Освен безспорно интелектуална, изминалата седмица за четящите хора в Ямбол бе изключително емоционална. Авторите, които Читалище „Съгласие 1862“ представи на публиката бяха толкова различни, колкото изобщо може да бъде само изкуството.
Борислав Ненов отново доказа на почитателите си, че начинът, по който пишеш за един град има огромно значение. Сухите факти в „Нови страници за стария Ямбол“ са облечени в толкова тънък хумор и така блестящо балансирана сантименталност, че дори неямболия ще остане заинтригуван и увлечен. А редовете на Борислав доказват, че един град е град, не когато има нов център, а когато има свой елит и бохема.
Съвсем различен като автор бе вторият гост на „Ямбол чете“ – професорът и поет Владимир Сабоурин. Във вторник Ямбол мисли с него. И именно защото е бунтовна личност, дълбоко интелектуално и с ясна социална позиция, респектиран от ямболския авангардизъм от миналия век, Ямбол го посрещна с политически концерт, който провали представянето му в Синия салон. Но за сметка на това решителната публика слезе заедно с него в една малка стая, почти в подземието на Читалището и там час и половина се говореше за „Манифеста на новата социална поезия“, обвързването на литература с финанси и последиците от това, социалното страдание, отразено в поезията, свързаността на изкуството както с блясъка на звездите, така и с калта на земята. Публиката чу и стихове концептуалната, но много истинска поезия от „Работникът и смъртта.
В сряда Александър Секулов заинтригува публиката с романа си „Скитникът и синовете“ и повдигна въпроса за отсъствието на детето в българския роман. Красив е романът на Секулов, с изущното слово но човек, който е дебютирал като поет. И още един факт бе отбелязан на срещата, а именно, че градския роман почти не се чете от българската публика, която предпочита историческите тематики. В този план ние, от Читалище Съгласие, горещо препоръчваме романа на Секулов „Господ слиза в Атина“.
И дойде четвъртък. И Ямбол плака с Георги Бърдаров. Плака и редакторът на книгата Христо Карастоянов. Плака публиката. Тишина, постижима само от истината в изкуството, легна над Синия салон. Последвана от ръкопляскания и въпроси. „Аз още броя дните“ е роман, който се запомня и дълго време не те оставя но мира. Защото не е пристрастен роман. Защото войната в Сараево беше толкова близо до нас и защото на Балканите сме така лесно уязвими. Блокадата на Сараево продължава с 400 дни повече от блокадата на Ленинград и е абсолютно безсмислена във военно отношение, но пък разкрива всички тъмни страни от човешката природа. Според Бърдаров, който е на ти с географията, демографията и геополитиката, ни очакват не особено щастливи събития в близко бъдеще. Не само нас, но и Европа, ако това изобщо може да ни успокои.
И в петък „Войната на буквите“ с Людмила Филипова четохме за силата на буквите- една красива, вълшебна и любовна история, но зад която е поднесена голямата тема за силата на словото, за древността ни като народ, за премълчаното в официалните анали, за надеждата, че сме обречени да ни има.
Читалище „Съгласие 1862“