Някъде по това време, октомври миналата 2015 г. Сашо Казанджиев откри самостоятелна изложба в галерия „Стойчев“. Това беше една изключително интересна и успешна изложба. Тя обаче показа един малък етап от творческия процес и търсенията на художника. В нея той показа платна, рисувани през последните 4-5 години. И ето, че след година той представи своя самостоятелна изложба за своята шестдесет годишнина. Изложба „ретроспективна и многосюжетна“ /по Борислав Ненов/ и „респектираща“ /по Петко Йорданов/. Или изложба в която художника показва „много добро владеене на формата“ /според Георги Динев/. Аз бих добавил, че това е изложба, показваща художника в един личен и художествено-естетически успех, с която той за мен „затваря“ или затвърждава един дълъг етап от своите творчески търсения. Като художник Сашо Казанджиев е „лизнат от Бога“ /по Любо Котев/. Обаче според мен, освен това, че е лизнат от Бога, орисниците му, по волята Божия са му дали да рисува не с една, а с две четки. Едната четка реалистична, а другата четка по-различна – условна, символична. Като художник Сашо Казанджиев в картините си има особено отношение към детайла. Той „бяга“ от него. И това е видно от пръв поглед. За разлика например от Стефан Качаков, който чрез пейзажа в картините си сякаш ни казва „Природата така ще изпиша, че ще усетите листенцето как въздиша“. И за разлика от Анастасия Крушкова, която съзнателно търси детайла в натюрморта си. Но художника и в градския, и в природния пейзаж в картините си остава реалист. Реализма му обаче е в най-общи форми, схематичен, контурен, условен или символичен. Която и картина да вземем за пример дали „Пейзаж в жълто“ или „Бранековата къща“, или „Гората, която обичам“, или „Бели хълмове“

в тях съвсем ясно си личи къде художника е рисувал с реалистичната и къде със символичната четка. Трябва да се отбележи и това, че художника в този период запълва цялото платно, дали с пейзаж в далечината, дали с извеждане на отделен детайл в едър план. Често само в символи. В тях красотата, възвишеността на природата е показана веднъж лежерно, в тишина и спокойствие, друг път в цялата си стихия и драматизъм. Особено впечатление ми направи картината „Червени дървета“ / откупена от стар познат Д. Л. Ах те в естетическия драматизъм имат слабост там. За което не знаех/. В картините си Сашо Казанджиев успява да постигне широка живописна панорама. Това обаче не удовлетворява твореца и той търси друга изразителност. Така се появява фонът. Сега пейзажа заема половината платно, понякога и по-малко от половината. Останалото е фон. Понякога в един цвят, понякога в два. Понякога той се слива и е в хармония, но често контрастира на колорита в пейзажа. С този фон художника според мен, търси по силни внушения и изразителност или релефност. Картините придобиват по-голяма обемност и дълбочина. И предполагам, че му е било по-трудно с фона, отколкото с останалата част от детайли в картината. Защото имаме напластяване и попиване, проникване между няколко цвята докато се оформи този фон. В тези картини приоритет за него е цветът и колорита, отколкото точния рисунък от който той все повече се отдалечава. Така постепенно, бавно и трудно художника натрупал достатъчно впечатления от гледки и тяхното съзерцание, най накрая успява да игнорира, да се абстрахира от предметите и да оставя в картините си повече с колорита, от цветовете на пейзажа. И неговите абстракни композиции са точно това. ПЕЙЗАЖ САМО В ЦВЯТ. Сашо Казанджиев композира картините си в цветови конструкции, които показват плавността на прехода му от „реализма със символи“ до цялостната колоритност на платното. Останах изненадан обаче от това, че той ни показа абстрактни композиции, но далеч назад във времето - през далечните 1992-1993 г. И след това се отдалечава от тях. Може би осъзнал, че преди да стигне до тези абстрактни композиции, трябва да измине доста дълък период на творчески търсения. Мисля, че тази изложба показва точно това. И сега, след нея, очаквам Сашо Казанджиев да остане с ЕДНА четка. Да се върне пак към абстрактните композиции още по-завладяващи и колоритни. Само че вече помъдрял, с богата техника и с ясни художествено-естетически критерии.

Разбира се, ако нещо друго не го провокира.

Жельо УЧКОВ – издател