В един малък град живеел шивач. Наричали го Ханс. По цели дни той седял с подвити крака край прозореца и шиел палта, панталони и жилетки.

Един ден като си седял и шиел, чул че на улицата някой вика: “Сладко! Сливово сладко! Кой иска хубаво сладко?”

“О, сладко! – рекъл си шивачът. – Ще си купя!”

Помислил си това и извикал през прозореца:

-Лелко, лелко, ела тук! Дай ми един буркан!

Взел сладкото, отрязал си парче хляб, намазал го и продължил да шие започнатата жилетка.

А в работилницата на Ханс имало много, много мухи, направо не можеш да ги преброиш. Усетили те миризмата на сладкото и налетели на филита.

– Ей, проклети мухи – ядосал се шивачът, – кой ви е викал тук? Защо нападнахте сладкото ми?

Но те хич и не го чували, а лапали ли лапали! Тогава шивачът се разсърдил, взел един парцал и замахнал по мухите. С един удар убил седем.

– Я виж ти колко съм бил храбър! – казал той. Целият град трябва да научи това. Какво ти целият град! Целия свят трябва да узнае! Ще си ушия нов пояс и ще избродирам върху него надпис: “Когато съм ядосан, убивам седем с един удар!”

Така и сторил.

Сложил си новия пояс, мушнал в джоба си парче меко сирене и излязъл. Край самата врата видял едно врабче, което се било заплело в храсталака. Хванал Ханс врабчето и го пъхнал в джоба при сиренето.

Вървял, вървял, стигнал до една висока планина. Изкачил се на върха и видял там един великан.

– Здравей, приятелю – казал му шивачът, искаш ли заедно да странстваме по света?

– Какъв приятел си ми ти! – изсумтял презрително великанът. – Не се ли виждаш колко си хилав?

– А ти прочете ли това? – попитал го Ханс и му показал надписа на пояса си.

Прочел го великанът и си помислил: “Кой го знае тоя, може пък наистина да е силен. Я да го изпитам!”

Взел тогава един камък и така силно го стиснал в юмрука си, че от него потекла вода.

– А сега ти направи същото! – казал му той.

– Само това ли можеш? – учудил се шивачът. – За мен то е проста работа.

Измъкнал от джоба си бучката сирене, навел се, та взел от земята един камък и го стиснал в юмрука си. И от ръката му потекла вода.

Удивил се великанът на тази сила, но решил още веднъж да изпита Ханс. Вдигнал от земята един камък и го запратил далече, далече, където никой човек не би могъл да хвърли.

– Е, хайде – казал на шивача, – опитай и ти да сториш същото!

Ханс мушнал ръката си в джоба, хванал врабчето и го потхвърлил нависоко, А то отлетяло, та се невидяло!

– Е, какво ще кажеш приятелю? – попитал Ханс.

– Не е лошо, добре хвърляш – отговорил великанът. – Но да видим можеш ли да носиш тежко!

И отвел шивача до един голям отсечен дъб:

– Ако наистина си толкова силен, помогни ми да пренесем това дърво.

– Добре – казал шивачът на глас, а в същото време си помислил: “Аз съм слаб, но съм по-умен. Винаги ще успея да те надхитря.” И казал на великана:

– Ти вдигни стеблото, а аз ще нося клоните, защото са по-тежки. Виж колко са много!

Така и направили. Великанът нарамил дебелия ствол и го понесъл, че и шивача в добавка, защото Ханс седнал на клоните. Но великанът не можел да погледне назад, а чувал, че Ханс дори си пее. Най-накрая се уморил и викнал:

– Чуй, шивачо, пази се, че ще пусна дървото на земята. Много се изморих!

Ханс бързо отскочил и хванал клоните с две ръце, като че ли през цялото време ги е носил. Оставили дървото и продължили.

Вървели, вървели, стигнали до една пещера. Там край огъня седели петима великани и всеки от тях ядял по един печен овен.

– Ето – казал великанът на Ханс, – тук живея. Лягай на този креват и си почивай.

Погледнал шивачът леглото и си рекъл: “Не е за мен, много е голямо.”

Щом всички си легнали, той се свил в едно тъмно ъгълче на пещерата и там заспал.

А през нощта великанът се събудил, взел голям железен лост и със замах го стоварил върху кревата където трябвало да спи шивачът.

– Отървах се от този юнак! – казал великанът на събратята си.

На сутринта те станали и отишли в гората да секат дърва.

Шивачът също станал, измил се, сресал се и тръгнал след тях. Като го видели, великаните изплашено си рекли: “Щом като и с железния лост не го пребихме, сега той всички ни ще изтрепе!”

И хукнали където им видят очите. Ханс се изсмял на глупостта им и продължил пътя се.

