в края на дългите Коледни нощи,
след него и целувката бърза
не прилича на грях...
Чай изстиващ, закуска прекъсната
над тревожната поща...
И мълчание, сякаш
перата на Феникса се превръщат във прах.

Кой ли гине сега?
Слиза в плитката яма или
се качва към свойто бесило.
Гласът му къс и последен
се изгубва в световния шум...

Нежно среши косата ми сива, мила,
и донеси ми стария сватбен костюм.

Ще изляза за малко,
някъде трябва да ида -
лешояди над мъртвите ми братя се вият,
непревързана кръв тече!
Убитите трябва да погребем,
децата им да спасим от обида.
Инак
съдбата на страшна забрава
ще ни обрече...

Ще изляза, вън смъртта остри своето шило.
Какво ли не се случва по път...
Донеси ми  онази риза, която
само ти си прала и шила.
За да я познаеш, ако
вместо вест от мен
ти я донесът...

(Риза за ближния...)
.