ЧАЯ, РУБИН, БАНОВ, ТАНКОВЕТЕ. ПРЕЗРЯНО ПУСТОСЛОВИЕ
Чая придошла – и хайде, сеирджиите са там, телевизиите се тикат най-отпред. Реката щяла да скъса някаква дига – обаче не било ясно, кой я стопанисва.

Народецът седи и трепери, някакви са се хванали гуша за гуша пред камерите, а един вика: „Собственикът се яви, едва когато се разбра, че държавата ще плати ремонта на дигата!“

Представяте ли си, каква панаирджийска губерния сме станали.

И в този момент една старица каза, приблизително: „Не се съберат да направят/нещо, а само се показват!“

Велика българска жена, велика фраза – ключ към празнословната фанфаронщина, която върлува наоколо.

Прости думи – обаче са истинска присъда над пустословието, което отдавна е презряно от обикновените хора, но те се свенят да изразят това на глас. Усещаме го само от подобни изпуснати фрази.

Да вървим сега при господин Рубин, американският посланик, и господин Банов, министърът на културата.

Не се чудете: ясно е, че старицата пет пари не дава за тях, обаче фразата й с лекота отключва и двамата. Ето как.

Господин Рубин очевидно има приятно чувство за хумор.

Тия дни казал в едно интервю: „Никога не е имало натиск върху България да избере Ф-16…“ Разбира се, че е точно така.

То е все едно бившият Съветски съюз да насилваше „онази“ България да купува Миг 21, примерно.

Сетне посланикът продължил да се шегува: „Това е суверенно българско решение, България е суверенна държава, България сама взема решения“. Ето, това е вече новина – и ако имаш нещастието да водиш това интервю, задължително трябва солидно да си анестезиран.

А пък и Рубин за момент се държи като анестезиран: забравя, че самият президент Тръмп подкара нашият премиер по-чевръсто да се въоръжаваме.

Преди около две години той направо му написа следното: „Особено съм радостен от плановете на България да засили и модернизира отбранителните си способности“ – тоест, купувай, драги, не се мотай, ако искаш снимка за спомен.

Тъй че, да кажеш, че САЩ не са упражнили натиск наистина си е проява на остроумие – не толкова елегантно, но на тукашните аборигени и толкова им стига.

Така, без да иска, г-н Рубин се нареди в трупата на местните самодейци – сезонни американофили, които разиграха едно тъпо театро около

Ф-16/70, колкото да напомнят за себе си.

Разбира се, американците отдавна са наясно какво представлява тукашното им лоби – одиозни типове без никаква тежест в българското общество, които нямат и никакъв контрол над треперливото си угодничество.

Примерно, може да ти споменат насаме, че една от основните битки днес е срещу православието – но никой не те кара да изричаш мръснишката псувня „Майната му на православието!“

Тукашните ратаи обаче са неудържими в престараването си, болнави хора с болнави амбиции.

Така че, г-н Рубин би трябвало да каже: „Не сме упражнявали никакъв натиск, вашите хора сами се натискаха кой да си закачи най-пъстрата панделка на наш човек“.

Българското общество е наясно с всичко това и предпочита да не го облъчват празнословно.

Тук политическото говорене отдавна се е превърнало в отвратителна халтура, то може да накара дори мишеловът да повърне, както казваше един писател.

„Само гледат да се показват“. Сякаш по този начин искат някак да си отмъстят на „простолюдието“.

Дори тогава, когато трябва да се покрият през глава, продължават да се натрапват.

Това е някакъв инстинкт за самоунищожение. Такъв е случаят с Банов.

Много е неприятно, когато вестник излиза със заглавието „Изборите тръгнаха с кални борби“.

Кое е кална борба – това, че Банов са самонабучи на кол, а отгоре на всичко се повъртя на него.

Нямаше кой обаче да го посъветва за нищо на света да не казва, че записът, който го уличава, е манипулиран.

И да бъде пределно лаконичен – защото колкото повече накисваш в сълзи обясненията си, толкова повече се злепоставяш.

Не се намери и един умен човек в ГЕРБ да го посъветва и друго: да не опява, че четири години бил „рекетиран“ – и четири години мълчал като пън, вместо още при първия опит да изтича в Прокуратурата.

Пропагандата на ГЕРБ очевидно е в нокдаун, тя се прави силово, както се полага на вечните победители.

Днешните „първенци“ на нищо не могат да се научат. Да прескочим за малко при Петър Младенов. Неговата „танкова“ реплика вече е класика, поне в близката ни история.

Твърденията на Младенов, че записът на репликата е манипулиран, само ускориха края му. По онова време в телевизията назначихме комисия от най-влиятелни кинаджии – и единодушното им заключение беше, че записът не е манипулиран.

В сборника интервюта на Валерия Велева „Мъже на власт” има една прелюбопитна подробност.

Според вицепрезидента генерал Семерджиев, Луканов бил казал веднъж следното за прословутата „танкова реплика” на съпартиеца си: „Пешо, ти все пак каза това”.

