В читалнята на Регионална библиотека „Г. Раковски” – Ямбол се проведе творческа вечер със старозагорския поет Йордан Пеев, член на СБП. Тя бе открита от литературния критик Димитър Бечев, директор на регионалната библиотека, който поздрави госта и обяви, че срещата е заключителна част от изявите, посветени на Деня на Ямбол – Свети Дух.
Пред културната общественост на града – писатели, актьори, художници и почитатели на изящната словесност, Йордан Пеев поднесе великолепен авторски рецитал от най-новата си поетична книга „Стъклена кожа”, издание на „Български писател”. Този вълнуващ спектакъл бе съчетан с изпълнение на авторски и популярни песни с акомпанимент на китара, а музикалното оформление бе дело на съпругата на поета.
В края на вечерта Йордан Пеев прочете нови творби, писани през последните месеци и раздаде множество автографи.
Водещ на творческата среща бе поетът Тенко Тенев, председател на Дружеството на писателите в Ямбол.
Димитър Димитров.
Йордан Пеев: (подборът на стиховете е Яс...
(водещата снимка е от мероприятието, но да не се правят алюзии с никое отстихотворенията!!! Няма общо!!!)
ЗА ЕДНА МРЪСНИЦА
Да има секс, а другото – за после,
че любовта е днес ненужна драма
и чувствата й са досадни гости
на дом където всъщност никой няма.
Единствено отдадена на кола
със танца си на възли ни заплита
и мъжки погледи я ръфат гола…
Тук в спешна нужда сме от инквизитор
Извива тялото си потно… Баста
на целия морал и на задръжки.
Желания сърбят ни като краста
и целите сме станали на дръжки.
Разменя нежността си за банкноти,
за всичко времето й е платено
и слуша мъжки жалби и животи
от питиетата зашеметено.
На сутринта с размазан грим в очите,
преметнала живота си през рамо
си тръгва към дома, а там завито
едно дете я среща с „Как си мамо?“
ДЪРВО
С напукана гримаса е съдбата
в кората му, която се вдълбава:
да теглят клоните към небесата,
а коренът - в земята да остава.
И колкото към звездното отива,
върха си щом забива в небосклона,
то повече в земята корен впива,
и в ниското небе оплита клони.
Часовник пясъчен му е сърцето.
Върти го времето… И преобръща.
И клоните са корени в небето,
а корените в клони се превръщат.
Сред ураган танцува с ветровете…
Огъва се… И пука… Клони мята…
И ми е мъчно за онез дървета,
които с плитък корен са в земята.
КЛАДЕНЕЦ
Продънва дъното на кладенец
вода избягала под него.
С око, запомнило удавници,
като циклоп нагоре гледа.
От дълго чакане, прегризало
въжето себе си - се плези,
и кофата с ръжда облизана
жадува дъжд по гръм да слезе.
През зъби капките осмукало,
топи се всичкото зелено.
И водни камъни напукани
с безверие са наредени.
В пресъхналото новолуние
сънуват как вода нахлува,
а кладенецът е фунията,
която мъртвите надуват.
ЯСНОТА
Като цигари в пепелника,
недогоряло изгасени седим
от навика забити с приятели
на кръст край мене.
Едно и също ни оплита
и между чашите нагоре
фатална яснота излита,
че живото е с плитък корен.
Засмуква ни подобно вакум
между разкрача на небето.
По-лесно е да цепим атом,
отколкото на две сърцето.
В мига, от изповед изровен,
един във друг мълчим заклети,
като в любов от първи поглед
в случайна среща между слепи.
ВЪЛК
Най-тъжната история научих
от този който смя се най-широко
с юмрук подпрял съдбата си
на куче нахапано от вълците жестоко…
В усмивката му крива и беззъба
от края й задавен вик ме гледа
хлапак тъй както крие се зад ъгъл
стъклото щом е счупил на съседа…
Добре ли си? – наивно го попитах,
но той не пожела да ми отвърне
и вместо глас от гърлото му свито
на вълк настръхнал воят се изтръгна…