Можем ли да сме добри само, когато някой от нас падне?


Така се случи, че в рамките на седмица двама човека паднаха на улицата пред очите ми.
На мъж в напреднала възраст му стана зле, а след няколко дена възрастна жена се спъна и падна по очи. За съжаление първият случай (в последствие разбрах) завършил с най-лошото. И в двата случая, около падналите веднага се събраха хора . Всеки се опитваше да помогне. Имаше съпричастност от напълно непознати, които дори и само с присъствието показваха солидарност. Хората не бяха оставени на улицата да лежат сами. Всеки наоколо се опитваше да помогне.
Спомних си за това, защото напоследък все повече гледам, чета и чувам, че ние българите сме злобен народ. Сякаш нищо друго не правим освен да се мразим един друг.
Мразим политици и богати.
Мразим бежанци и бедни.
Мразим всички и нас.
Но тогава пред очите ми нямаше грам омраза.
След тези случаи си мисля, че нищо от нашата българска човещина не е загубено. Мисля си, че въпреки постоянните опити да ни зомбират един срещу друг – не са успели! И няма да успеят. Убеден съм, че можем да разчитаме един на друг. Дори и да не се познаваме.
Всъщност видях - добри хора сме!
И мисля, че разбрах.
Време е да спрем да се убеждаваме един друг, че ние българите сме измамници, егоисти, бездушни лицемери и каквото още се сетите там. Защото от това може някой да има полза, но не и ние.
Защото никой не знае, кога е неговият ред да падне.
Разбрах, че е време да показваме малко повече солидарност един към друг. Май само това ни остана, като алтернатива за оцеляване.
Трябва ли да бъдем добри?
Явно нямаме избор!
Единствено, което ме човърка още е:
Можем ли да сме добри само, когато някой от нас падне?

https://www.facebook.com/profile.php?id=1479466942&fref=nf