Добре познат е афоризмът на Атанас Далчев, който гласи, че  българската литература притежава много таланти, но малко характери. Има обаче, слава богу, и творци, при които си дават щастлива и плодотворна среща рационалното и емоционалното, интелектуалната дълбочина и художественият блясък, устойчивостта на характера и единството в преследването на благородни и възвишени цели. Такъв е Любомир Котев – автор извънредно разностранен и може да се каже полифоничен в неуморните си художествено-естетически търсения.

Всички досегашни книги на Любомир Котев – сборниците с разкази, новелите,  романите, народопсихологическите ескизи и прочее, и прочее, като че ли бяха подготовка за една по-особена книга. „Multa paucis” – така е нарекъл новата си творба авторът. Много с малко, полифонично разклонено съдържание, заключено в елиптични и стегнати фрагменти. Четейки 1101 фрагмента, стигаме до неизбежното сравнение, че по съдържание и жанрова специфика тези артистични, заредени с философски екстраполации късове, напомнят фрагментите на Фридрих Ницше или Сьорен Киркегор – разбира се, при спазване на мащабите и историческата конкретика на времето. Новата книга на Любомир Котев е странна, понякога стряскаща, постоянно увличаща с непредвидимите криволици и втурвания на авторовото съзнание към нови и нови познания, книга провокираща към несекващ размисъл и работа на съзнанието. Ако съмнението е главното оръжие на мислещия човек, ще кажем, че Любомир Котев е един от най-съмняващите се и следователно най-мислещите съвременни български автори.
    Какво ли няма в тези 1101 фрагмента? Тук ще открием самолюбуващото се и играещо съзнание на интелигентния и ерудирания автор, пребродил планини от книги – от художествената литература през знакови философски трактати, през извороведски и краеведски четива, до афоризми, спомени, мемоари, икономически съчинения и прочее. На второ място, без съмнение, ще ни порази търсещото съзнание на автора – за това той постоянно се връща към любимите си автори, препрочита ги и се опитва да открие и най-дълбинните и често пъти закодирани техни послания. На трето място, без съмнение, знакова характеристика на тази книга е създаващото съзнание на автора. Той разполага своите наблюдения, фантазии и размишления на територията на няколко гранични науки – философия, естетика, есеистика, публицистика, критически анализи, мемоаристика.
 Защо толкова често авторът се позовава на тези имена? Защото по този начин той е сигурен, че ще разгадае най вече себе си, собствената си индивидуална, необяснима, прелестна, застрашително загадъчна, извънредно противоречива духовна вселена. Любомир Котев се оттласква от някоя фраза на писател, философ, художник, учен и търси съвременни паралели, постоянно актуализира и паралелизира типове, литературни персонажи с характера, манталитета и начина на мислене на съвременния човек.
    Често пъти неговите размишления са трагични, особено, когато се връща към думите и примера на нашите класици – Петко Славейков, Любен Каравелов, Алеко Константинов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Иречек и т.н., защото сравнението, уви, никак не е в полза на днешните поколения – нравите продължават да падат (както беше забелязал още Тацит) не сме се отървали от робската си психика, от сервилността, от зависимостта от парите, от медиите, политическото разделение, мързела, лъжата и прочее, и прочее, които нашият автор много сполучливо характеризира с някои от любимите думи на Захарий Стоянов – мискинлъци, мюзевирлъци, гьотференлъци, тепегьозлъци и гьонсуратлъци.
     
    Често Любомир Котев се захласва от собственото си слово, но това не е самолюбуване, а учудването на изненаданото дете, което постоянно открива нещо ново и неочаквано. В книгата сякаш графично са отделени примерите на пошлостта, чиито носители са маломерни хорица с техните скверни щения, идиотстващите депутати, соросоидите и новите Павликморозовци, нещото фанфаронски самопровъзгласяващо се за хайлайф - от една страна. И от друга - истинското родолюбие, примерите на доблест, чест, достойнство, храброст, самоотверженост, безкористност, добротолюбие...


    Като че ли най-много е привличан Любомир Котев в тази книга от самия процес на писането, четенето, духовните пътешествия в сферите на античната история, архитектура, изкуство, литература, философия. Интересни са му дори своеобразните гастрономически пътувания из менютата на велики цивилизации.
    И ако трябва все пак да определим кой е лайтмотива на тази книга, коя е всеобземащата метафора, ще кажем, че „Multa paucis” е книга на непресторения и органичния възторг пред способността на човека да размишлява, да се съмнява, да играе (като по този начин най-пълно се самопостига и самоопознава), книга, която категорично отхвърля преднамерения епатаж на чичовщината и на байганеещите се парвенюта – новобогаташи, а издига в култ таланта на разума.
    „Multa paucis” - книга, която без съмнение ще разтърси заспалото съвременно българско общество и ще хвърли камък в литературното блато.



Иван Гранитски