хвърчат из въздуха и сега ще чуем какво направиха те.
ВТОРИ РАЗКАЗ
ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ
В един голям град, където имаше толкова много хора и къщи, че не всички можеха да разполагат с място за градини, и където поради тая причина повечето от жителите се задоволяваха с цветя в саксии, живееха две бедни деца, които имаха градинка, не по-голяма от саксия. Тия две деца не бяха братче и сестриче, но се обичаха много. Родителите им живееха в две съседни къщи, под самите покриви. Покривът на едната къща се съединяваше с покрива на другата, а помежду се намираше дъждовният улей. Всяка стая имаше по едно прозорче. Трябваше само да прекрачиш улея, за да минеш от едното прозорче на другото. Родителите имаха по едно голямо дървено сандъче, в което растяха зеленчуци и малки розови храсти. Във всяко сандъче имаше по един хубав храст, обсипан с чудни цветове. Веднъж родителите намислиха да поставят двете сандъчета над дъждовния улей — така че между двата прозореца цъфнаха две малки градинки. Граховите стъбла се спущаха надолу из сандъчетата, а розовите храсти се виеха около прозорците и сплитаха клоните си. По тоя начин се образуваше нещо като тържествена арка от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха твърде високи и децата знаеха, че не трябва да се катерят по тях, но затуй пък родителите им позволяваха често да си ходят на гости и да седят на малката пейка под розите. Тогава те си играеха весело.
Зиме тия игри се прекъсваха. Понякога прозорците замръзваха, но децата нагряваха на печката медни монети, залепваха ги о стъклото и там веднага се отваряше малка кръгла дупчица. През всяка дупчица надничаше по едно весело око: окото на малкото момче и окото на малкото момиче. Момчето се казваше Кай, а момичето — Герда. Лете те можеха с един скок да си ходят на гости, но зиме трябваше да слизат и да се качват по много стъпала.
Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи! Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките за-цвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим.
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които изглеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе попаднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли! Фу — извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива! Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
Когато Герда отиваше след това при него с картинната книжка, той й разправяше, че тая книжка е само за бебета. Когато пък старата баба им разказваше приказки, Кай винаги се опитваше да й възразява или се скриваше зад гърба й, туряше си очила и говореше също като нея. Той правеше това много сполучливо и разсмиваше ония, които го гледаха. Скоро момчето свикна да дразни всички съседи. То умееше да подражава говора, вървежа и лошите им привички и хората казваха:
— Това момче е умна глава!
А причината за всичко туй бяха само късчетата от дяволското огледало, които бяха попаднали в окото и в сърцето му. Ето защо той дразнеше дори и малката Герда, която го обичаше от все сърце.
Сега игрите му станаха съвсем други. Пък и той сам се промени и стана много разсъдлив. През един зимен ден, когато снегът валеше на едри парцали, Кай дойде при Герда с едно голямо увеличително стъкло и подигна края на синьото си палто, за да паднат отгоре няколко снежинки.
— Герда, погледни през стъклото — рече той.
Всяка снежинка изглеждаше много по-голяма, отколкото бе в действителност, и приличаше на прекрасно) цвете или на десетолъчна звезда.
— Виж колко хубаво са направени! — каза Кай. — Те са много по-интересни от истинските цветя, защото нямат никакъв недостатък и са съвсем правилни. Жалко само, че се стопяват тъй бързо!
Скоро след това Кай дойде с големи ръкавици на ръцете и с шейна на гърба си. Той прошепна на ухото на Герда: „Аз взех позволение да отида на големия площад, дето играят другите деца“ — и излезе навън.
