,
както някои го определяха, а голям европейски писател, но с модерна умност, който интерпретира универсални, екзистенциални идеи. Това заяви писателят, журналист и литературен критик Любомир Котев в интервю за БТА. Според него всичко казано и написано до момента за Йовков е „в някаква мера догматично“. Сред неговите 50 книги са и двете „Българинът според Йовков“.

Котев гостува в Националния пресклуб на БТА в Ямбол по повод представянето на ноемврийския брой на сп. ЛИК – „Литература и памет“. Изданието е посветено на 50 години от създаването на Националния литературен музей и на бележити български автори, чиито годишнини се отбелязват през 2025 г.

РАЗГОВАРЯТ 
Мира Безус и Любовир Котев
/колажът е на ИИ

00:00:01 Ами всичко общо взето казано и написано за Йовков е така някак нерадикално. Значи примерно нищо по-профанско няма от туй да кажеш, че Йовков е селски писател или там, че на българското, да кажеш, че Елин Пелин е художник на българското село. То да кажеш, че това все едно да кажеш, че Народният театър е сграда, както казва Пашо. Значи това са едни профанации ужасяващи, защото Йовков е голям европейски писател с модерно мислене, човек, който интерпретира големи идеи на европейската литература, преди да са намерили своето развитие. А

00:01:09 то е парадоксално в известна степен, но след като я има концепцията за екзистенциализма на Хайдегер и Ясперс, неща, които той, разбира се, не е познавал, макар че владее френски. И след като големите екзистенциалисти знаем, че доста след след тия техни трудове, да е така класическия примерно, да речем, Жан-Пол Сартр. А пък ако така се вгледаме сериозно в текстовете на Йовков, особено в „Вечери в Антимовския хан", ще видим, че той интерпретира чисто екзистенциална проблематика по един много характерен начин. Какво имам предвид, като казвам, че той

00:02:12 е така голям европейски писател и модерен писател, но имам предвид той, че там българинът е съвсем на мястото си в славна среда, в своя спокоен бит с реакциите си на балкански човек. И това можем да видим много ясно. Съм написал две книги за Йовков. Едната от тях „Господари на реалността каквато е" и тя е по една подценявана книга на Йовков. Прекрасна като белетристика „Женско сърце". Амиков е обхванал многообразието на националния характер. Казал ни е много и различни българи в техния така класически бих казал вид. А в една от следващите си книги,

00:03:26 най-популярната, вероятно, „Вечери в Антимовския хан", той вече рисува едни по-различни, едни хора, които са хем българи, хем не са, които са с едно много по-усложнено мислене, които са абсолютно екзистенциални образи и самият той сякаш го осъзнава, защото нарича тия свои герои „донейде различни хора". Негов термин. Значи аз когато написах за „Женско сърце" и сложих подзаглавие на тая книга „Реалността каквато е", това. А за следващата подзаглавието беше „Донейде различните хора", точно тая негова формула на Йовков. Става въпрос точно за донейде хора, хора

00:04:33 с една душевност и мислене, които са колкото българи български, толкова и вече са терзани от едни други идеи, от едно друго светоусещане на модерен човек. И това е много интересно дотолкова, доколкото тази, как да я наречам, искона наша действителност в някаква мяра примитивна, битие така селско, най-кажем така най-общо, и тези хора, които така са лишени от високо образование или добри манири, така типично балкански българи до мозъка на костите. В същото време са обременени и от така вече модерните мании, някак терзани, някак

00:05:40 нещастни, наистина различни, донейде различни и излишни в този смисъл, че мъчно се вписват в българския характер и всичко характерно за нашата действителност. Те се открояват всеки един от тях. Почнем от Новето и като стигнем до дядо Манасий. Всеки един от тях има своята екзистенциална драма, която не е характерна за редовия българин от това време. А и тъкмо това го нарежда сред големите европейски писатели и модерните европейски писатели. Това своеобразно интерпретиране на екзистенциалната проблематика.

