авторът Звезделин Минков бе актьор в Ямболския драматичен театър. Публикували сме нагови стихотворения, този разказ вземаме на заем от
http://afera.bg/%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5.html, където има и коментари!!!
Страхил Безмеров скоро навърши 33, но все още не се бе задомил.
Живееше в малко градче, разположено в недрата на Родопите. Обитаваше къщата на родителите си, които преди три години бяха загинали по време на нелеп пътен инцидент.
Приживе, те все го подканяха да им доведе снаха и той все обещаваше,но неохотно, с половин уста.
След като ги загуби, Страхил съвсем се затвори в себе си и изобщо не забелязваше дяволитите пламъчета в очите на снажните Родопски девойки.
Израснал сред красотата и величието на планината, веднага след като завърши гимназия, той с неописуемо вълнение и трепет кандидатства в Лесотехническия в столицата. Завърши го с отличен и още щом се прибра в родния си град, подаде молба за работа в местното Горско.
Както, обаче често се случва – вакантна длъжност нямаше.
Приятелите му го посъветваха да пробва в някоя от съседните общини, но той бе болезнено привързан към семейството си и за нищо на света не искаше да се разделя с него.
Една вечер баща му рече:
- Сине, с майка ти много се терзаем, че стоиш без работа. Виж…имаме едно предложение към теб. Мислим да ипотекираме къщата, да изтеглим кредит, да преустроим долния етаж и…да отворим едно хранително магазинче. Временно, де…докато-о…се освободи някоя позиция по твоята специалност?! Хем да не се съсипваш, хем…
Младият мъж не го изчака да се доизкаже. Гласът му прозвуча глухо:
-Не, тате. Благодаря ви за загрижеността, но…Страхил Безмеров няма да продава сирене и маслини. По-скоро ще стана…нощен пазач. Да не ме гледат хората много-много. Пък и аз нямам кой знае какво желание да ги виждам…
Седмица по-късно, той наистина започна работа. Като охранител на склад за зърнени храни, разположен на няколко километра от града.
Купи си транзисторче и по цели нощи сменяше станциите, търсейки любимата си симфонична музика.
В края на втората година, началникът му го изненада с подарък. Донесе му един очукан телевизор и докато го включваше, сумтеше доволно:
-А, бе, взех си плазма. И тъкмо се канех да се разделя със старото жевеце, когато изведнъж си рекох: „Дет’ ше го хвърлям, я, по-добре да го дам на моя Страхил?! ‘Ми, така де, хем и антена си има и всичко…Ей сега, ше я нагласим и ше можеш да си хващаш някоя и друга програмка!…Аз и панасоник имах, ама жената предложи него да го закарам на вилата…’Айде, честито! И леко дежурство!
…Годините се затъркаляха като топки по маса за билярд. Еднакви. И обли.
Подбутвани непрекъснато от щеката на живота, те препускаха бързо нанякъде, но така и не успяваха да достигнат до заветния ъгъл. Все се удряха в някой ръб и не попадайки в „джоба“, не можеха да донесат печеливши точки на играещия…
Майката на Страхил се поболя.
В първите месеци, на въпросите на колежките си от шивашкия цех къде се е изгубил сина ѝ, тя отговаряше, че „обикаля момчето, търси си работа по специалността, не го свърта на едно място…“, но после -по съчувствените им погледи – тя разбра, че са научили истината.
В една жежка августовска нощ мъжът ѝ получи инфаркт.
Линейката не се забави много. Но,после, по пътя за областния град, се случи непоправимото. Докато си припомняше анекдот за някакъв похотлив свещеник, шофьорът не успя да вземе един от поредните остри завои.
…Оттогава Страхил рядко излизаше. Предпочиташе да си стои у дома. Препичаше си филийки, мажеше ги с масло и ги поръсваше с шарена сол и риган.
И сядаше да рисува.
Имаше си един голям скицник, останал му от студентските години и в него с часове изобразяваше природни картини.
Най-много обичаше да рисува дървета. Всякакви.
Величествени. Приказни. Разклонени.
Или малки. Цъфнали. С безброй пчелички по тях.
Или „прегърбени“ от тежестта на сочни плодове.
