Илюзията че в България и „демокрацията“, и „пазарната икономика“ са от балкански, провинциален тип, но благодарение на членството на страната в Европейския съюз „всичко ще се оправи“, изглежда блаженопочивша.
Вече ще ни избоде очите фактът, че и в „образцовите“ демокрации (за каквито сме ги нарочили) механиката на изборите и на партийното представителство не позволява да се легитимират и реализират интересите на демоса. И в САЩ, и във Великобритания за власт и във власт се борят и печелят две основни партии. Както твърди Джефри Сакс, кризата на англо-американската демокрация се фокусира във факта че двупартийната система не представя интересите на избирателите, а още по-малко случайните коалиционни правителства, които трябва да преговарят и да формулират политики, които са приемливи за две или повече партии. В САЩ Доналд Тръмп доминира Републиканската партия, но само 29% от американците се идентифицират като републиканци; а като се има предвид, че само 56% от правоимащите американци гласуваха през 2016 г., Тръмп получи подкрепата на едва 27% от избирателите. В случая с Борис Джонсън по-малко от 100 000 членове на консервативната партия го избраха за свой лидер, което го направи премиер, въпреки че одобрението му беше само 31% (в сравнение с 47%, които не одобряват).
На теория политолозите предричаха, че двупартийната система ще представлява „средния избирател“, защото всяка партия се премества идейно към политическия център, за да улови повече от половината от гласовете. На практика финансирането на кампаниите и в САЩ, и във Великобритания, чрез щедри дарения от богаташите, а не чрез държавна подкрепа, е водило до „изкривявания“ в идеите и политиките на партиите по такъв начин, че те са служили не на народите си, а на богатите си донори. Както се дефинира, „демокрацията“ е асиметрична и антидемократична.
Но ако „образцовите демокрации“ са изкривени и осакатени, то дали поне „пазарната икономика“ в „добрите практики“ не е образцова? На теория свободната конкуренция при предлагането на пазара води до насочване на потребителите към „най-доброто“ при „справедлива цена“; достатъчно е просто всичко да се приватизира („частното е най-успешното“), мениджърите да са по-добре платени (факт!), а работната сила да има повече човешки капитал (друг факт!). На практика свободната конкуренция, при която акцентът се полага върху рентабилността, води до: аутсорсване на производствата в диктаторски страни и намаляване на инвестициите в по-богатите страни (там и заплатите, и данъците са по-високи); криене на данъци в офшорки или в страни с ниско данъчно облагане; разпалване на военни конфликти за повече жизнено пространство и по-евтини ресурси; индустриален шпионаж и кибер атаки към „вражески“ страни и компании; корумпиране на държавни служители, за да се издействат изгодни държавни поръчки; „инвестиране“ в политици, които след това се отблагодаряват на своите инвеститори. Само една илюстрация, да припомним случая с „Енрон” от 2001 г. („отличникът“ на Уолстрийт), чрез който САЩ станаха свидетели на една жестока и грозна приказка. Чак след краха на компанията стана ясно, че едва ли някой е разбирал с какво всъщност се е занимавала „Енрон”. В хода на разплитането на аферите се разкри, че корпорацията е правела дарения и на Републиканската, и на Демократическата партия. „Енрон“ е смятал простичко: ако се инвестира 1 млн. долара в определена „политика“, то колко ще бъде възвращаемостта – печалба прим. „Енрон” стана нарицателно за една корпоративна култура, основана на измама, лъжливо счетоводство, началническа алчност и незачитане правата на инвеститорите, служителите и закона. Затова, когато през 2004 г. в Италия бяха разкрити измамните сделки на „Пармалат”, всички единодушно нарекоха случая „Европейския Енрон”. И т.н., „пазарната икономика“ така здравата се е сраснала с „голямата политика“, че вземи едното, удари другото! Обратно казано, пазарна икономика – да! – но за приятели; политика – да! – но за плутократи. „Приятелският капитализъм“ (crony capitalism), както се нарича, е икономика, която процъфтява не в резултат на пазарна дейност, а като резултат от възвръщаемост на „инвестициите“ чрез топлата връзка между капитала, неговите медии и политическата класа. Най-често това се постига чрез използване на държавната власт за правителствени субсидии, данъчни облекчения, концесии или обществени поръчки. Тази „топла“ връзка така изкривява икономиката, че тя може да се превърне в нещо като мафиотски капитализъм (mafia capitalism).
България не е нещо „уникално“ нито в Европейския съюз, нито по света. И политиката, и политиците, и пазара, и демокрацията, и всичко останало в нашата страна са обикновени следствия на общия „световен ред“ и печелившите „евроатлантически ценности“. И това не е от днес, да си припомним времената на „първичното разграбване на натрупания обществен капитал“ в началото на 90-те години на миналия век („на теб – парите, на него – заводите“), и назначаване на близки, роднини, спонсори и поддръжници на високи държавни постове, и „изгодната“ промяна на законите, и много още. Но освен това, и при формирането на депутатските листи („плати 200 000 и ставаш“), и чрез „пазаруването“ на избиратели, и чрез “успешните стратегически приватизация”, и чрез измамата за „800-те дни“ и т.н.