00:06:44 >> Та преобладава ли се и в други освен в „Вечери"? >> Еми, разбира се. Те всички негови в някаква в мяра го подготвят това. Само че там е най-явно. Примерно сега като говорим за една инерция при тълкуването на Йовков, трябва да има да речем, на туй, че сериозно се надценяват някои книги на Йовков, като ако можех да говоря дете на някакви така пасторали, нещо така много изконно, българско, красиво и възвишено, но и драматично. Но някак познато, някак щете и взаимствам в някаква мяра от руската класика да речем, ама някакви

00:07:41 има там разкази като „Виелица", да речем, който сякаш е писан от Тургенев или от някой от руските класици. А, а или тези прословутите старопланински легенди са, които също някак са в някаква мяра наши пасторали. Това така възхвала на героичното, великолепното в българина, докато голямото, гениалното от тези книги, за които говорим „Женско сърце" или „Вечери в Антимовския хан" със стопроцентов реализъм, жесток реализъм. Там няма архаика, няма прекомерни емоции, няма героизации, нали, или така естетизации. Там имаме истински плътни, цялостни, великолепно

00:08:50 изваяни характери, които пак казвам са колкото български, толкова колкото българи, толкова и модерни хора. Ето това е удивителното, че можеш да четеш в този, пак казвам, примитивен относително бит на тия хора модерноевропейска проблематика. Това е изключително. Значи големите балкански писатели Йовков, Андрич или Казандзакис са големи тъкмо с тези интерпретации, с довеждането на тия големи европейски идеи, които сякаш прилягат на една по-подредена, по-стройна действителност

00:09:55 в нашинския балкански хаос. Това е, което за мен прави Йовков изключително и не само за мен, не знам дали си спомняте това Томас Ман, великият Томас Ман, когато прави антология на на световния разказ включва в тази антология и „Грехът на Иван Белин". А когато говори за незадълбоченото тълкуване на Йовков, искам да кажа и туй, че то не е продукт само на догмите на социалистическия реализъм, защото и преди да го има социалистическия реализъм, пак има незадълбочено четене на Йовков. И примерно затуй е така известният критик гонен и преследван, даже погубен след 9

00:10:59 септември Йордан Бадев, който пишейки за този знаменит разказ „Грехът на Иван Белин" говори непрекъснато за Иван Белин и пропуска греха. Големият проблем е тъкмо грехът. Значи ти да изтървеш греха, когато разсъждаваш за този разказ, и да дрънкаш така общо взето повърхностно е безотговорно.

Йовков - големият европейски писател в балканския хаос

Как „донейде различните хора" правят Йордан Йовков модерен екзистенциалист

Всичко общо взето казано и написано за Йовков е така някак нерадикално. Нищо по-профанско няма от туй да кажеш, че Йовков е селски писател или че Елин Пелин е художник на българското село. То да кажеш това, все едно да кажеш, че Народният театър е сграда, както казва Пашо. Значи това са едни профанации ужасяващи.

Предшественик на екзистенциализма

Защото Йовков е голям европейски писател с модерно мислене – човек, който интерпретира големи идеи на европейската литература, преди да са намерили своето развитие.

Това е парадоксално в известна степен, но след като я има концепцията за екзистенциализма на Хайдегер и Ясперс – неща, които той, разбира се, не е познавал, макар че владее френски – и след като големите екзистенциалисти излизат доста след техните трудове, да е така класическият примерно Жан-Пол Сартр, а пък ако така се вгледаме сериозно в текстовете на Йовков, особено в „Вечери в Антимовския хан", ще видим, че той интерпретира чисто екзистенциална проблематика по един много характерен начин.

Какво имам предвид, като казвам, че той е така голям европейски писател и модерен писател? Имам предвид, че там българинът е съвсем на мястото си в славна среда, в своя спокоен бит с реакциите си на балкански човек. И това можем да видим много ясно.

Две книги, две действителности

Съм написал две книги за Йовков. Едната от тях „Господари на реалността каквато е" и тя е по една подценявана книга на Йовков – прекрасна като белетристика „Женско сърце". Йовков е обхванал многообразието на националния характер. Казал ни е много и различни българи в техния така класически, бих казал, вид.

