Повелителят на детските сънища

Цветозар Томов

 Брифинг в парламента. Журналистка пита: - Тъй като днес е първи април, бихте ли казали коя е най-голямата лъжа, която произнесохте? Лицето на премиера се изопва от справедлива обида. Сдържано казва:“Съжалявам...” и отпрашва. Пресконференцията неочаквано свършва. Друг брифинг, няколко дни по-късно. Този път премиерът е в стихията си: -Виждате дори империята – Съединени американски щати, Обама намалява бюджета с 3 хиляди милиарда. Нали това са три трилиона. Три хиляди милиарда! Ако трябва с тебе честно да ги напишеме, ще объркаме нулите. Това се намалява бюджета на Щатите. Когато се намаляват такива пари, малките колелца, каквато е България, е нормално да е най-зле. Или да сме достатъчно зле. Като се изключи това, че България е достатъчно зле, останалото са разпасани лъжи. Ама много разпасани.

Не съм проверявал колко е бюджетът на САЩ, но за тази година е съкратен с 38 милиарда долара. До 3000 има дребна разлика от 2962. Пообъркал е нулите любимецът на всички българи. Всъщност, може би греша. Борисов никъде не споменава за долари. Може би има предвид центове. Тогава сметката излиза. Но пък, от друга страна, продължава да е неясно защо когато Щатите си намаляват бюджета, е нормално България да е най-зле. Ние сме си зле и когато Щатите си увеличават бюджета. Мога да посоча колкото искате такива примери. Ако разглеждате под лупа какво плещи Борисов, ще се убедите, че друго освен лъжи почти няма. При това – лъжи едри, величествени, красиви. Наистина е трудно да се посочи най-голямата от тях. Изобщо, ако изключим лъжите, той мълчи като риба.

Но напоследък се замислям за нещо друго. Борисов лъже убедително, излъчвайки кристална откровеност, с прекрасно овладяна артистична дикция. Наистина ли е толкова голям майстор или пък си вярва? Я да видим какво ще излезе, ако допуснем, че си вярва. Какъв е човек, който говори небивалици, знае, че са небивалици, но не лъже в смисъл, че не преживява себе си като лъжец? Дете, което разказва приказки. “Тате, а аз като вървях към училище, и ме нападна един змей – голям, зелен и с рога. Но като го ударих с чантата и се пръсна. Вярно бе, тате.” Когато говорят така, децата не лъжат. Те живеят в измислицата, тя заменя реалността. И се дразнят, ако бъдат обвинени в лъжа. Инфантилното политическо въображение на Борисов е това, което го прави симпатичен, внушава доверие и го прави различен от останалите по-дребни лъжци в българската политика.

Неговите лакардии сътворяват една паралелна действителност, в която главният герой, извършващ подвиг след подвиг, е самият той (точно както в измислиците на тригодишните малчугани) – хваща бандити, наказва лошите, строи метра и магистрали, тупа по рамото Саркози и поучава Меркел, излъчва безкрайна добродушна мощ и несекваща готовност да ни ощастливява, стига да сме предани, да го обичаме, да му се възхищаваме, да не се оплакваме и да не му искаме пари.  Вярва ли си? Според мен, да – обективно човекът се нуждае от лечение, а не от власт, а това, че народът го е зяпнал в устата си е проблем на народа. Да припомня встъпителните му слова в първата му кандидат-кметска кампания: "...

Научен съм да бъда добър с добрите и лош с лошите. Учих как да помагам на бедстващите... и как да организирам хората, за да посрещат трудностите и природните стихии. Даже съм кандидат на техническите науки... Направих много... Направих го, защото е лошо да си здрав сред болни, богат сред бедни, окат сред слепи... Мога да организирам общината така, че да работи в полза на софиянци, а не в своя полза. Мога да работя по 24 часа дневно, за да решавам проблемите на града...» Бла-бла? Не само бла-бла. Мащабите на самохвалството са космически и отново напомнят за детското самохвалство. Тук са и природните стихии, и техническите науки, и абсолютната универсална и благородна самота на гения. Само такъв човек може да ви каже, че «България е абсолютно независима от Русия» или че искаме да влезем в Шенген, за да спасим другите европейски народи от бежанската вълна.