Често изпод лявата му ръка се оформяха „унили“дървета, чиито гротескно-оголени клони наподобяваха човешки ръце, протегнати молитвено към небето…
Наближаваше осмата Коледа, откакто младият човек водеше този регулярен начин на живот.
Бяха му дали 10 дни отпуск, точно преди Нова Година. И той развълнувано се готвеше да посрещне падането на нощта, в която за първи път от седем месеца насам краката нямаше да го отведат на работното му място.
От два дни непрестанно валеше сняг. Той бе затрупал къщата на Страхил и тя бе заприличала на странен шишковец, който благодарение на лакомията си, продължаваше да дебелее с всеки изминал час.
Привечер снегът престана.
Мъжът запретна ръкави и проправи пъртина до пътната врата. После, зачервен и приятно задъхан, си рече: „Ааа,тази вечер не е за изпускане! Ще се поразходя малко,да се порадвам на чистия въздух! Я,каква е красота?!“
Той се върна в къщата, смени мокрия си панталон със сух, преброи монетите, които бяха останали в портфейла му, пръсна си малко парфюм зад ушите и излезе.
Вървеше из улиците и не мислеше за нищо. Само наблюдаваше с нарастващо любопитство причудливите форми на различните предмети, покрити от неестествено белия сняг.
По едно време, усетил, че е стигнал до крайната къща в града, след която започваше вече гората, той реши да се върне.
В този момент дочу гласове, които идваха от открехнатия прозорец. И несъзнателно се заслуша:
-Дончо, пак те питам! Какво ще правим без елха? Защо не купи, бе, човек?!
Откога си заобещавал на Светлето?!!! До оня ден се оправдаваше, че не са ви превели заплатата. Е, днес нали каза, че са ви я дали? Къде са парите?!
-Ето ги,ма, Верче! Тука са, в джоба ми. Нищо не съм похарчил…
-Тогава защо не взе елха? Защо???
-Ами-и, нали ти казвам. Веднага след работа отидох на пазарчето, ама вече бяха свършили…Какво да направя?!…
Изведнъж Страхил се затича с все сили към дома си.
Пристигна запъхтян, влезе в мазето, грабна винаги наточената си секира и се запъти с бързи крачки към гората.
Час и половина по-късно, държейки в едната си ръка малка елхичка, а в другата брадвата си, той застана под прозореца на крайната къща и се зачуди какво да направи.
Прозорецът бе все още открехнат. „Заради мекото време е“, помисли си Страхил и се провикна:
-Дончооо!
Почти веднага отвътре се чу женски глас:
-Кой е?
-Покажете се за малко, ако може! Аз съм…приятел на мъжа ви!…
-Ей сега!
Преди жената да се появи,Страхил мълниеносно си помисли: „Ами брадвата?!!!“ Огледа се трескаво и бързо я прехвърли през оградата на съседния двор.
Когато жената отвори вратата, до нея стоеше малко русо момиченце.
Страхил каза на пресекулки:
-Добър ве-чер…Преди час ми се обади До…Дончо, моя…ъъъ…приятел…Мъжът Ви, де…Каза, че са с-свършили елхите на пазарчето. А пък, ние – с моята жена – да вземем да купим в един и същи ден, та се…сега вкъщи станаха две…Ето …в-ви едната-да зарадвате малката!…
Жената го гледаше недоумяващо, с широко отворени очи.
А дъщеричката ѝ – засияла от радост – подскачаше като не пускаше ръката на майка си.
Непознатият мъж постави внимателно елхичката на земята, усмихна се и погали момиченцето:
-Как се казваш, малка Принцесо?
Майката се обади едва чуто:
-Тя…Светлето ми…не може да говори. Лекарите я увредиха, веднага след раждането. Сбъркали…без да и-искат…дозата антибиотик. Ама, иначе… всичко разбира! И сега ще ми помогне да украсим елхата. А…такова-а…колко Ви дължа за услугата?!…
Мъжът си пое дълбоко въздух и изпускайки го шумно, смутолеви:
-Ние…с Дончо ще се разберем…
След това неочаквано се наведе и целуна момиченцето по главата.
После рязко се обърна и обувките му бързо заскърцаха надолу по улицата.
Снегът заваля отново.
Звезделин Минков