Никога и през ум нямаше да ми мине, че някога ще ми се наложи да пиша за Борко текст като този… И на никого не пожелавам да изживее това – да пише възпоменателни думи за някой от най-близките си приятели и колеги.
…Всъщност още в началото, когато се разпространи зловещата новина, че Борислав Ненов е в неизвестност, но и когато бях изпълнен с огромен оптимизъм, че един ден Борко все пак ще се завърне, написах текст под горното заглавие: „Чакам моя приятел да се върне…“ Пишех, а материалът растеше и растеше. В един момент, не зная какво точно се случи, текстът изчезна до последната буква… Просто изчезна! И аз, като един умерено суеверен човек, реших, че този текст не бива да излиза на бял свят. Нито го потърсих някъде в лаптопа, нито се наех да го възстановявам… Но ето, сега реших, че точно така трябва да озаглавя текста си – „Чакам моя приятел да се върне“, защото аз все още живея с измамното (за съжаление!) чувство, че един ден моят приятел и колега Борко Ненов ще излезе от неизвестността и ще се върне при всички нас: които го познаваха, които го обичаха и които продължават да го чакат…
Борко го видях за първи път в Ямбол във фоайето на вестник „Факт“ (сегашната банка УниКредит Булбанк), където чаках да се срещна с някой от вестника. Трябва да е било през 1991 година. Току-що се бях завърнал от близо 12-годишното ми пребиваване в Русия. Мисля, че той по същото време беше започнал работа там, т.е. във вестника, който малко по-късно бе преименуван на „Тракиец“. Премина през фоайето един млад мъж с доста обилна брада, спогледахме се – и толкоз. А после се запознахме. Оказа се, че той ме познаваше по име, и аз го познавах по име…
Сигурно и двамата не подозирахме, че между нас започва един дълъг път на приятелство и съвместна работа. Разбрах, че до тогава е работил като учител в Бояново. Така ми каза и главният редактор Любомир Котев, при когото потърсих работа във вестника: „Току-що взехме на работа едно момче, но мисля, че към есента твоята работа ще стане…“ Както и стана…
С Борислав Ненов - Борко, както всички го наричахме, работихме над 15 години заедно. Може би близо 20 години… В началото и двамата бяхме редактори на отдели: той на политическия, аз – на културния. Често се събирахме след работа на по чаша лек алкохол… В интерес на истината, той пиеше по няколко чаши вино и винаги завършваше с по една бира. Никога не го видях да пие твърд алкохол.
Борко беше изключително отговорен човек в работата. Работеше много, често отиваше в редакцията преди обяд, за да успее да напише текстовете си. Пишеше, пишеше, пишеше… Бе изключително талантлив, винаги съм чел с огромно наслаждение неговите текстове, особено публицистиката му. Критикуваше сериозно и властта, и отделни хора, които заслужаваха това, но не помня нито веднъж да се е изгаврил с достойнството на някои от тях. Вечер, след работа, се черпехме… Работата ни беше тежка, работихме във всекидневник и всеки ден трябваше да предаваме по няколко материала плюс публицистика. Борко беше слаботелесен, крехък, та никога не разбрах откъде набира толкова сили, за да проявява такава огромна работоспособност. В леките и хубави вечери, когато си пийвахме за отмора, нито веднъж не каза неприятна дума за свои колеги или познати. Нито веднъж! Беше пич в най-мъжкия и хубав смисъл на тази дума…
Борислав беше безкрайно талантлив, той умееше и пишеше така, че да не можеш да се откъснеш от текста му докрай… По много фин начин вмъкваше и ирония в темата, което ни е докарвало до неудържим смях… Пишеше сериозно, красиво и смешно – в най-хубавия смисъл на думата. Беше виртуоз!
С Борко често се срещахме след 2011 годна, когато по лични причини се оттеглих от вестника. Разказвахме си приятни спомени, смеехме се… Борко винаги се усмихваше леко, сдържано, но с голямо чувство за хумор. Очите му, по време на красиви и топли спомени, грееха, излъчваха светлина… Бе ненаситно да седиш с него на маса и да си пиеш питието…
За съжаление, започнахме да се виждаме все по-рядко. Обещавахме си, че, ето, този петък или събота ще се срещнем, но той не ми вдигаше телефона. Сигурно последен научих, че Борко има здравословни проблеми. Не споделяше с мен своите тегоби…
На 7 юни 2017 г. дойде на представянето на книгата ми „Postscriptum. Убежище за роман“, което се състоя в Художествена галерия „Жорж Папазов“. След два дни – на 9 юни, се видяхме на по чаша кафе пред заведението „Водопада“. Разменихме си новите книги – аз, моята „Postskriptum…“, той – неговата „Нови страници за стария Ямбол“, която прочетох на един дъх и му предадох моите великолепни впечатления по телефона… Беше ми написал…
Ето, сега чета автографа му и се просълзявам:
„На Илко –
поета, белетриста, приятеля!
За небето на надеждата, което умира последно!
9.06.2017 г. (подпис)“
…Повече не се видяхме, но се чувахме до последно по „жицата“. Обещавахме да се видим, но не се видяхме. Сигурен съм, че един ден ще се видим Горе и навярно ще се отдадем на красиви спомени…
Боре, приятелски поклон!
Спокоен сън, брате!
17.04.2018 г.,
Ямбол
Илко Капелев