Или че всички кредитни агенции се надпреварват да ни вдигнат кредитния рейтинг при положение, че нито една не го е направила. Нормалният възрастен човек, дори да иска, просто не може да измисля така именно защото се страхува от санкциониращата сила на разкритието на лъжата. В празното пространство на инфантилното въображение, обаче, може да се лъже така, както бушменът краде – без понятие за собственост и оттам – без чувство за вина. Публичният образ на Борисов е сапунен сериал от опредметени детски сънища. Между него и реалните мисли, чувства, действия и постижения на този човек няма никаква връзка. При това – не само в периода на бурния му политически възход, но и преди него.

Ето ви цитат от първия очерк за все още неназначения главен секретар на МВР, и все още напълно неизвестен на широката публика. Авторът е Анелия Башева, вестникът – Стандарт»: «Когато заговори с чужденци и е пред български репортери, Борисов се прави, че не знае английски. Говори нарочно с арабски акцент и весели аудиторията. В действителност обаче владее много добре езика на Елизабет II и затова се разбира перфектно с царските деца. Някогашният световен шампион по карате Бойко Борисов е първият бял човек, разбил японец. Затова репортерите научиха по време на негова раздумка с японски журналист. Шефът на "Ипон" му разказа за двубоя в лондонската зала "Кристъл палас", когато нокаутирал шампиона от Страната на изгряващото слънце. Сащисан, че това е същия човек, японският журналист на няколко пъти му се поклони.

А докато разказваше случката, Борисов държеше в ръце мотиката, която благоевградска журналистка подари на Симеон по време на предизборната кампания. "Диз из бюлгериън нонджако", обясни с най-сериозния си тон Бойко на репортера. Японецът дори извика оператора си да види българското оръжие. А в това време наобиколилите ги благоевградчани се превиваха от смях.» Диз из бюлгериън нонджако... Датата, на която е публикувана тази дивотия е 31 август 2001 година. Нейната поява не може да бъде обяснена с никакви конспиративни теории. Когато я видях за пръв път, се опитах да проверя какви световни шампиони по карате сме имали и кога бял човек за пръв път е разбил японец в лондонската зала «Кристъл палас». Всеки може да провери – в Интернет има информация.

Световни шампионати по карате се провеждат от 1970 година. В Лондон световно първенство не се е провеждало. Най-близък до лондонската зала «Кристъл палас» е шампионатът в Маастрихт през 1984 година. Япония печели първото световно първенство през 1970 година в Токио, но второто – през 1972 година – е в Париж и се печели от Франция. Трябва да допуснем, че френският отбор се е състоял само от афрофранцузи, за да може първият разбит японец да чака 13-годишното бяло банкянско суперменче да порасне. Лошото на тази версия е, че през 1975 година печели Великобритания, а през 1977 година – Холандия.

Всъщност, стана ми забавно и реших да търся следи от това дали изобщо Бойко Борисов някога е участвал в състезания по карате. Не открих такива следи. Все пак един негов треньор твърди в интервю, че веднъж Бойко е трябвало да участва в някакво състезание във Варна, тъй като титулярът в отбора се контузил, но суперменът избягал преди състезанието с нощния влак за София. Не знам дали тази история е вярна, но на мен, честно казано, ми звучи логично. Измисля ли си журналистката? Едва ли. Просто е преразказала дебютните измислици на прохождащия в политиката спасител на отечеството, който и днес говори английски пред репортери с нарочно арабски акцент, ако може така да се каже.