Вървял, вървял и накрая стигнал до

кралския дворец. Там полегнал на зелената трева пред портата и заспал. Докато спял, го видели кралските слуги, надвесили се над него и прочели надписа на пояса му: “Когато съм ядосан, убивам седем с един удар”.

Притичали слугите при краля и му казали:

– Ваше величество, пред вратите на двореца лежи един голям юнак. добре е да го вземете на служба. Ако тръгнем на война, ще ни бъде от полза.

Кралят се зарадвал и казал:

– Наистина, извикайте го тук!

Събудил се шивачът, чул предложението и приел да служи на краля.

Служил ден, два, но кралските войници започнали да си шушукат:

– Нищо добро не ни чака от този юнак. Нали когато е ядосан, убива седем с един удар. Така пише на пояса му. Ами ако с нещо го ядосаме?

Отишли при краля и му казали:

Не искаме да служим с тоя. Той всички ни ще избие, ако се разсърди. Затова напускаме!

Кралят вече също съжалявал, дето е взел при себе си на служба такъв силен човек.

“Ами ако изведнъж наистина се разсърди – мислел си той. – Ще избие войниците ми, ще затрие дори мен и ще седне на престола. Как да се избавя от него?” Мислил, мислил и измислил. Повикал Ханс и му казал:

– В гъстите непроходими гори на моето кралство живеят двама разбойници. Те са толкова силни, че никой не смее да се приближи до тях. Заповядвам ти да ги намериш и заловиш. Давам ти сто конници да ти помагат.

– Добре – казал шивачът, – като съм ядосан, убивам седем с един удар. Така че с двама разбойници ще се справя като на шега.

И тръгнал към гората. А стоте конници яздели след него. В края на гората Ханс спрял, обърнал се към тях и им казал:

– Вие не ми трябвате. Почакайте тук, за да не ми пречите. С разбойниците сам ще се оправя.

Навлязъл в гъсталака и се заоглеждал. По едно време ги видял да лежат под едно дърво. Те така хъркали, че клоните над тях треперели.

Без много да му мисли, шивачът напълнил джобовете си с камъни, покатерил се на дървото и започнал да цели единия от разбойниците. Улучвал го ту в челото, ту в гърдите. А оня хъркал и нищо не усещал. Но ето че един камък го улучил по носа. Събудил се той и блъснал приятеля си в гърба.

– Защо ме удряш?

– Какво ти става? – отговорил му другият. – Изобщо не съм те удрял, присънило ти се е.

И отново заспали. Тогава шивачът започнал да цели с камъни втория разбойник. Той се събудил и се развикал на другаря си:

– Защо ме замеряш с камъни? Да не си откачил!

И го ударил по челото. Другият ударил пък него. И започнали да се бият с камъни, юмруци и тояги. Били се, докато се пребили до смърт.

Тогава шивачът слязъл от дървото, върнал се в края на гората и казал на конницте:

– Готово. И двамата са мъртви. Оле, че бяха свирепи тези разбойници – и камъни хвърляха по мен, и с юмруци замахваха. Но нищо не можаха да ми сторят.

Влезли кралските конници в гората и видели, че наистина двамата лежат на земята и не мърдат.

Върнал се Ханс в двореца при краля. А той бил хитър, изслушал шивача и си помислил: “Добре, с разбойниците се справи. Сега обаче ще му възложа такава задача, че жив няма да остане!”.

– Слушай – казал той на момъка, – иди пак в гората и хвани свирепия еднорог.

– Добре – отговорил Ханс, – ще го направя като нищо. Нали когато съм ядосан, убивам седем с един удар. Та с един еднорог ли няма да се справя!

Взел брадва и въже и отишъл в гората. Не се наложило дълго да търси страшилището. То самичко изскочило срещу него с настръхнала грива и остър като меч рог. Налетяло на шивача да го промуши, но той се скрил зад едно дърво. Както се бил засилил, еднорогът така се блъснал в дървото, че са забил! Дръпнал се назад, но не могъл да извади рога си.

– Сега вече няма къде да ми избягаш! – казал Ханс, метнал на шията му въжето, освободил с брадвата рога му и го повел вързан към краля.

Влязъл с него право в двореца.

А еднорогът, като видял краля с неговата червена мантия, запръхтял и засумтял. Очите му се налели с кръв, гривата му настръхнала, рогът му щръкнал като меч. Кралят се изплашил и хукнал да бяга. Всичките му войници го последвали. Избягали толкова надалеч, че вече не могли да намерят пътя назад.

А какво станало с храбрия шивач? Той се върнал в своя град и продължил да си живее спокойно, сякаш нищо особено не се било случило.

Отново започнал да шие палта, панталони и жилетки.

Закачил своя пояс на стената и вече никога в живота си не видял нито великани, нито страшни разбойници, нито свирепи еднорози.

От време на време прочитал страховития надпис: “Когато съм ядосан, убивам седем с един удар!” и само кротко се усмихвал.

 Братя Грим