1.
Колко е студено, колко светло утрото!
Синкаво и розово в стаята е вред,
на крака си никак не усещам кутрето,
пъстрото бърдуче пълно е със лед.
А отсам по джамчето приказка позната
някой е изписал със перце нощес:
веселият Палечко тръгва по земята
и загубва пътя в сребърния лес.
От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
клончета и пилета - всичко от сребро!
Със брадица сребърна иде един дедо.
- Добра среща, дедо! - Дал ти Бог добро!
Палечко му казва: - Дедо, изведи ме!
Дедото му казва: - Гледай онзи пън,
с три поклона три пъти го викни по име
"Сушкун-Стружкун-Крушкун" - и ще си навън...
Ала тейко вика: - Я недей се мая,
а носи секирчето да го наковат!
Ала майка вика: - И тавата дай я
да я калайдисат, хем ти е на път!
И аз слагам чергата, дъхвам си на пръста,
слагам си кожухчето, свирвам със уста;
и наяве почва приказката пъстра -
Палечко отново тръгва по света.
2.
Вчера на туй място май че беше дворът,
пънът беше тука, снощи го видях,
вляво бе колата, вдясно бе стоборът,
а сега ги търся - ни следа от тях!
В тъмното навярно ще са отлетели;
кочината с дъсчени, хлопащи криле,
кравата, която щеше да се тели,
носеща в корема си спящото теле,
а след тях колата с пъстрата кобила,
пънът и секирчето, стълбата, плетът;
и сега тъй, сякаш нищо не е било,
край морето синьо сигурно стоят.
А по-вярно всичко тук си е стояло,
но докле съм спал и съм сънувал сън,
трайно, непрестайно, тайно е валяло
и сега цял метър е снегът навън.
Ето я колата, бяла и заоблена,
ето ги, затрупани, външните врати.
- Тук сме, ух, ти глух ли си! - в кочината стоплена
Божидар, прасето, под снега грухти.
3.
Възчерна, тъмна е тавата
сред сладък дим от нишадър
и циганинът в тъмнината
е сам от чукан чер бакър.
Но бавно под ръцете става
по-светло, светло, лъч играй
и мигом всичко заблестява
във тънък лист от чист калай.
"И мигом всичко заблестяло..." -
от приказките е това:
магьосническо огледало
изглежда старата тава
и в нея се оглеждат: фирмата
със надпис яркосин „Успех"
и вътре старците, четирмата,
със дъхащия мех зад тех,
и майсторът с черти бакърни
всред рой от бляскави лъчи,
със медни бръчки, с медни бърни
и с калайдисани очи.
4.
Горе, във бели дебели кожуси,
черните вчера комини седят,
шъпнат комински слова помежду си,
клатят глави и с лулици димят.
- Слушаш ли, Димо? - подхваща единът.
- Слушам те, Димо - се чува след туй.
Тихо с комина говори коминът:
- Давай ухото си черно и чуй!
Таз нощ на своя дюкян Хараламби
сам ще му драсне кибрита завчас,
тази нощ Попчето с бомби и ламби
тайно ще лови на Долния яз... -
Тихо с комина говори коминът.
Двамата Димовци шъпнат безкрай:
- Днеска май царски стражари ще минат,
а за кого ги изпращат, познай!
Заради брата на Ванчо - Димитър,
дето се крие в корията днес.
Ванчо да бе по-голям и по-хитър,
да му проводи по някого вест...
Спиш ли бе, Димо? - Задремах, но нищо!
Слушам те, Димо, разправяй ми ти!... -
А пък, заврян до меха и огнището,
същият Ванчо седи и слухти.
5.
Като червено огнено въже
съвсем само желязото се вие
и двамата разкрачени мъже
със дива радост някаква го бият.
Грамадни, тъмни, хубави, по риза,
те вдигат, спущат звънки чукове
като старинен бронзов механизъм,
отмерващ времето от векове.
Но ето, спират работата те
и към земята нейде долу гледат:
в ковачницата е дошло дете
със някаква поръчка от съседа.
И става сякаш приказна картина:
туй дребосъче с чистото лице,
което слушат двата исполина,
над чуковете скръстили ръце.
6.
А вънка пара дъхат хората,
скрипти снегът, звънти псувня
и тримата мъже се борят
върху огромната свиня.
А тя квичи, а тя се мята
и дърпа тънкото въже.
Виж: бял сняг, алена - свинята,
и черни - тримата мъже.
Четвъртият изважда ножа,
опитва го на мръсна длан
и през четинестата кожа
го вмъква в тлъстия гръклян.
И коледно-жестоко туй е,
и те се смеят с гърлен глас.
Свинята хърка. Тъмна струя
в миг удря в бляскавия тас.
И със опашчица извита,
тъй както тялото й бе,
душата на свинята литва
пембена в синьото небе.
7.
Във къщи се завръщам - никой няма,
а в двора към обора води път.