На големия площад най-смелите момчета често привързваха шейните си за селските шейни и така се пързаляха много надалеч. Ех, че хубава беше тая игра! По едно време на площада се появи голяма бяла шейна. В нея седеше човек, загърнат в бял кожух и с бяла кожена шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада. Кай привърза своята малка шейничка за нея и тя го повлече напред. Бялата шейна се понесе бързо и възви зад ъгъла на най-близката улица. Човекът, който седеше в нея, се обърна и му кимна приятелски с глава, сякаш се познаваха отдавна. На няколко пъти Кай се опита да отвърже шейничката си, но човекът в кожуха му кимваше с глава и той оставаше на мястото си. Така те излязоха извън градските врати. Сега снегът започна да пада на такива големи парцали, че момчето не можеше да види нищо пред себе си. В същото време шейната полетя с бясна бързина напред. Кай дръпна връвта, за да се откъсне от голямата шейна, но напразно: неговата шейничка беше здраво вързана за другата и се носеше като вятър. Тогава той започна да крещи, но никой не го чуваше. Снегът валеше, бялата шейна хвърчеше. От време на време тя подскачаше силно, сякаш минаваше над ровове и плетища. Кай се изплаши много.
Снежните парцали ставаха все по-големи и по-големи и най-сетне се превърнаха в едри бели кокошки. Изведнъж те се пръснаха настрани и голямата шейна спря. Човекът, който седеше в нея, се изправи: това беше една висока, стройна, ослепително бяла жена — Снежната царица. Кожухът и шапката й бяха цели от сняг.
— Хубаво пътувахме с теб! — рече тя. — Но ти си цял замръзнал! Я се мушни под моя кожух!
И тя го сложи до себе си в шейната и го зави с кожуха си. Кай потъна сякаш в снежна пряспа.
— Студено ли ти е още? — попита тя и го целуна по челото.
О, тая целувка беше по-студена от лед! Тя го прониза чак до сърцето, което и без това наполовина вече бе ледено. На Кай се стори, че умира, ала туй бе само за миг. Сетне той престана да усеща студа и се почувствува много добре.
— Моята шейна! Не забравяй моята шейна! — беше първата му мисъл.
И те привързаха малката шейничка здраво за гърба на една от големите кокошки, която хвръкна след тях. Снежната царица целуна малкия Кай още веднъж и той забрави и Герда, и баба си, и всички близки в къщи.
— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх. Той й разказа, че знае да смята на ум дори с дробни числа, че знае колко квадратни мили и жители има всяка страна. А Снежната царица го слушаше и му се усмихваше и тогава нему се стори, че туй, което знае, е съвсем малко. Кай погледна нагоре към широкото небе. В същия миг Снежната царица полетя с него високо, на най-далечния черен облак. Наоколо фучеше и свиреше буря, като че пееше старинни песни. Снежната царица и Кай летяха над гори и езера, над морета и земи. Под тях ревеше студеният вятър, виеха вълци, блестеше сняг, със злокобен крясък хвърчаха черни гарвани. А над главите им светеше месечината, голяма и ясна, и Кай я гледаше през цялата тая дълга и предълга зимна нощ.
През деня той спа в скута на Снежната царица.
ТРЕТИ РАЗКАЗ
ЦВЕТАРНИКЪТ НА ЖЕНАТА КОЯТО УМЕЕШЕ А ОМАГЬОСВА
А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна в къщи? Къде беше отишъл той? Никой нищо не знаеше, никой нищо не можеше да каже. Децата разправяха само, че го видели как привързал шейничката си за прекрасната бяла шейна, как тая шейна възвила зад ъгъла на близката улица и оттам се понесла към градските врати. Ала никой не знаеше какво бе станало с него. Много сълзи се проляха за Кай, но малката Герда плака най-много и най-дълго от всички. После се разнесе слух, че той е умрял или може би се е удавил в реката, която течеше край града. О, колко дълга и тъжна беше тая зима!
Но ето, пролетта се върна, а заедно с нея се върна и ясното топло слънчице.
— Кай е умрял! — каза малката Герда.
— Не вярвам! — отвърна слънцето.
— Той е умрял, няма го! — каза тя на лястовичките.
— Не вярваме! — отговориха те и най-сетне Герда сама престана да вярва това.
— Ще обуя новите си червени обувки, които Кай още не е виждал — рече тя една сутрин, — и ще отида на реката да я питам за него.
Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка накрай града, при реката.
— Вярно ли е, че ти си взела моето малко другарче? Аз ще ти подаря червените си обувки, ако ми го върнеш!
