Физика на... мухата

Какви гениални "открития" предлага на българските читатели със своя "хитов" роман "Физика на тъгата" писателят Георги Господинов ?...

Дума

22. Юни 2013 , брой: 142   255   0

 Анита Коларова

Националният дарителски фонд "13 века България" стои зад тази награда, както и журито начело с проф. Боян Биолчев. Книгата има вече три издания. Отличието предполага, че текстът е еманация на съвършенството в областта на жанра. Подозирам, че добрият PR си казва думата, но читателите едва ли дочитат "романа". Освен ония, които Г.Г. нарича "нашите". За мен остава съмнението,че има някой, който повече заслужава това отличие.

  Скрупульозното заглавие

в което ключовите думи са физика и тъга, би трябвало да подскаже, че ни предстои почти  ф и з и ч е с к а  среща (потокът от фини частици, за който говори Г.Г., забелязващ се в тъмнината на киносалоните пред прожекционния апарат) с възвишеното и поетично състояние на човека, присъщо на чувствителните души и на големите поети, превръщащо се често в стимул за творчество - тъгата. Основателно читателят се насочва към текста в очакване на поне бегла прилика с творби от типа на "Страданията на младия Вертер" на Йохан Волфганг Гьоте, автобиографично четиво от направлението "Бурни устреми" (Sturm und Drang), разплаквало читатели от не едно поколение по целия свят. Или "Роден съм да живея в самота" на Франц Кафка.

  Но, уви! Остава излъган. Тъгата не е основното състояние на главния персонаж. Тя се оказва недостижимо чувство, което той бърка с омразата и страха. Графическото изписване на думата няма нищо общо с реалността. Тя оставя привкус за... неконсумиран брак. Г.Г. я разчленява по законите на физиката на съставните й части, опитва се да я анализира в лабораторията на ума, но колкото по-дълго тя ври на котлона като вегетарианска супа, толкова повече се изпарява, също по законите на физиката. Ако Г.Г. можеше да пише като ранния Виктор Пасков ("Балада за Георг Хених"), бих му повярвала. Но той не може, а и не е длъжен. Пише, както знае.

 В сравнение с "Естествен роман"

където автобиографичното е безспорно и където на читателя му писва да чете за истории, чийто декор е клозетът, тук тези неща са туширани. Книгата дори започва многообещаващо, с... летящ старт. Набелязана е интересна тема: и з о с т а в е н о т о   д е т е, което трябва да е брат на разказвача, чийто символ е умиращият невинен минотавър, с който авторът се идентифицира. Моженето му "да влиза в чуждата тайна", проникването в кожата на собствения му дядо, разтрояването на личността, множествената идентичност:  дядо-баща-син ("Аз сме!"), нахвърлянето с едра четка на картини: реалност-фантазия, минало-съвремие, фрагментите от тайната родова хроника, обременена с грях, преплитането на няколко мита, закрилата на слабия (бегло докосване до Радичков), символиката на  п а н а и р а - място на  първото докосване до минотавъра (с тяло на човек, глава на бик), абсурдизмът - "помня в детайли цялата 1968 г." (годината на раждането на Г.Г., бел.авт.), "не си спомням нищо от годината, която сме сега", опозициите: "винаги съм бил роден!" - "винаги съм бил мъртъв", "Аз сме", са за читателя едно очакване за сложна и дълбока оран в материята на философията и живота, в която хвърлените напролет с любов семена могат да дадат добър плод. Плод, който да насити гладните и жадните. Да останат сити от интелектуалния пир, от допира със сериозен български роман на европейско равнище, роман-явление, роман на годината! Е, хубаво е да си един от "тримата влъхви на модернизма" - Фр. Кафка, Дж. Джойс и М. Пруст, но като не ти се удава... Поне да достигнеш един Георги Марков...

 Лошо сглобен пъзел

 Уви, първото нещо, с което се сблъскваме и този път, както и в други текстове на Г.Г., е липсата на  м о ж е н е т о  в романа като най-сложен литературен жанр: фабула, сюжетни линии и извеждането им, по-голям или по-малък брой действащи лица в някакво развитие.  Това, което Бойко Пенчев нарича "масивна архитектура" (в. "Капитал", 5 януари 2012 г.), е откровено лошо сглобен пъзел, напомнящ лабиринта на Минотавъра, от който няма излизане-развръзка. Но не е имало и завръзка, а ако я има, тя е набързо пришита (бел.авт.).

За да оправдае липсата на техника, а това се учи, но с много труд, Г.Г. е наслагал на стр.8 и 9 сентенциите: "Читателят е свободен да приеме тази книга като роман" (Ъ. Хемингуей) и "Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец." (Гаустин. Роман и нищо).

Без да е расист, читателят не търси сурогати. Ако искаш да те наричат романист, напиши роман!

С извинение за военната терминология, ще подчертая  касетъчното, напомнящо касетъчните бомби (знаем кой и къде ги е използвал)  повествование. За него Г.Г. се сеща рядко. И понякога е доста объркан от смяната на 1-во с 3-то лице, от ролята си на купувач и продавач на истории, често пъти нямащи нищо общо с цялото. Съчувствам му, че е затруднен да събере и подреди пъзела, да доведе нещата, които е започнал, докрай. При него е пълно с коридори, стаи, отклонения, тефтери със списъци, места за спиране. Той дълго злоупотребява с подправките, като смесва несъвместими неща, препъва се в себе си и своята емпатия, както баща му веднъж се препъва в прахосмукачката "Ракета", съветско производство, разбира се. Идва моментът, в който се вижда, че изпуска юздите и колесницата му почва да дрънчи по нервите. Тогава й пуска края.

