Разпнаха го вчера. В петък.
Тъжно беше. Много. И болезнено.

Сякаш в моите китки и във моите глезени
забиваше палачът гвоздеите!

Тръгнах си. И двамата разбойници
тръгнаха от двете ми страни.

(Свикваме с мъката.
Гордеем се понякога с нея.
И скръбта си има свой ентусиазъм.)

Разпнаха го вчера. В петък. Вчера. Вчера.
Тъжно беше,
но пределно ясно – вчера.
Яснотата облекчава болката…

Всички знаем, всички помним притчата:
във неделя трябва да възкръсне. Утре.
Ах, ще бъде радостно в неделя, утре!
Ще се смеят всички, ще се кичат
с разцъфтели клонки, ще танцуват,
а палачите ще произнасят речи. Утре! Утре!
Ах,
ще бъде весело в неделя, утре!

Но днес е събота.
Жестока събота.
Разпята събота.
Мълчим, разпнати
върху кръста на хоризонталните надежди
и отвесното съмнение.

Няма вече болка, мислите потискаща.
Радостта я няма още, мислите приспиваща.
Кой ще издържи? Кого
няма да го смажe отчаянието?
Кой в мълчанието тъмно
ще запази вярата си?

До неделя.

Всички ще са вярващи в неделя.
И във петък всички бяха вярващи.
Но във събота,
в събота,
в събота,
днес – в събота,
в събота,
в събота,
кой е още вярващ?
Кой няма да се отрече в събота?

 
Стефан Цанев