(1876 Г. Из "Записки по българските въстания", Захари Стоянов)

 Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

— Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите“ и пр. — заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

— Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

— Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода… — отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар — робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите — светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т.е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят… Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави — с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царят го заболя.

— Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! — каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно…

Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина и от двете страни, всеки признаваше, че въодушевлението беше свято, минутата — тържествена. После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа. Много им тем хареса речта на войводата, защото той им досегна в говорението си най-чувствителната струна.

След като дадохме нужните наставления на селяните, тръгнахме към с. Калугерово, за да възбунтоваме и останалите български села, а турските махали, наречени Юруци — да нападнем. По-нататък срещнахме друга една чета с червен байряк, повечето калугеровци, само мъже, които така също отиваха за гората Еледжик. И от тая чета ние взехме няколко души въстаници.

Турците от махалите мислеха още, че се намират под високото покровителство на султана. Искам да кажа, че тия нямаха още никакво известие, че е станало въстание, а спокойно продължаваха да си работят по полето. Наистина, че калугеровци имаха с тях стари сметки, но тия мислеха да ги разглеждат, след като изпратят вече на Балкана семействата си. Щом тия ви зярнаха в нивята си с червен байряк, от най-напред погледаха, погледаха, да се уверят по-добре действително ли сме с черни калпаци, па после вече хукнаха да бягат към селото си, което се намира наблизо. Някои от тях сполучиха да изпрегнат воловете си, които забраха напредя си, а повечето не успяха да направят и това. В късо време по полето не остана жива душа: от всички баири се виждаха да пъплят хора, мъже и кадъни, към селото. Страшна олелия се дигна след малко в селото от нашата чета, която, разпръсната един по един по поляната, представляваше коджамита армия. Тънките кадънски гласове: „евах анаджим“, „кайдалар бези“ и пр. — събраха кучетата на едно място. Особено тия се уплашиха, когато препукаха нашите пушки подир ония турци, които бягаха напредя ни като кошути.

Два пищова изгърмяха в селото, което беше знак да се събират всичките правоверни за защита. Мало и голямо тичаше към белокаменното здание — джамията, — в което се затвориха и подадоха пушките си из мазгалите, а ходжата излезе на викалото и жално-жално започна да призовава божата благодат върху стадото си. Нашите момчета достигнаха пълзешком до селските плетища, отгдето захванаха да бомбардират джамията със своите шишинета; но и турците не стояха мирни. Невъзможно беше така скоро да се приближим до джамията. Трябваше поне три деня да държим селото на обсада, та тогава да се предадат жителите му; а ползата от това наше измайвание не принасяше нещо особено. Затова именно снехме обсадата на махалите и се отправихме към Елшица, след като запалихме няколко къщи и хванахме двама души пленници от турците.

На един висок връх отгоре над Елшица, близо до татарпазарджикския път, отгдето се виждаше почти цялата пазарджикска кааза, застанахме ние да си починем и похапнем след двадесят часа пътувание.

Върнахме се с Бенковски при стражата, която пазеше двамата пленници малко по-назад, които ние искахме да освободим, за да съобщят на своите съселяни нашите добри намерения. Стражата беше седнала да обядва при едно студено изворче; от единствената си гозба, солена сланина, която тия бяха изрязали на малки резенчета, от точка зрение на славянско гостолюбие подаваха по едно парче и на двамата стари мусулмани. С гнуснаво отвращение тия последните едвам приближаваха до устата си противното за тях месо, което патриотите-стражари караха да ядат. Като се подадохме ние, те захванаха по-бързо да си местят челюстите, уж че дъвчат, да не би да ни разсърдят: но Бенковски ги освободи. Строго нападна той грубите стражари за глупава им постъпка.

— Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мусулмани — говореше Бенковски. — Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били тия българи, или турци. Ние сме въстанали не против мусулманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.

Дълго говори още Бенковски по тоя въпрос. Неговото дълбоко знание на турския язик[2] придаваше още по-голяма живост и интерес на предмета. Разбира се, че уплашените аги клюмаха глава на всяка негова дума, като че всичко това да беше тяхно мнение.