Преглеждам това, което съм написал досега и се чувствам длъжен да кажа: не, не съм озлобен срещу този карикатурен човек или поне не искам да пиша злобно за него. Искам да споделя тревогата си за това, че в страната ми става нещо крайно ненормално, абсурдно и може би по-опасно от всичко, което сме преживявали напоследък. Ако съм прав в притесненията си, че българската политика зависи от действията на човек, който не е в състояние да носи отговорност за тях, защото не различава измислица от действителност и е изцяло в плен на инфантилни патологични страсти, то непосредственото ни бъдеще е просто непредсказуемо. Тези дни почти се зарадвах, когато Борисов скастри пещерската си депутатка, опитала се да прави герберска пропаганда сред деца в стила на зрелия сталинизъм.

Но почти веднага след това попаднах на поредния премиерски бисер:   «Тяхната партия ме караше да ходя с червена връзка. Тяхната партия насила ме караше, те ми опорочиха детството. Как така? Тази партия, Станишев ще се изказва вчера, че ние, защото в някаква викторина в едно градче Пещера една депутатка направила. Да, безспорен скандал е, ние ще я санкционираме отвсякъде. Но точно тези, който ме караха да ходя с червена връзка!” И в този цитат, с изключение на санкционирането отвсякъде, се вижда само недораслото Му его. Желанието да тропва с краче. Оправдаването дори на признатото безобразие с действията на Врага – поредният инвариант на “А вие защо биете негрите?”. 

Не, в такова поведение няма пиар, няма хитрост, няма принципи, няма отговорност, няма даже и граматически правилен словоред. То само засилва у мен усещането, че човекът е замръзнал на онова равнище в интелектуалното, моралното и емоционалното си развитие, което е имал, когато са му вързали за първи път червената връзка. Мисля си, че и лакейското поведение на повечето журналисти спрямо Борисов не може да бъде обяснено просто с продажност или угодничество спрямо властта. Да, много журналисти се страхуват от Борисов и се мъчат да му угаждат всячески, но в този страх има и част от респекта към лудостта, ненормалното, абсурдното. -Дорбо утро, господин премиер! – казва водещ от Нова телевизия. -Добър ден е при нас – отговаря премиерът. -Извинявайте, господин премиер – продължава водещият. Действието се развива преди 8 сутринта. Внушението на премиера не е много сложно – трепя се по 24 часа за вас бе, келеши. Но извинението на журналиста? Впрочем, част от журналистите доведоха абсурда дотам, че изключиха “Добро утро” от речника си, когато разговарят с Борисов.

Истинският проблем е в това, че всички ние лека-полека се превръщаме в персонажи от детските сънища на Борисов. И много често се държим като такива персонажи. Изтикали го лека-полека до цялата власт в страната, ние започваме да живеем според неговите измислици ако не за друго, то поне поради ужасяващата реалност на публичната му роля. Няма да е пресилено да се каже, че наблюдаваме игричките на този психопат с живота ни, живота на децата ни, бъдещето на родината ни. Единственият начин да го харесваме – а искаме да го харесваме, защото иначе следва да се отвратим не само от него, а и от себе си – е да приемем неговите сънища за онази реалност, която ни предстои да обитаваме.

Така се оказва, че Борисов твори от себе си, от празната си душа, онази утопия, която придава привиден смисъл и цел на невротичния инфантилен авторитаризъм на своето управление. Той става от сън, реди бисери по телевизиите, рита топка, ходи на фитнес, реже ленти, играе карти, забавлява се, нарежда, назидава, поучава, хвърка, изживявайки най-щастливото възможно детство, което човек може да си представи. Останалите пациенти на лудницата Го гледат влюбено, ръкопляскат Му, тихо го Ругаят или Му се присмиват, шизоидно разкрачени над пропастта между процъфтяващата измислица и разпадащата се реалност. Пропастта, към която сме се запътили под благосклонния поглед на нашия недорасъл повелител.

http://reduta.bg/v2/article/%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D1%8A%D0%BD%D0%B8%D1%89%D0%B0