Днес българската „демокрация“ е малко по-по-по-европейска. ГЕРБ – ОП (остатъчни) е симпатична структура, приятелски настроено към когото трябва, но много по-фино и (когато трябва) много по-строго, отколкото във времената на разюзданата приватизация. Върхът на айсберга, откъдето се подават евтините апартаменти, „случайните“ обогатявания и арогантните „приятелски“ назначения (справка: СЕМ) са само видимата част на невидимия „бизнес“. „Опорните теоретични точки“ на този бизнес са: „антикомунизъм“ (но да не забравяме уроците на „човека от народа“ Т.Ж.), „Путин – виновен за всичко“ (но Русия ни е ценна със суровините си) и „евроатлантическа ориентация“ (повече към САЩ, разбира се). Опорните практически насоки са: „бизнесът си е бизнес“ и „парите не миришат“. Ако трябва – тук милионче, там – селфи с бабата от село, тук – ще направим кмет този юнак, там – ще извадим от редовете на партията този „съгрешил“, но няма да го оставим гладен. „Приятелският капитализъм“ на ГЕРБ-ОП (остатъчни) е много по-модерен и стига много по-надалеч, затова е и по-стабилен: помощи за „опозицията“ (сега „студен резерв“, после – ако искаш – и топъл резерв; сега 20 млн. лв. обществени поръчки за семейството на „.другаря“, после – ако трябва и на важни партийци от БСП). Да го кажем направо: в очите на повечето хора Борисов държи изкъсо и уж-опозицията ДПС, и супер-опозицията БСП („корупция ли – а при вас нямаше ли?“). Затова този „демократичен монарх“ (който „дава парите“) спокойно и уверено гледа към бъдещето, понеже в настоящето има само един „теоретичен противник“ – Радев.
Голямата опозиция в лицето на БСП („БСП за България“ с микрочленовете си) от години са на вълна „предсрочни избори“. На теория те са върли противници на „приятелския капитализъм“ и свързаната с него корупция; на практика и във върхушката на БСП се забелязват лица, облажили се от общите блага и „добротата“ на ГЕРБ. Да забравим за миг нескончаемата „Илиада“ на социалистическите босове (кой от кой по-правоверен), „Одисеята“ на Нинова, тежките морални казуси и организационна неразбория в партията, но да надникнем в „идеите“. БСП (Нинова) изглежда много повече „анти-ГЕРБ“ (защо пропуска ОП или ДПС?), отколкото „про-социалистическа“. В това отношение опозиционната едра партия повтаря – по обновен начин – грешката на „социализма на глупаците“ (понятие на австрийските социалисти от XIX-XX век), като за всички беди обвинява олигархията, корупцията, некомпетентността на управлението на ГЕРБ, а не самия капитализъм. В речите и идеите на сегашните лидери на бъдещата „насочваща и ръководна роля на партията“ няма да чуем думите „капитализъм“, „експлоатация“, „класи“ и „класова борба“, „частна собственост“, „корпоратокрация“, „транснационални корпорации“ и т.н. В това отношение – за всеобщо съжаление на унижените и оскърбените от 30-те години „преход“ – социалистическата партия изглежда като кастрат, който сам си е премахнал „социализма“ (като алтернатива на „капитализма“). С извинение, но образно точно, особено след въвеждането на „плоския данък“, удобното „ляво“ е всъщност ярко „дясно“! Може би по тази причина тази „левица“ не е припозната като алтернатива на „десницата“ ГЕРБ, независимо от стотиците пропуски, грешки, провали и глупости на управляващите.
Затова и „стратегическите дебати“ в България опират до дребнотемието: „да“ или „не“ на ЛГБТ (хора ли са Фреди Меркюри и Елтън Джон?); „да“ или „не“ на мигрантите (нашите имигранти в ЕС и САЩ са хора, естествено; имигрантите у нас са нещо друго); „да“ или „не“ на 8 броя „F16” (и Русия, и Турция, и Гърция, и кой ли не, се смеят на нашата „сигурност“). Едрите проблеми оставяме да ги мисли и решава някой друг: отсъствието на „догонващо развитие“; отсъствието на социална справедливост; приватизирането и концесионирането на обществените блага и услуги (здравеопазване, образование, инфраструктура, вода, енергия и т.н.); активното включване на България в гигантската битка против глобалното затопляне; бъдещето на Европейския съюз и т.н. Третичен периферен капитализъм, провинциално мислене и… нищо повече, освен тамян и молитви. Но да припомним Байрон: „И боговете умират, и вярата е преходна: след Зевс, Мохамед и Христос ще дойдат други богове, докато човешкият род, прозрял и разочарован от боговете, не се убеди, че тамянът и жертвите са напразни”. Тамянът и жертвите на народа все някога ще го убедят, че му е дошло времето да се справя сам с проблемите.
И все пак, и сега имаме право на избор: повече или по-малко „приятелски капитализъм“ или повече или по-малко „социализъм на глупаците“. Голяма алтернатива няма. И няма да има, докато Великите сили и светът не се обърнат към хармонията и устойчивото развитие. Да не ви разочаровам, но май е така.
Боян Дуранкев