— Имате право, челеби — отговаряха тия.

Когато ги отпуснахме вече, докато бяха наблизо, вървяха полека; но щом изминаха разстоянието на един куршум мензили, станаха невидими, преобразиха се на млади сърнета, а чалмите им изгледваха, като че хвъркаше орел. Същата нощ турците от горепоменатите махали избягаха в Т. Пазарджик; вижда се работата, че нашите съвети ие им подействуваха.

Часът до 8½ по турски стоехме ние на високия връх над селото Елшица. Тук-там из полето бяха захванали вече да горят селата, което се правеше повече от страна на българите. Турците не бяха се окопитили още от паниката; тия гледаха повечето да бягат. Най-гъсто кълбо дим се дигаше над селото Стрелча. Ние разбрахме, че Иван Ворчо е почнал вече своите неприятелски действия.

След непродължително съвещание ние решихме да се върнем в Панагюрище, а на другия ден да посетим Петрич, което беше изложено на златишките турци и черкези. Селата към Пазарджик: Попинци, Динката, Калаглари, Джумата и пр., според сведенията, които имахме, въстанали вече или се готвели да направят това, та затова нашето ходение по тая страна бе безполезно. Освен това отиванието на Бенковски в Панагюрище беше неизбежно. Най-после, да си кажем правото, ние нямахме определен план на действия. За протокола от 17 априлий, който знаят вече читателите, едва ли помисляше някой. Всичко се вършеше театрално. Па н другояче бе невъзможно: вчера едно, днес две. Нужни бяха поне няколко деня, докато утихнат страстите, докато населението се нарадва, докато най-после се изпълни определеният ход на събитията. Но варвари турци: чакат ли?…

За Панагюрище ние се спуснахме направо през гората между селото Бъта и пазарджикското шосе, без никакъв път. В това време там не знаеше още никой за нашето движение и никому не минуваше през ума, че ние ще да се върнем него ден с такава голяма чета и от противоположната страна. Караулите, които пазеха откъм тая страна на шосето, щом ни зярнали с телескопите да се смичаме през гората, помислили от най-напред, че тая многобройна чета не е друго нищо освен турски аскер, който иде да нападне селото. На часа още бил изпратен бърз куриер до военния съвет в Панагюрище да извести за тава нещастие. Лицето, което е било натоварено с тая неблагоприятна мисия, не постъпило според въстаническите правила, да отиде право до началството и нему само да съобщи. Той препуснал коня, като че носи глава, което действие само по себе си трябвало да произведе не твърде добро впечатление. Не стига и това. Той викал, колкото му е силата, да го чуе старо и младо: „Стягайте се, селяни, мало и голямо да излязва на «Св. Никола», защото силна турска войска настъпва — баирите са почернели!…“

Всеки може да си въобрази после това до каква степен се е впаплачосало панагюрското население, което в своето възхищение отдавна беше забравило, че съществуват турци и султанска войска на няколко часа разстояние. Разказват, че в селото се подигнала голяма буря и неспоразумение. По-страхливите въстаници, в това число и жените, стягали вече едно-друго да бягат в гората, други просто не знаели що да чинат, а трети се разкаяли защо и за какво са въстанали, като ще бъдат нападнати така скоро.

Намерили се хора обаче, които погледнали на въпроса съвсем от друга страна. Начело на тия последните стояли панагюрските комисари. Тия решили, че каквото и да стане, който и да иде, ако ще би да е той и сам султанът, тия трябва да излязат насреща му и да докажат на дело защо са въстанали. Сполучили тия да съберат всички въоръжени и достойни мъже да носят оръжие, с които потеглили към „Св. Никола“ да срещнат неприятеля. Докато пристигнат до могилата, която е от селото навън по пътя, гледат, че насреща им иде други куриер, комуто глава слита от бързина.

— Радост, радост! Това не било турски аскер, но Бенковски войвода иде с 2000 (?) юнаци! — викал куриерът.

