Не документите, а хората възпитават децата
Всичко в училище е белязано от бюрокрацията. Тя превръща и крайно належащата учителска квалификация в море от планове, протоколи и таблици
Марта Радева, учител
Снимка: Архив "Сега"
Покрай многото бумащина учителите нямат време да обърнат достатъчно внимание на децата.
"Вие на документа ли вярвате, или на човека? (...)

На документа. Ние работим с документи. А хора има всякакви..."

Станислав Стратиев, "Сако от велур"



Преди около месец няколко учители от нашето никому неизвестно малко провинциално училище нарушихме "конспирацията на мълчанието", за която пише Албер Камю: "приемана от тези, които треперят, и наложена от онези, които имат интерес да го сторят". За чиновническия произвол в българското образование рядко се пише. Но не защото не съществува този проблем, а защото се е установило мнението, че е безполезно да се говори за това. Нищо не може да се промени. Просто си поемаш кръста и си го носиш. Всяка власт е от Бога. Ония, които не знаят да се подчиняват, не могат и да управляват. И точка. При това бюрокрацията е проблем на цялото ни общество, и то не само на нашето.

Но ние решихме, че не е оправдано онзи период от човешкия живот, който се отличава с най-много свежест, радост и свобода - детството, да стане жертва на чиновническата лудост. Защото умореният от сметки и справки счетоводител, банков служител, секретарката могат да нарушат душевния мир само на собственото си дете (което не е малко, разбира се). Но уморените, подложени на постоянен стрес със срокове, които не бива да изпускат, учители въвличат в хаоса на паниката и умората стотици деца. И тази умора на българския учител, наред с големия брой ученици в повечето паралелки, а понякога и многото часове, прекарвани в училище, е една от причините за насилието сред децата.

Преподаването е сложна и многопосочна работа, която освен добра подготовка изисква и здрави нерви, самообладание, емоционална култура и не на последно място - свежо чувство за хумор. И именно в последното пробивите са най-големи, когато сме във властта на умората, когато сме угрижени, изплашени, унизени. А това се случва с повечето от учителите, защото са вплетени в една безмилостна система на административни изисквания. Ако се разбунтуваш и откажеш да напишеш поредната справка, протокол, план, писмо, становище и т. н., злепоставяш директорите си. Те пък вероятно са под заплахата от началниците си в РУО, а те - на МОН. Поне това е алибито на администрацията, за да поддържа вроденото чувство за отговорност и ненужна вина на повечето учители.

Проблемът, който преля чашата, е наредбата за приобщаващо образование. Според нея всяко дете с двойка за срока, като дете в риск, подлежи на специални грижи. Но те се изразяват не в търсенето на най-добрия подход към него, така че да бъде спечелено за познанието и поощрено да изяви своите умения. Отговорността към изоставащия ученик се изразява преди всичко в това да се сформира училищна комисия за него, като тази комисия (чийто председател е класният ръководител) е длъжна да изготвя всеки месец куп документи за обучението и развитието му: планове, доклади, становища, протоколи, писма до родителите... Подобно фиксиране на вниманието на цяла армия от възрастни в едно дете (обикновено неистово опитващо се да избяга точно от подобен назидателен гнет) по-скоро има обратния ефект. И с нищо не допринася за свободата на изразяване, която е голямата цел на приобщаващото образование.

Не по-малко негативен е и ефектът върху учителите и останалите ученици. Енергията за творчество на преподавателите, които трябва да правят уроци, да проверяват текстове, да четат и да се развиват, се влива в подхранването на една никому ненужна бюрократична система.



Добрите, свежи, човечни идеи



се превръщат в нещо потискащо и досадно. Уморени, отегчени, изтощени до краен предел, учителите бързат нервно да претупат уроците и консултациите, защото ги чакат документи, които да попълват. Нарушената конспирация на мълчанието даде своите плодове и от министерството на образованието вече предприемат реални стъпки за промяната на наредбата за приобщаващото образование.