Основна роля играе Списъкът

...Четем списъци на трофейни думи, на неща, които не стават за колекции и които стават, на вещи, които е желателно да носи новобранецът при влизането в казармата, на градове, които изглеждат пусти в три следобед, на наличните отговори на въпроса Как си, на изядените деца в старогръцката митология, на хотели, в които е нощувал... Целият този баласт изсушава литературната плът, която се превръща в литературщина.

  Много хартия е пожертвана за преразказването и тълкуването на старогръцките легенди и митове, за съдбата на Минотавъра, този плод на противоестествената страст: "Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден"! - кълне се Г.Г., като хем признава, хем не признава мита, според който Минотавърът изяждал на всеки 9 години по 7 младежи и девойки. Но освен Минотавър, той е още охлюв (в стомаха на страдащия от язва дядо), и Богът мравка, и изоставено дете... И продължава: "Не знам защо съм заключен, нямам вина". А не се ли е самозаключил в измисления лабиринт на някакво съчинено "ограбено" детство, когато ваксинациите, правени през 60-те, са оставяли белези, когато съучениците му масово рисували по портретите в учебниците, и то върху чий портрет най-много? На Ботев, разбира се: "...рисувах кръгли очила, ленънки..."

Ботев като брадясал... хипар

"...Очилата направо преобразяваха страшния (!!!) Ботев в един леко смутен и брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни" (!!!).  Научил се да чете на 5, на 6 г. той вече чете Ленин и учебник по криминалистика!!! "Аз съм книги!", се бие в гърдите Г.Г... Но кога е чел всичко това, когато, пак на 6, стоял до ослепяване, заключен като Минотавъра в приземния тъмен (проблемът Жилфонд) етаж, когато родителите му отивали на работа и единственото му занимание било да гледа през прозореца минаващите (според сезона) обуща. И как тъй тези родители не го оставиха в детска градина, каквито тогава, за разлика от сега, имаше?

 С много анахронизми е пълен текстът на Г.Г. Той иронизира тогавашния ни страх от атомна война, обучението в слагане на противогаз, като че ли не е от този свят, където постоянно се произвеждат и изпробват върху мирно население оръжия, а САЩ перманентно поддържат тази тема, щом стане дума за Иран. Присмива се на "задръстеността" ни, че не сме знаели що е секс, и запълва страници с огромни цитати от "Кръстника" на М. Пузо, за да покаже какво сме загубили зад желязната завеса. При ново издание на книгата да смени горния автор с текст от Маркес, когото "задръстеният" българин четеше тогава! Маркес има много по-самобитни сексуални сцени в "Сто години самота", в превод на Румен Стоянов.

  Биволско лайно с... муха

  Колкото повече чете, толкова повече човек навлиза в дебрите на сгъстяващото се дребнотемие, изтупвано като брашнян чувал в опуса на Г.Г. Не мога да отмина и едно заглавие, което е нагледна агитация (както и целият текст) на ненавист към историята ни и показва той как разбира прекрасното: "Спомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече на мушкатите по прозорците (...) Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел край него (...) В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи, които разглеждахме, пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно." ("Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде").

  Като същински вехтошар Г.Г. вади от остарелите кашони ("Кашон 73") на една минала епоха разни истории, но не за да докаже, а да иронизира обективни истини. Появява се и Али Агджа, който стреля в папата, но покрай него българският кандидат за Нобел не отронва и дума за тайните служби, ликвидирали невинния Сергей Антонов, съсипвайки психиката му с психотропни вещества и нарочили по това време България за родина на терористи.

  Г.Г. смята, че 80-те години са "десетилетието, родило най-много скука. Следобедът на века." Можеш ли да опровергаеш предубедения, този, който тогава е изследвал мравките и изрязвал заглавия от вестници, за да си пише "романите" по тях, докато другите са тъкали платове, отглеждали са жито и плодове, изнасяли са български стоки в чужбина. В това "скучно" десетилетие имаше и прекрасна поезия, и истински хитове, родени от наши композитори, театри, които не даваха само касови пиеси, телевизия, която не развращаваше с "формати" като "Къртицата", където алчни за пари бъдещи "милионери" се подлагат на унижения, като ядат живи червеи. Било сиво и мрачно! А не гледахме ли тогава ТВ-мюзикълите, постановките на големия Хачо Бояджиев, най-хубавите руски и американски филми, не ходеха ли българките със стройни крака в убийствени минижупи, не играехме ли туист и рок, след ресторант не си ли допивахме уиски, джин, сухо мартини или водка с доматен сок, не пиехме ли коктейла "Дайкири" а ла Хемингуей по баровете до зори с вариететна програма, за да изтрезнеем на сутринта в шкембеджийницата?

Клишираните твърдения на Г.Г.

които напомнят тезисите на Т. Живков, не кореспондират с мантрите за свръхстрогия комунизъм, който не се е състоял въобще, те са абсурдни. Могат да се дадат безброй примери, но и тези стигат. "Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха ценни съвети накрая" - кокетничи Г.Г.  Познати ли са ви тези имена? Не са ли те от "постоянното присъствие" на идеологизирания до снобско изпростяване "Литературен вестник"?

Как да пробие истинският талант? Но защо ли не мога да повярвам, че това е роман за "възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици" на авторовата "тъга"?  На корицата пише: "Ако "Естествен роман" беше "Машина за истории", то във "Физика на тъгата" машината е пусната на пълни обороти (Le Courrier). 

  Колко точно! Боже, пази България!

__________

Георги Господинов. "Физика на тъгата", "Жанет'45", 2012 г., второ издание.