БАЛАДИЧНО ПИСМО

Не! Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни -
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
- Ще възкръснат ли в Българско живите!

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали -
двеста неми зловещи камбани.

По мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се:

Ботев.

Балчо Балчев