За съжаление обаче бюрокрацията е белязала всичко в училище: от разпределението на учебния материал до екскурзиите (които само учители с железни нерви и "търсачи на силни усещания" вече си позволяват). Една насъщна необходимост - учителската квалификация, в момента се осъществява главно чрез море от планове, протоколи, таблици за квалификационни кредити. А фактически нищо наистина ценно за развитието и усъвършенстването на учителите не се прави, защото липсват достатъчно пари за това. И перспективата, която се задава в това отношение, със задължителните карти за самооценяване и т. нар. портфолиа, изглежда още по-ужасяваща. Защото всичко се свежда до имитиране на дейност, която отнема и малкото лично време за четене на книги и развитие на преподавателите. Забравя се истината, че не можеш учиш другите, без да продължаваш да се учиш. Не можеш да създаваш хора с позиция, когато непрекъснато те претоварват, тъпчат и потискат. Не можеш да възпитаваш свободни хора, без да си свободен.

Проблемът с бумащината всъщност е в



липсата на достатъчно доверие към учителите



Въпреки че обществото им е поверило децата си. Щом не си описал нещо в документ, значи не си го направил. Администраторите вярват именно на документите: така и те имат какво да правят; спокойни са, щом папките им се пълнят с отчети и статистики. И макар само "работещите на терен" да знаят колко е трудно едновременно да обучават, възпитават и пишат документи, не спират да правят и трите неща. Защото, ако пропуснеш да направиш нещо важно за децата, едва ли ще се разбере; но ако липсва документът, вече си в нарушение и подлежиш на санкции. Още от времето на Елин Пелин учителят ще предпочете ада пред рая, защото в "пъкъла" няма инспектори ("Душата на учителя"). А Чеховият "Човек в калъф" и до днес се бои, че "може нещо да се случи", ако не се вземат "адекватни мерки" и всичко не обрасне с всевъзможни документи.

Забравя се, че ако един човек е неподходящ за учител, учениците му ще го откажат; родителите ще покажат, че не му вярват. Каква сила имат изписаните с административни клишета листи? Какво казват те за общуването между душите и умовете на възрастните и децата?! Факт е обаче, че за работата на преподавателите "началниците" съдят именно по тези изписани листи. Затова любимите на децата учители рядко са любими и на администрацията.

Бюрократичните изисквания в нашата съвременност непрекъснато растат и се усложняват - и в образованието, и в здравеопазването, и къде ли не. Близко е до ума - чиновниците, от които зависи премахването им,



се боят да не станат излишни



Но с донкихотовска упоритост ние, авторите на петицията "Образование в полза на ученика, а не на чиновника", си мислим, че е възможно да се случи нещо много простичко, което да не застрашава административните звена над преподавателите. Онези, които не се грижат непосредствено за децата, а работят в системата на образованието, да имат задачата да се грижат за нас, които ходим на училище. Реално да помагат на учителите, а не да ги товарят с безсмислени задължения, за да осигурят работа за себе си. И така да ги отдалечават от учениците им, да ги обричат на постоянна умора, изтощение и потиснатост.

Нека служителите от МОН и от районните управления на образованието отговарят на писмата ни, обмислят заедно с нас проблемите, по-често да ни питат как виждаме нещата. А не да ни заливат с наредби, постановления и допълнителни разпоредби; всеки ден да пишат писма, с които да притесняват директорите ни, а те - нас...

Нека се научат да очакват нашите писма и на тях да отговарят. Да идват на училище не за да "инспектират", а за да проучват условията. Да разбират затрудненията ни, да търсят - заедно с нас - изход. Защото промяната на думата "инспектор" с "експерт" е само един етикет, ако "експертът" си остане глух и сляп за истинското състояние на нещата.

Не документите, а човеците, когато са в диалог помежду си, създават. Не документите, а хората възпитават. Не документите, а хората творят.

"Едно сако можеш да превърнеш в овца. Но един човек - не!" (Станислав Стратиев).