Това било достатъчно. Както преди малко се разпространила горчивата новина, че турци идат, така също и сега в късо време знаело вече цялото село, че войводата се връща победоносно с голяма сила. Ако числото на защитниците, които преди малко тръгнали с цел да срещат турска войска, било 500 души, сега то се увеличило два пъти повече. Всеки бързал да посрещне своите избавители, да засвидетелствува лично братските чувства и дълбоката признателност.

Часът имаше 12 вечерта, когато ние се надвесихме над Панагюрище. Четата, която възлизаше близо до 200 души, вървеше по следующия ред: най-напред идеше авангардата, състояща от осем души, която вървеше на стотина, сто и петдесет крачки разстояние пред четата. Подир тях следваше кръстоносецът на четата поп Неделю с голям позлатен кръст в ръката, който дигаше наспоред главата си; той яздеше на кон. После него идеше байрактарят Крайчо и няколко души песнопойци, които пееха юнашки песни, а Бенковски, с гола сабля в ръката, вървеше отстрана. Той стъпаше на пара. С подсукани мустаки, с кривнат калпак и с ат, който от него повече се гордееше и чупеше, той изглеждаше нито да е много радостен, нито пък замислен, с една реч — човек, достоен да заповяда и управлява. Момчетата бяха наредени двама по двама.

Най-напред ни срещна командантинът на града, Соколов, на обкопите, който беше наредил своята чета да ни отдаде военна чест; а после всичките граждани, мъже и жени, които се радваха и ликуваха, като че всичко беше вече свършено. Командантинът Соколов, като човек, който виждал поне през плет, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града, т.е. ние сега се сещаме, че е било подобно нещо. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи! С песни и с „да живей“ влизахме ние в града и се едряхме на главното мъжко училище. Сега панагюрци бяха много повече възхитени, отколкото първия ден. Мнозина, които не вярваха още, че може да се сполучи нещо с предивременното въстание, триеха ръце от радост.

— Кой се надяваше, кой мислеше, че народът е бил дотолкова готов — говореше вън от себе си И. Мачев, скептик и малодушен човечец до невероятна степен, който не можеше да си въобрази, че е възможно да се намерят хиляда души българи, които да мислят едно.

— Чак сега повярвах, че и ние сме били народ, достоен за независимост — говореше други неверник Тома.

Ликуванието, с една реч, беше без граници от страна на панагюрци; а Бенковски — той беше Наполеон…

Училищата в Панагюрище бяха преобърнати на казарми за войниците. В главното мъжко училище, гдето слезе нашата чета, сред двора горяха няколко огньове, върху които вряха казани с гостба. Много стари и млади жени бяха напуснали своята работа и служеха на общото дело. Войниците останаха на училището, а Бенковски, заедно със своя щаб, отиде в къщата на П. х. Луков, гдето заседаваше военният съвет. Големият двор на тая джелепска къща беше пълен с жени, които лееха куршуми и виеха книжени фишеци. Купове с навуща, върви, цървули и пр. се намираха тука, които завеждаха особено избрани хора. Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме, приковано на дълга върлина. То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховната глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, не зная на вярно. Знам само това, че на другия ден, като оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?

В Панагюрище бяха прибягнали на защита и следующите села: Баня, Бъта, Елшица, Калаглари, Джумата, Попинци, Балдево, Кепелий, Ерелий, Айваджик, Стрелча, Саръгьол и Кавакдере. Те бяха напуснали съвсем своите села.

 
Бележки

[1] Да не се види чудно на читателите, че един пъдарин е имал такава власт. Турските пъдари по българските села не бяха само пъдари. Те имаха властта на субаш, на ага и мюдюрин. Разхвърлянието на данока, пазаряванието на учител и други селски работи не ставаха без неговото знание. Неговата специална длъжност е да пази гората, нивите и ливадите, но той поверяваше тая длъжност пак на някой българин, а сам стоеше по цял ден в кавенето, с чибука в ръка, да заповяда. Тях ги подкрепяше турското правителство, защото правеха и шпионство против своите господари, на които ядяха хляба. ↑

[2] Освен язиците турски, арабски, отчасти и персийски Бенковски говореше още: ромънски, гръцки, полски и малко италиански. ↑