Любомир Котев: Още за Истанбулската конвенция
Не е нещо ново, че нашите министри дрънкат доста безотговорно и ръсят невъобразими глупости, когато преследват политическите си цели. Не е ново и това, че докато шетат на доктринерските си мераци, лъжат без мяра, като за световно. Новото е, че напоследък съчетават галактическото си нахалство с вопиющо невежество. Тези странни хора не знаят или не искат да знаят какво се е случвало в миналото, което е, да речем, простимо, щом не са историци, но и не умеят да боравят с простите аритметични действия, което вече е непростимо. Един най-виден политик от управляващото мнозинство, например, изръси на официална пресконференция, че над един милион жени в България са жертва на домашно насилие. Не знам доколко е недомислица това изявление и доколко премислен фалшива новина, но знам, че елементарната аритметика го опровергава. Защото, ако е вярно, ще излезе, че във всяко второ българско семейство се вихри домашно насилие! Не вярвам, че е тъкмо тъй, дори ако всякога отзивчивите към властващата политическа доктрина домашни социолози някак са доказали, че кривата сметка е точна. Не вярвам, защото отдавна изследвам българския бит, българските нрави, начина ни на живот и отдавна съм разбрал, че семейството е последното и най-сигурно убежище на българина. Английска е поговорката, която ни уверява, че моят дом е моя крепост, но това е и наше верую, съкровена наша истина, която сме изстрадали. Изстрадали, в буквалния смисъл на думата, защото семейството и домашния уют всякога са ни спасявали от робството на винаги чуждата държава и глупостта на винаги обърканото общество, от безвремието, в което винаги сме се давили.
Нашият дом наистина е наша крепост и ние всякога сме се уповавали на традицията и предразсъдъците си, ако щете, на удобните предразсъдъци, които ни дават сигурност и спокойствие, които опазват самочувствието ни. Нашето задругарско мислене и задругарските навици оцеляха, въпреки напора на индустриалното общество и комунистическите издевателство, утаиха с в подсъзнанието и направляват всяко наше действие. Прословутата опърничавост на българина, своеглавието, както я назовава Антон Страшимиров, всъщност, е интуитивна защита, стена срещу света, чуждия, непонятен и плашещ свят. Задругата, а след разпадането и – семейството, е нашата обетована земя, земята на изконното ни битие и изконните нрави, които всякога браним, по-скоро интуитивно, отколкото осъзнато, но неотстъпно. И на тази земя властва не самозабравилият се ориенталец, нека го проумеем, а добруването, общуването, разбирателството, хармонията във взаимоотношенията между мъжа и жената. Пресилени, изкривени, тенденциозни са упреците към българския мъж, нелепо е генерализирането на патриархалното начало, щом още в задругарските времена, ако бащата, старейшината, образно казано, държи юридическата власт, то същинският господар на къщата е майката. Правата и задълженията в българското семейство винаги са били пропорционално разпределени, а доверието между съпрузите винаги е осигурявало и задълбочавало хармонията. Семейните разпри, ако ги има и доколкото ги има, рядко прерастват в крамола, в публичен скандал, а още по-рядко в насилие, те са тихи, домашни размирици, които не водят до разрив, а по-скоро пъдят скуката. Те са интимно преживяване, което крием от съседа, което е само наше, някак споделено и някак изстрадано, което само в изключителни случаи превръщаме в обществен проблем. В този смисъл е грубо посегателство върху изконния ни бит и изконните ни нрави мерака на някой да наднича през ключалката или под юргана, а още по-грубо посегателство е напънът някой да ни превъзпитава, според тертипа си. Истанбулската конвенция, освен всичко друго, високомерно пренебрегва нашите традиции, начина ни на живот, идеята за съпружеско щастие, като се опитва да ни наложи някаква измислена представа за модерното семейство, някакъв универсум, съчинен не по нашата мярка.
Насилието в българското семейство, ако го има и доколкото го има, никога не е било обществен проблем у нас и никога няма да бъде, въпреки нечии перверзни мераци да изложим на показ интимните си преживявания. Насилие е Истанбулската конвенция, която провокира нездрави настроения, чужди на българската жена, която я призовава да търси обществената подкрепа или общественото порицание за щяло и нещяло. Още по-страшно, направо нечовешко насилие, е опитът да се отчуждят децата от семейството, като им се втълпи, че заслужават повече свобода, отколкото им се полага. Абсурден е проповядваният краен либерализъм, абсурдни са и екстремните еманципантски идеи, с поред които жената трябва да пренебрегне майчинството, заради пълната равнопоставеност на половете. Още по-абсурдна е идеята децата да имат право на избор, за каквото и да е, докато са неспособни да осмислят реалността, да се противопоставят емоционално на родителите си, без да бъдат санкционирани за вироглавството си. Не домашната традиция, а християнския катехизис повелява жената да е преди всичко майка, а децата да се възпитават като се съблюдава християнския морал. И не е насилие, ако в името на морала женската разпуснатост, да речем, се порицава и наказва, а детските пакости предизвикват ответна мярка. Същото, апропо, важи и за семейния мъж, който също трябва да бъде порицаван и наказан за разпуснатостта си, пък и когато е несправедливо строг към децата. В този смисъл буди недоумение факта, че Истанбулската конвенция, като интерпретира проблема за домашното насилие, изключва насилието над мъже, въпреки че се обявява за равноправие не само между мъжа и жената, но опазва и друг някакъв, измислен пол. И ще излязат прави май тези, които твърдят, че този удивителен документ, има за главна цел, преди всичко, да се ограничи, да се притесни, да се смачка хетеросексуалният мъж, като му се отнемат с декрет естествените приоритети.