А в една от следващите си книги, най-популярната, вероятно, „Вечери в Антимовския хан", той вече рисува едни по-различни хора, които са хем българи, хем не са, които са с едно много по-усложнено мислене, които са абсолютно екзистенциални образи. И самият той сякаш го осъзнава, защото нарича тия свои герои „донейде различни хора". Негов термин.

Значи когато написах за „Женско сърце" и сложих подзаглавие на тая книга „Реалността каквато е", а за следващата подзаглавието беше „Донейде различните хора" – използвах точно тая негова формула на Йовков.

Кои са „донейде различните хора"?

Става въпрос точно за хора с една душевност и мислене, които са колкото българи, толкова и вече са терзани от едни други идеи, от едно друго светоусещане на модерен човек.

И това е много интересно дотолкова, доколкото тази искона наша действителност – в някаква мяра примитивна, битие така селско, най-кажем най-общо – и тези хора, които така са лишени от високо образование или добри манири, типично балкански българи до мозъка на костите, в същото време са обременени и от така вече модерните мании, някак терзани, някак нещастни.

Наистина различни, донейде различни и излишни в този смисъл, че мъчно се вписват в българския характер и всичко характерно за нашата действителност. Те се открояват всеки един от тях. Почнем от Новето и като стигнем до дядо Манасий – всеки един от тях има своята екзистенциална драма, която не е характерна за редовия българин от това време.

А и тъкмо това го нарежда сред големите европейски писатели и модерните европейски писатели – това своеобразно интерпретиране на екзистенциалната проблематика.

Инерцията на повърхностното четене

Сега, като говорим за една инерция при тълкуването на Йовков, трябва да кажем, че сериозно се надценяват някои книги на Йовков – като ако можех да говоря, неки такива пасторали, нещо така много изконно, българско, красиво и възвишено, но и драматично. Но някак познато, някак взаимствано в някаква мяра от руската класика.

Има там разкази като „Виелица", да речем, който сякаш е писан от Тургенев или от някой от руските класици. Или тези прословути старопланински легенди, които също някак са в някаква мяра наши пасторали – тази възхвала на героичното, великолепното в българина.

Докато голямото, гениалното от тези книги, за които говорим – „Женско сърце" или „Вечери в Антимовския хан" – е със стопроцентов реализъм, жесток реализъм. Там няма архаика, няма прекомерни емоции, няма героизации, нали, или така естетизации. Там имаме истински плътни, цялостни, великолепно изваяни характери, които, пак казвам, са колкото българи, толкова и модерни хора.

Балканският парадокс

Ето това е удивителното – че можеш да четеш в този, пак казвам, примитивен относително бит на тия хора модерноевропейска проблематика. Това е изключително.

Значи големите балкански писатели – Йовков, Андрич или Казандзакис – са големи тъкмо с тези интерпретации, с довеждането на тия големи европейски идеи, които сякаш прилягат на една по-подредена, по-стройна действителност в нашинския балкански хаос.

Това е, което за мен прави Йовков изключително – и не само за мен. Не знам дали си спомняте – Томас Ман, великият Томас Ман, когато прави антология на световния разказ, включва в тази антология и „Грехът на Иван Белин".

Грехът, който пропускаме

А когато говори за незадълбоченото тълкуване на Йовков, искам да кажа и туй, че то не е продукт само на догмите на социалистическия реализъм, защото и преди да го има социалистическия реализъм, пак има незадълбочено четене на Йовков.

И примерно затуй е така – известният критик, гонен и преследван, даже погубен след 9 септември, Йордан Бадев, който, пишейки за този знаменит разказ „Грехът на Иван Белин", говори непрекъснато за Иван Белин и пропуска греха.

Големият проблем е тъкмо грехът.

Значи ти да изтървеш греха, когато разсъждаваш за този разказ, и да дрънкаш така общо взето повърхностно – е безотговорно.

ИИ Клод обобщи