Младенов направи фатална грешка с отричането. Репликата е изтървана от слаб /в онзи момент/ човек, отгоре на всичко, взет на прицел от „бойните“ си другари. Изтървал е един въпрос по-скоро към себе си – един уплашен човек, претоварен от случайността с непомерни отговорности, а и с тип мислене, в което се мержелеят танкове. Няма нищо в тази реплика, никакви танкове няма да дойдат, никой не го иска сериозно.

Обаче на 27 август 1990 година, на сутринта след пожара в Партийния дом, Лилов /!/ казва нещо подобно – това свидетелство го има в сайта ми www.kevorkkevorkian.com, във видео публикацията „Пожарът“.

Лилов споменава нещо за някакъв взвод, който би свършил работа в нощта на пожара. Някакъв симпатизант поправя Лилов. „Разбира се – казва той, – че Лилов няма как и откъде да повика онзи взвод“.

Имах интересен разговор с Младенов за „танковата“ реплика.

Видяхме се на 2 юли 1990 година – същият ден, от 13 часа, водих пресконференцията на стачкуващите студенти от Софийския университет, която се излъчваше директно по радиото. Организирана бе от Сдружението за честни избори и стачния комитет. По-нататък цитирам по книгата си „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“.

„Бяха Желев, Дертлиев, Пирински, Любен Гоцев, ген.Семерджиев и др., както и говорителят на Младенов, който гледаше като обречен. Студентите бяха много агресивни, макар че едва ли подозираха кой ще спечели от стачката им… Иначе хората на БСП се държаха учудващо пасивно…

Имах среща с Младенов в 17 ч., но закъснях с половин час. Отидох в президентството направо от Университета. Тълпата отвън скандирала непрекъснато срещу Младенов, най-много се дерял синът на бившия секретар на ЦК Емил Христов, един от най-доверените хора на Живков – така ме посрещна секретарката на Младенов.

„Не мога да го кажа това – казва Младенов. – Това е против всичките ми разбирания, срещу целия ми живот. Пропаднало е в съзнанието ми, нищо не мога да си спомня. Всичко друго се сещам, но тези думи ми се губят…Свидетели бяха Светлин /Русев/, Нешка/Робева/, Джуров, отстрани беше и Григор Стоичков, те могат да потвърдят…”

„Аз мога и да си отида – продължи Младенов, – може да живея един месец или една година…”

„Това са Божи работи” – отвърнах.

„Знаеш, че съм опериран тежко от сърце, скоро говорихме за това със заместник директора на ЦРУ. Но това между нас, моля те”.

И пак се връща на „танковата” реплика: „Какво да правим с тази история? Не мога да го кажа това, не мога!”

„Ако този разговор тук беше записан, ефектът щеше да бъде добър” – казах.

„Мисля, че след Живков вече не се записва в този кабинет. Поне така ми казват” – отвърна той.

„Имам предвид телевизионен разговор” – уточних.

„Да изляза по телевизията? – учуди се Младенов. – Защо? Защо да се оправдавам? Ще си отида и толкова, защо ми е всичко това…” И почти се разплака.

И в края на разговора каза: „На американците им омръзна всичко това. Да оправим тази история, пък после ще поканим Симеон…”

Разделихме се с уговорката, все пак, на 6-ти да направим интервюто. Бутилката пред него беше почти празна.

На 4 юли Младенов направи специално телевизионно изявление за “танковата” реплика. Посъветвах го преди записа да промени няколко изречения. Той се съгласи.

Най-важната поправка бе в изречението “Българският президент е атакуван заради реплика, манипулирана и съответно тиражирана”.

То стана: “Българският президент е атакуван заради една реплика”. Пазя в архива си този текст със собственоръчните му поправки.

На 5-ти юли отидох отново при Младенов, за да уточним интервюто за следващия ден. „Но няма да бъде само за репликата,нали? – попита Младенов, – а общо, за живота ми, аз съм чел, все пак, Сартр…”

На другият ден той вече бе извън играта…“

Да оставим Младенов – ами онова с Банов се случи току-що. Хората край него обаче аранжират историята, сякаш се е случила по времето на Тутанкамон.

Банов е в неспасяемо положение, защото се самопредстави като завършен наивник.

А най-тъпият подход, когато те хванат по бели гащи, е да започнеш да ругаеш опонента си – атентатът в „Света Неделя“ винаги е под ръка.

Някой министър метнал в канализацията 700 хиляди лева – Марко Фридман е виновен.

Ако историята с Банов бъде прикачена към фалшивите новини, пак ще бъде погрешно.

Коленопреклонното отразяване на всяко вдишване и издишване на Властта – която и да е тя – е по-опасно от всяка фалшива новина.

Сега се заговори да се имунизират потребителите на социалните мрежи от фалшивите новини. А кой ще ги имунизира от фалшивите новини на Властниците?

Те трябва да са благодарни, че хората, които са Носители/Пазители на Паметта все още са недостатъчно активни в мрежите.

А ония, дори и да сбъркат, пак само гледат да се показват – вместо да се скрият в първия шкаф, който им се изпречи.

***

Кеворк Кеворкян

https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN/