По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.

„Държава има,
има власт, която
неспирно бди
за ваште интереси.
Хвърлете лозунга!
Плаката на земята!
Народът е доволен,
сит
и весел.“

Във кафенето

някой се изсекна

и дълго трна

със здравите опинци,

игледа се и каза уж полека:

– Комай ни лъжат

тия синковци.

А и в писанието

писано е божем:

„Глас народен – глас божи.“

– Комай си прав –

обади се от ъгъла

един младеж

със глас от глад изстинал, –

нали така ви лъгаха

и през

петнайсета година?

И ако нас ни карат

да умираме,

а ако нас ни тикат

към куршумите,

то сигурно и лудия

разбира,

че ние трябва

да си кажем думата.

Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везева, учителка в струмишките села и приела протестантството.[6] Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като бело­гвар­­дей­ски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но след провала на Септемврийското въстание през 1923 г. бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна, къщата в Бан­ско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни инте­лектуалци като по­­­­­етите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фами­лия­та Вап­­­царови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юноша­та с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му. Никола учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа[7].
Никола и Йонко Вапцарови.

След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. В периода 1936-1938 Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж[8]. Успоредно с това публикува стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“.

През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. Желанието му да се занимава с литература не го оставя и през 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, издава я със свои средства и тя излиза от печат през 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Сътрудничи на седмичника „Литературен критик“ и фактически става негов главен уредник[9]
Свидетелство на Вапцаров от ВВМУ

През септември 1940 Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция заминава за Банско. Оказва се там и през ноември по време на Соболевата акция, в чиято подкрепа се събират подписи[10]. Вапцаров е арестуван от полицията, у него са намерени материали, счетени за подривни (включително две стихотворения) и през 1941 г. той е интерниран за три месеца в Годеч. Последвалото наказателно съдебно дело по Закона за защита на държавата обаче го намира за невинен. След завръщането му в София (септември 1941 г.) се запознава с Цвятко Радойнов, ръководител на “минноподривната комисия” към ЦК на БРП(к). Задачата на комисията е да извършва минноподривна дейност срещу немските войски. За деловодител на “минноподривната комисия”, както я нарича полицията, е избран Никола Вапцаров. Той не е партиен член, но е бил ръководител на Соболевата акция в Разложко, бил е интерниран в Своге и освободен на 31 август, ръководил е Съюза на механиците и защитава правата на работниците[11]. За това, че е бил деловодител е арестуван през март 1942 г. в рамките на процеса срещу ЦК на БРП. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена.

На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова. [12]

Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България и в процеса срещу ЦК на БРП е призован за свидетел[13].