Има насилие над мъже, прекрасно знаем, че не е рядко явление, както разюзданата мъжкарана, така и безпомощния женчо, че има безброй семейства, където женското насилие, може би, принуждава някой никаквец да пере, чисти, готви и глади, докато жена му прави кариера, отново насилствайки. Насилствайки не над своята женска същност, а като злоупотребява с женствеността си, като не се свени да даде всичко на всеки, за да успее, като подлага на сексуален тормоз всеки мъж, от когото зависи кариерата и, като тормози самозабравилият се самец и когато вече го е прелъстила, и докато все още не го е прелъстила. Подобно поведение отдавна не изненадва никого никъде, публична тайна е, че безброй жени постигат административната или политическа кариера, като разчитат не на главата си, а на краката си. И е направо втрещяваща, пък и затрогваща, развихрилата се кампания против сексуалното насилие на мъжете над жените, не къде да е, а тъкмо Холивуд, открай време приеман като Меката на разврата и недопустимата разкрепостеност. Направо не е за вярване, че се оплакват от посегателства и сексуално насилие красавици, чиято разпуснатост отдавна е обществен проблем и са забъркани в шумно известни скандали. И най-недосетливият и най-задръстения човек, само като ги види, ще разбере, че по-скоро те издевателстват над мъжете със сексуалните си провокации, отколкото обратното, но това не е повод да я няма нелепата кампания. Слава Богу, че се намериха и свестни хора, които още не са си загубили акъла, че сред тях е и такава изящна, фина и умна жена като Катрин Деньов, които защитиха хетеросексуалния мъж, правото му да флиртува, да ухажва, въобще да си остане истински и очарователен мъж. Тази кампания, досущ като конвенцията, в унисон с конвенцията, се опитва да отнеме естествените приоритети на хетеросексуалния мъж, докато одарява с неестествени приоритети хомосексуалистите и дори представителите на други някакви, измислени полове. И непремерените приказки за домашно насилие, и мистерията със сексуалното насилие в Холивуд, в крайна сметка, имат за цел поругаването и обезсилването на хетеросексуалния мъж! То си е отколешна кампания на разните джендър-общности, която като не постигна желаните резултати, сега иска и декретиране, налагане със сила на неприемливите постулати. Не знам доколко това е възможно, по-скоро невъзможно е, ако погледнем назад, към историята, но ако там, в по-цивилизования уж свят е възможно, тук, на нецивилизованите Балкани, е невъзможно. Дори да с стигне до ратификацията на абсурдния, безбожен документ, ефектът от него ще е отрицателен за тези, които се надяват, че може да прекроят бързо и лесно нашият християнски свят. Наместо да досъсипе поразколебаното напоследък семейство, този документ ще го излекува, ще го направи по-здраво, по-неподатливо на вредните влияния. Доколкото познавам психологията на българина, той е като костенурката, свива се в черупката си, като задухат чужди ветрове, ослушва се, докато злото отмине, а после я кара пак както си знае. И не позволява на жена си да размахва кирливите ризи на семейството по стъгдите, заради кефа на предубедените социолози и още по-предубедените политици, дори ако това е още един повод да го упрекнат в домашно насилие. Затова си позволих да се усъмня в твърдението, че във всяко второ българско семейство цари насилие, защото знам, че дори ако е действително така, няма кой да го признае! А що се отнася до твърдението на другия министър, че ако не подпишем конвенцията, ще се окажем отвъд Босфора, ще забележа само, че ще сме отвъд Босфора, ако я подпишем. Защото ако той не знае, аз знам, че там, по ирония на съдбата, тъкмо там, в този прелестен град, още в невзрачния Бизантион, преди да е той гордия Константинопол или славния Стамбул, е погинала великата римска империя. И е погинала заради моралния разгул, заради разврата, заради безогледното потъпкване на Божиите закони, заради това, че е заслужила печалната участ на злощастните, но и нечестиви градове Содом и Гомор. Така е, ако можем да осмисляме историческите събития, лесно ще проумеем, че Истанбулската конвенция не ни отдалечава от Босфора, а напротив, връща ни там…