И на момичето се стори, че вълните закимаха някак особено насреща му. Тогава то сне новите си червени обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли в реката. Но обувките паднаха до самия бряг и вълните ги изтласкаха отново на сушата. Реката не искаше да вземе от Герда най-скъпия й предмет, защото не можеше да й върне Кай. Но Герда помисли, че не е хвърлила достатъчно далеч обувките и затова влезе в лодката, която се люлееше между тръстиката, застана на самия й край и пак хвърли обувките във водата. Ала лодката не беше привързана и се отдели от брега. Герда забеляза това и поиска да скочи на сушата, но преди да стигне на другия край на лодката, тя навлезе вече в реката и се понесе бързо по течението.
Малката Герда се изплаши не на шега и започна да плаче. Но само врабчетата можеха да я чуят, а те нямаха сили да я изнесат на сушата. Те само летяха покрай брега и чуруликаха: „Ето ни! Ето ни!“ — сякаш искаха да я утешат.
Лодката продължаваше да се носи по течението, а малката Герда седеше мирно в нея по чорапи. Обувките й плаваха отзад, но не можеха да я настигнат, защото лодката плаваше по-бързо от тях.
Бреговете на реката бяха много красиви. Навсякъде се виждаха прекрасни цветя, високи разлистени дървета, зелени ливади, по които пасяха овце и крави, но никъде не се виждаше нито един човек.
„Може би реката ще ме отнесе при Кай!“ — помисли си Герда и тая мисъл я развесели. Тя се изправи на нозе и дълго се любува на прекрасните зелени брегове. Най-сетне доплава до една вишнева градина, където имаше малка къщичка с чудни сини и червени прозорци и сламен покрив. Пред вратата на къщичката стояха двама дървени войници, които отдаваха чест с пушки в ръце. Герда им извика, понеже ги сметна за живи, но те, разбира се, не й отговориха. Тя дойде съвсем близо до тях и извика още по-силно. Тогава из къщичката излезе една стара жена, която се подпираше на патерици и носеше голяма сламена шапка, цяла изписана с най-чудни цветя.
— Ах ти, бедно момиче! — каза старата жена. — Как си попаднало в такава голяма и бърза река и как си дошло толкова далеч?
При тия думи жената влезе във водата, с патерицата си издърпа лодката и изнесе Герда на брега.
Герда се зарадва много, когато се намери отново на сушата, макар че изпита лека уплаха от непознатата жена.
— Ела при мен, разкажи ми коя си ти и как си дошла тук? — рече старицата.
И Герда й разправи всичко, а жената слушаше, клатеше глава и повтаряше: „Хм! Хм!“ Но когато момичето свърши разказа си и я запита дали не е виждала малкия Кай, тя отвърна, че той не е минал оттук, но навярно скоро ще мине и затуй Герда не трябва да тъжи.
— Я по-добре си хапни малко вишни и се полюбувай на цветята в градината! Те са много по-хубави от ония, дето ги рисуват по книжките. Всяко цвете ще ти разкаже по една приказка.
И старата жена хвана Герда за ръка, заведе я в къщичката и затвори вратата.
Прозорците се намираха високо над пода и стъклата им бяха червени, сини и жълти, така че дневната светлина, която минаваше през тях, светеше в различни цветове. На масата бяха сложени чудно хубави вишни и Герда получи позволение да яде от тях, колкото си иска. И докато тя ядеше, старата жена разчесваше със златен гребен светлата й коса, която пламтеше като злато и обгръщаше хубавото й лице, кръгло и свежо като роза.
— Отдавна исках да си имам такова малко момиче — каза жената. — Ще видиш колко хубаво ще си живеем с теб!
И колкото повече тя разчесваше косата й, толкова по-малко Герда мислеше за своето другарче Кай, защото старата жена беше магьосница и умееше да омагьосва. Но тя не беше лоша и омагьосваше само понякога, за собствено удоволствие. Сега й се поиска да задържи Герда при себе си. Тя отиде в градината и размаха патерицата си над всички розови храсти. И макар че храстите бяха покрити с цветове, при това движение те потънаха мигом в земята и от тях не остана нито следа. Старата жена се страхуваше, че Герда, като види розите, ще си спомни за своите рози и за Кай и ще избяга от нея.
После добрата магьосница заведе Герда в своя цветарник. Ах, колко хубаво беше там и какво чудно ухание се носеше наоколо! Там имаше всякакви цветя, от всички годишни времена. Нито една книжка с картинки не може да бъде по-прекрасна и по-пъстра от тоя цветарник. Герда заскача от радост и игра сред цветята, докато слънцето се скри зад високите вишневи дървета. Тогава старата жена я сложи на едно меко легло с червени копринени възглавнички, пълни със сини теменужки. Момичето заспа и сънува чудни сънища.
На следния ден то пак игра на слънце сред цветята. Така минаха много дни. Герда знаеше всяко цвете в градината, но колкото и много да бяха те, все й се струваше, че едно цвете липсва. Кое именно беше то — тя не можеше да каже. Веднъж тя седеше и разглеждаше сламената шапка на старата магьосница, нашарена с всякакви цветя и най-хубавите от тия цветя бяха розите. Тях магьосницата бе забравила да заличи от шапката си, както направи това с розите в градината. Ала тъй е винаги, когато има да се случи нещо.
— Как! Мигар тук няма рози? — извика Герда и веднага побягна из градината и за-търси между цветята. Ала тук нямаше нито една роза.
Тогава Герда седна на земята и заплака. Топлите й сълзи покапаха точно на онова място, където по-рано растеше един от розовите храсти. И когато сълзите намокриха земята, розовият храст израсна мигом пред нея — също тъй свеж и потънал в цветове, както по-рано. Герда го прегърна, целуна всички рози и си спомни за хубавите рози в къщи и за малкия Кай.
— Ах, колко се забавих тук! — каза малкото момиче. — Нали бях тръгнала да търся Кай! Не знаете ли вие де е той? — попита тя розите. — Как мислите, жив ли е още?
— Да, жив е! — отвърнаха розите. — Ние бяхме в земята, където са всички умрели хора, но Кай не беше там.
— Благодаря ви — рече малката Герда и побягна към другите цветя. Тя надничаше в чашките им и питаше: — Знаете ли де е малкият Кай?
Но всяко цвете се грееше на слънце и мислеше само за своята история. Герда чу много такива истории, ала в нито една от тях не се говореше за Кай. Какво й разказа огнената лилия?
— Чуваш ли барабана? Бум! Бум! Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия й мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето й много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото й в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?
— Нищо не разбрах от това — рече малката Герда.
— Това е моята приказка — каза огнената лилия. А бръшлянът какво разказа?
— Над тесния път се издига стар рицарски замък. Гъст бръшлян расте по изкривените му червени стени и около балкона, на който стои хубава девойка. Тя се навежда над преградата и гледа към пътя. Няма роза по-свежа от нея — тая девойка е по-нежна от листец на ябълков цвят, подухвай от вятъра. Скъпата й копринена рокля шумоли. „Защо той още не иде?“
— За Кай ли говориш? — попита Герда.
— Аз си разправям само моята приказка, моя сън — отвърна бръшлянът. А какво разказа малкото кокиче?
— Между дърветата виси на две въжета една дълга дъска — това е люлка. Две хубави малки момиченца в снежнобели роклички и със зелени копринени панделки на шапките седят на дъската и се люлеят. Тяхното по-голямо братче стои право в люлката, прихванало с лакти въжетата. В едната си ръка държи чашка със сапунена вода, а в другата — глинена тръбица. То надува-гръбицата и от нея изскачат сапунени мехурчета. Люлката се люлее, мехурчетата хвърчат нагоре, обагрени с всички цветове на дъгата. Ето, последното мехурче още виси на края на тръбицата и вятърът го огъва на всички страни. Люлката се клати назад и напред. Едно малко черно кученце, леко като сапунено мехурче, се изправя на задните си крака и иска да скочи върху дъската. А дъската се издига, кученцето пада, джафка и се сърди. Децата го дразнят, мехурчетата се пукат… Дъската, която се люлее, и мехурчето, което се пука — това е моята песничка!
— Тя е много хубава, но ти говориш тъй жално и не казваш нищо за малкия Кай — рече Герда.
И тя отиде при зюмбюлите.
— Имаше три стройни и нежни хубавици сестри — разказваха зюмбюлите. — Роклята на едната беше червена, на другата — синя, на третата — съвсем бяла. Ръка за ръка играеха те край тихото езеро на ясна месечина. Те не бяха самодиви, а човешки същества. Във въздуха се разнесе сладко ухание и девойките избягаха в гората. Тогава уханието стана още по-силно и по-сладко. Из гъсталака се показаха три погребални ковчега и в тях лежеха трите хубавици сестри. А наоколо хвърчеха светулки като живи пламъчета. Спяха ли девойките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са умрели. Вечерната камбана звъни за погребение!
— Вие ме наскърбихте — каза малката Герда. — Вие миришете тъй силно, че аз не мога да не помисля за умрелите девойки. Ах, дали не е умрял и Кай? Но розите, които бяха под земята, казват, че го нямало там.
— Бим-бам-бим! — задрънкаха зюмбюлевите звънчета. — Ние не звъним за Кай, ние не го познаваме! Ние си пеем само нашата песничка, едничката, която знаем!
И Герда отиде при лютиката, която се жълтееше всред зелената трева.
— Ти приличаш на малко слънчице! — рече тя. — Кажи ми знаеш ли де мога да намеря моето другарче?
А лютиката засия и погледна Герда. Каква песен й изпя тя? Ах, и в нея не се казваше нито думичка за Кай!
— Ранна пролет. В един малък двор грее ясното топло слънце. Лъчите му се плъзгат по белите стени на съседната къща, до която блести като злато първото пролетно цвете. На двора седи на стол стара жена. Ето нейната внучка, малко хубаво момиче, й идва на гости и я целува. Целувката на момичето е по-чиста от злато — злато на устните, злато на сърцето, злато и на небето в тоя утринен час!… Туй е моята песничка! — завърши лютиката.
— Моята бедна стара баба! — въздъхна Герда. — Навярно тя тъгува сега за мен също тъй, както тъгуваше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с него. Безполезно е да питам повече цветята. Те знаят само своите песнички и не могат да ми кажат нищо за Кай.
И тя подигна малката си рокличка, за да тича по-силно, но жълтата лилия я удари по нозете, когато искаше да я прескочи. Тогава момичето се спря, погледна цветето с дългото стъбло и попита:
— Може би ти знаеш нещо за малкия Кай?
Герда се наведе съвсем близо до лилията, а тя ето какво й разправи:
— Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си! О, какво чудесно ухание се лее от мен! Горе, в малката стаичка на тавана, стои полуоблечено момиченце, което танцува. То стои ту на единия си крак, ту на другия, сякаш подпира целия свят с нозете си. То е толкова нежно, че изглежда като измама на очите. Излива вода от чайника върху някакво бяло платно, което държи в ръцете си. Това е неговият пояс. Чистотата е хубаво нещо! Бялата му рокличка виси на една кука. Тя е също изпрана с вода от чайника и изсушена на покрива. Момичето я облича, превързва около шията си жълто копринено шалче и рокличката му става още по-бяла. Виж го как стои на един крак, също като цвете върху стъблото си!… Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си!
— Това не ме интересува — каза малката Герда. — Нямаше нужда да ми разправяш всичко туй.
И тя побягна към изхода на градината.
Вратичката беше затворена, но Герда дръпна ръждивата ключалка и тя се счупи. Вратата се отвори и малкото момиче изскочи босо навън. То се обърна три пъти назад, но никой не го гонеше. Най-сетне Герда се умори и седна да си почине на един голям камък. Тогава се огледа наоколо и видя, че лятото беше минало, че беше вече късна есен. В прекрасната градина на старата жена, дето грееше винаги слънце и дето цъфтяха цветя от всички годишни времена, това, разбира се, не можеше да се забележи.
— Господи, колко много се забавих! — извика малката Герда. — Есента е вече настъпила, а аз съм седнала да почивам.
И тя скочи от камъка и тръгна отново на път.
О, как я боляха изранените й нозе! А наоколо беше тъй студено и тъй пусто. Дългите листа на върбите бяха съвсем пожълтели и мъглата росеше като дъжд. Листата капеха едно след друго. Само трънкосливката имаше още плодове, но те бяха кисели и тръпчиви. Целият свят изглеждаше сив и тъжен.
Ханс Кристиан Андерсен
Следва...