Настъпило е чудото голямо
и всичките във тъмното стоят.
Фенерът малко скрил се е зад сеното
и даже от вратата не личи,
та сякаш идат от новороденото
във тъмното трептящите лъчи.
А то пък със копитцата си острички,
с големите си мъхести уши,
със прясно боядисаните ноздрички,
безсилно върху сеното лежи.
И тъмната му майка го поглежда
и лиже го със влажния език,
и нежно върху него се навежда,
икона сякаш истинска за миг.
А ний със тейко двамата я гледаме,
отпред на светло, а отзад във мрак,
и тейко ми набръчкан е и едър е,
пък аз съм още дребничък хлапак.
И сякаш ний сме двамата овчари
и носим дари в бялата тава,
и в тъмнината волът - Йосиф стария -
преживя и ни кима със глава.
8.
Как ми се ще да играя,
но аз да играя не ща!
Брат ми го дирят. Аз тайно
тръгвам по важни неща.
Няма ни помен от ветър.
Тих е лесът под снега.
Бели елени - дърветата,
леко поклащат рога.
Катеричка замразена,
сякаш дръвченце, лежи.
Малка, с опашка червена,
с остри червени уши.
В джоба си аз ще я сложа,
тъй ще я нося до нас,
ново калпаче от кожа
скоро ще имам и аз.
Скоро, за идната зима,
може по-скоро дори.
Вече една кожа имам,
нужни са ми още три.
Майка ми ще им състави
кройката, как му е ред;
с бодове здрави и прави,
с копче отзад и отпред...
Чакай, но що тука става
вътре във топлия джоб?
Нещо започва да шава,
нещо се мърда и - хоп! -
сякаш пружинка, изскача,
скача през сняг и през лед. -
Сбогом, червено калпаче
с копче отзад и отпред!
Сбогом! - Изчезна веднага.
Горе на бора е чак.
Първата кожа избяга -
четири трябват ми пак.
9.
Както изпърво в картинките скрити,
виждат се само стъбла без листа,
но със присвити очи погледни ти
и ще откриеш безбройни неща,
тъй тука вдясно ще видиш егрека,
вътре ще видиш бунтовника-брат;
ето, той хваща потайна пътека,
бърза и даже не гледа назад.
Попчето хитър е, всичко разбира
и новината му е съобщил,
а сега вижда се: горе, край вира,
пали с огнивото черен фитил.
Пали, а долу, всред буките стари,
вече изгубили правия път,
цели във скреж, трима царски стражари
пушат и с пушки на рамо вървят.
Дебнат се всички, но без да се виждат.
Без да ги вижда, сред тез и онез,
в пъстрите дрешки, с косичката рижа
Палечко ходи във снежния лес.
10.
По снега лисичи са
ситните следи -
две лисички тичали са
малко по-преди.
Две лисички алени
в белите гори,
сякаш две запалени
мънички зари.
Ето тук са минали
речния наклон,
ето там са сринали
сняг от онзи клон.
След това пък спрели са,
кой ги знай защо,
със опашки мели са
на едно место.
Сигур са говорили
де ли да ловят,
сигурно са спорили
кой да хванат път.
Първата направила
резка по леда,
втората оставила
жълтичка следа.
И отново тичат
като две зари
двойката лисичета
в белите гори.
11.
Вече се стъмва и нашто селце спи.
В шест часа вече е нощ.
Върху гори и пътеки, и преспи
спуща се звездният кош.
Рой караконджовци с него се спущат.
Както си свиреха, чух.
Аз не боя се. Връвта от навущата
дръпва ми някакъв дух.
Аз не боя се. Проблясва тъдява е
пламъче, скри се сега.
Аз не боя се. А може би дявол
е с черни грамадни рога!...
Не! Туй е Попчето. Ето го, тихо
слиза с фенерчето той:
- Брат ти го няма. Не го уловиха.
Ти се за него не бой!
Казва и слизаме в селото спещо.
Тихо. Ни куче, ни глас.
В мрака на Ламбо дюкянът отсреща
силно мирише на газ.
Мраз е и снежна блести планината.
Скърцат сковани врати.
Бавно във мрака, в хлада, в тишината
звездният кош се върти.
12.
Вътре спят, а вънка преспите са светли.
Чудно избеляло е детското легло.
Малкото прозорче вижда се отчетливо,
вижда се изписаното приказно стъкло.
- "Сушкун"... - казал Палечко, но в тоз миг се спънал,
паднал и забравил другите слова;
и така представен е, легнал върху пъна,
а над него всичко, що е след това:
Зайчето, което сред гората припка.
Лошият магьосник, който се е скрил.
И морето синьо. И в морето рибка.
И покрай морето Попчето с фитил.
Батьо бяга в мрака и тавата блесва.
И свинята алена всред снега квичи...
Шарени картинки бягат и се смесват,
смесват се и бягат в детските очи.